Неделя. На небето се бяха скупчили дъждовни облаци и аха да заплачат. Вятърът и той си знаеше своето, дебнеше със студената си ръка да докосне някое непокрито място, за да го вледени.

Но това не пречи на неколцина, добре загърнали се в горните си дрехи, държащи чадъри в ръце, да крачат към църквата.

Навярно някой ще каже:

– Тези са луди! Днес е неделя, не могат ли да останат на топло по домовете си!?

Вероятно там има Някой, Който по-силно ги привличаше, така че вятърът, студът и дъждът не можеха да им повлияят.

Църквата бе малка, но излезлите „смелчаците“ в това студено време, бяха я препълнили.

Пастирът, бай Захари, както всичко го знаеха, имаше една интересна особеност. Качеше ли се на амвона, отваряше Библията на посоки, четеше пасаж от нея и проповядваше върху него.

Това не пречеше на слушателите му, защото както казваше баба Минка:

– Така по-добре се обхождало Словото.

Бай Захари отвори Библията си и започна да чете:

– Левиеви синове бяха Гирсон, Каат и Мерарий.
2 А Каатови синове: Амрам, Исаар, Хеврон и Озиил;
3 а Амрамови чада: Аарон, Моисей и Мариам; а Ааронови синове: Надав, Авиуд, Елеазар и Итамар.
4 Елеазар роди Финееса; Финеес роди Ависуя;
5 Ависуй роди Вукия; Вукий роди Озия;
6 Озий роди Зараия; Зараия роди Мераиота;
7 Мераиот роди Амария; Амария роди Ахитова;
8 Ахитов роди Садока; Садок роди Ахимааса;
9 Ахимаас роди Азария; Азария роди Иоанана;
10 Иоанан роди Азария (той е оня, който свещенодействуваше в храма, който Соломон построи в Ерусалим);
11 а Азария роди Амария; Амария роди Ахитова;
12 Ахитов роди Садока; Садок роди Селума;
13 Селум роди Хелкия; Хелкия роди Азария;
14 Азария роди Сараия; а Сараия роди Иоседека.
15 А Иоседек отиде в плен, когато Господ закара в плен Юда и Ерусалим чрез ръката на Навуходоносора.

Присъстващите един по един започнаха да въздишат тежко. Само имена, край нямат.

„Щом пастирът ги чете сигурно има защо“, – раздвоен си мислеше Богдан.

„Ох, няма ли да престане вече с тези имена“, – започна на ум да негодува Радко.

Но бай Захари без да се смущава продължаваше да чете:

– Левиеви синове: Гирсом, Каат и Мерарий.
17 А ето имената на Гирсомовите синове: Ливний и Семей.
18 А Каатови синове бяха: Амрам, Исаар, Хеврон и Озиил.
19 Мерариеви синове бяха: Маалий и Мусий. И ето семействата на левитите, според бащините им домове:
20 на Гирсона: негов син, Ливний: негов син, Яат; негов син, Зима;
21 негов син, Иоах; негов син, Идо; негов син, Зара; и негов син, Етрай.

„Това ли намери да чете днес ?“ – роптаеше в себе си баба Денка, изгубила всякакво търпение.

Гласът на пастирът си оставаше „непреклонен“ и продължаваше да чете дългият списък от имена:

– Синовете на Каата: син му Аминадав; негов син, Корей; негов син, Асир;
23 негов син, Елкана; негов син, Авиасаф; негов син, Асир;
24 негов син, Тахат; негов син, Уриил; негов син, Озия; и негов син, Саул.
25 А Елканови синове: Амасай и Ахимот.

Накрая бай Захари затвори Библията, огледа хората и каза:

– Всички тези хора отдавна са умрели. Ако не се покаете, като тях ще погинете.

Хората се размърдаха. Някой проплака. Вдигнаха се нагоре ръце. Църквата се молеше…

Тръгна Моника на някъде за нещо. Погледа ѝ блуждаеше наоколо, краката ѝ се движеха, но къде отиваше и тя самата не знаеше.Беше много разсеяна и небрежна, постоянно забравяше за какво и къде трябва да бъде.

Валеше дъжд, но Моника бе забравила чадъра си в къщи. Цялата се измокри, не бе останало сухо място по нея, но това като че ли не ѝ правеше впечатление.

Срещна я Маргарита. Тя стриктно извършваше задълженията си и изпълняваше всичките си обещания. Беше стабилна гаранция за всичко, което поемеше.

Маргарита поздрави Моника и бързо я придърпа под чадъра си.

– Извинявай, случайно да не съм тръгнала към теб? – попита Моника и впери очи в Маргарита, като се мъчеше напразно да си спомни нещо.

– Днес ли? – поклати отрицателно глава Маргарита. – При мен трябваше да дойдеш преди една седмица.

– За какво? – На Моника не за първи път ѝ изневеряваше паметта.

– За пътуване до Рила на по- ниска и изгодна цена, – отговори раздразнена Маргарита. – Но ти не дойде и аз го дадох на Анита. Тя е маневрена и пъргава в такива случаи, не пропуска никога предоставената ѝ възможност. Сега това пътуване е три пъти по-скъпо.

– Спомних  си за къде съм се запътила, – ахна Моника и се втурна да си купува билет за Рила.

Маргарита погледна след нея, поклати разочаровано глава и въздъхна:

– Колко скъпо ѝ струва понякога тази нейна разсеяност!

Дъждът спираше за малко своя ход, а след това с нова сила се изливаше безмилостно върху минувачите по улицата.

В такова време е много трудно да останеш сух, дори и чадър да носиш. Обувките ти обилно напоени с влага жвакаха като жабешки хор.

Мария се прибра и бързо се преоблече. От хола се чуваше равномерния глас на майка ѝ, която вероятно пак разказваше нещо на малките. Изглежда бе много интересно, защото не се чуваше никакъв шум.

Мария открехна леко вратата и чу спокойния глас на баба Стойна:

– Първоначално птиците били без крила. След това Бог им направил такива и ги сложил пред тях с думите: „Елате, вземете това бреме и го носете на гърба си“.

Птиците били с прекрасна окраска и имали мелодични гласове. Когато пеели, перата им преливали в разноцветни багри на слънчевата светлина. Но тогава те не можели да се издигат високо в небето.

„Нима трябва да носим това бреме на гърбовете си?“ – смутили се птиците.

След като преодолели нерешителността си, взели в клюновете си товара и го сложили на раменете си, за да го носят.

Известно време бремето им изглеждало много тежко и им било трудно да го носят. Но с течение на времето, тъй като продължавало да бъде на раменете им, то се сраснало с малките им тела, научили се как да го ползват и скоро тежестта се превърнала в истински криле.

Мария пристъпи внимателно към децата, които със зяпнали уста слушаха баба си и тихо каза:

– Ние сме като тези безкрилите птици, а нашите задължения и ежедневна работа, възложени ни от Бога, се превръщат в криле, който ни издигат нагоре.

– Когато разглеждаме и пресмятане нашите бремена и теготи, това ни навява само страх. Но когато ги поемем на раменете си и ги приемем в сърцата си, те се превръщат в криле, – отбеляза баба Стойна.

– Всяка тежест, която приемаме в добро разположение и с любов, се преобразува за нас в благословение, – допълни Мария. – Бог желае предназначения за нас труд да ни бъде в помощ.

Децата обръщаха очи и жадно слушаха ти майка си, ту баба си.

– Ако не желаем да наведем гръб, за да поемем нова тежест, то ние се отказваме от възможността да растем в благодатта, – засмя се Мария.

– Благословено е бремето, което колкото и тежко да ни изглежда, е възложено на раменете ни от Божията ръка, – заключи възрастната жена.

Приказката и поучението бяха свършили, сега беше време за вечеря и всички се отправиха към кухнята.

Денят мина спокойно, въпреки силният дъжд. Симона бе се намокрила цялата, въпреки чадърът, който се обръщаше в ръцете ѝ от насрещния вятър. Мина през магазина, напазарува необходимото и се прибра.

Погледна телефона и видя пропуснато повикване от майка си.

– Ще отида да ги видя, – реши Симона бързо.

Това беше лесна работа за нея, защото майка ѝ и баба ѝ живееха наблизо. За да успокои възрастните жени Симона отговори като написа SMS:

„Ще дойда скоро при вас“.

И го изпрати.

След няколко минути Симона получи съобщение, че  SMS-ът е доставен на искания адрес.

Последва нов сигнал. Симона се обърна изненадано. От iPhone ѝ дойде системно съобщение:

„SMS-ът е доставен като гласово съобщение“.

– Какво става? – объркана попита Симона. – Какво им става на тези машини? Прегряха ли? Нали вън вали, да не са подгизнали?!

В същото време звънна телефона. Звънеше майка ѝ. Уплашена, изпаднала в истерия, тя извика на дъщеря си:

– Тук някой ни се обади на домашния телефон. Баба ти взела слушалката и чула как някой със задгробен глас ѝ казал: „Ще дойда скоро при вас“. Много се уплашихме. Ела по-скоро.

Симона започна да се смее:

– Мамо, какъв задгробен глас, какви бабини деветини? Аз ви писах SMS: „Ще дойда скоро при вас“. Но нещо се е объркало и сте го получили като гласово съобщение.

Майка ѝ въздъхна облекчено и вече по-спокойно прибави:

– Чака ме те, побързай! Имаме изненада за теб.

Симона весело си затананика и изтича по стълбите. Отново се засмя, като си спомни уплашения вик на майка си и …. задгробния глас.

Автомобилист от провинция Анхой, Китай, забелязал как сътрудник от пътната полиция, изпълнявал своите задължение, а през това време валял много силен дъжд.

Шофьорът си казал:

– Този млад човек е може би връстник на сина ми.

И той си представил собственото си момче, как стои на дъжда и няма възможност да се скрие някъде.

Мъжът минавайки край подгизналия полицай, леко забавил колата си и изхвърлил през прозорчето на автомобила си чадър.

Полицаят вдигнал подаръкът и навярно се е възползвал от щедростта на шофьора.