Един ученик отишъл при учител си и му се оплакал:

– Хората са зли, завистливи, лукави. Много трудно понасям това. От техните лъжи се разболявам. Какво да правя?

– С тях не е нужно нищо да правиш, – казал учителят, – по-скоро трябва себе си да променяш. Всяка твоя частица е нужно да изпълниш с любов и доброта, за да има около теб благоухание. Но ако сърцето ти е изпълнено  с гордост, трудно ще общуваш с хората.

– Предателството и завистта царуват около мен, от къде ще взема благоухание? – скочил ученикът. – От къде да приема добро, любов и състрадание?

– Запомни, – казал учителят, – красотата, добротата и любовта в света не са по-малко от грозотата, съперничеството и всякакво зло. Светът около себе си изграждаш сам. Ти избираш злото или благородството. Тъй че ако в себе си имаш жлъч и плесен, постоянно ще мърмориш, че светът е ужасен и безчестен. Но ако си изпълнен с любов, доброжелателен, приветлив и справедлив, светът около теб ще бъде красив и светъл. С добро изпълвай сърцето си и света със своята любов освещавай.

Представете си, ние сме заспали в картината галерия на нашия Бог. Небето е Неговото платно, а човека – Неговият шедьовър.

Погледнете, ние сме обградени от произведенията на великия Майстор. Талази вълни.Огнени залези …..

Човешката душа е като едно художествено студио. Ражда се любовта. Дар на благодатта. Около нас стават чудеса във въздушното царство. Те избухват като светлинки и от тяхното докосване се разкрива душата, променят се сърца.

Но ние се прозяваме и нищо не забелязваме. Потънали сме в дълбок сън.

Трудно се носи тежестта на вчерашния ден. Една голяма чанта напълнена с тревоги, реже рамото, на което сме я преметнали. Страхът от смъртта е готов да ни счупи гръбнака, а това ни отнема радостта. Много от нас я губят в неделя, дори в църквата да седят, добре изглеждащи и порядъчни. Стараят се да не заспят като са застанали на пръсти.

Какво губим? Ние не виждаме как Бог отваря небесата, за да послуша песните ни…..

Вдигаме ли взор към небето? Заставаме ли на пръсти, протягайки ръце нагоре?

Бог ни среща със Словото Си . Време е да отворим очи и да не влачим сандъка с проблемите си.

Защо заспиваме на неделната служба? Защото дълго се въртим в кревата премисляйки тревогите и разочарованията си.

Хайде да се избавим от това тежко бреме. Нека се хванем за Словото Му и всички ние отрудени и обременени да се успокоим.

Ще дойде ден, когато ние ще разберем всяко „Не“, което Бог ни е казал по време на живота ни на тази земя. Така или иначе, Бог винаги ни възстановява загубите.

Колко често, ние като Божии деца се безпокоим и тревожим за това, че не получаваме отговор на молитвите си? Бог отговаря на тях изобилно, и ние получаваме много повече отколкото сме очаквали. Имаме отделни проблясъци, но пълното откровение, тепърва предстои …

Колко е хубаво да имаш вяра, която не бърза, а търпеливо чака Господа, очаквайки обясненията, които ще получи по-късно, от откровенията на Исус Христос.

Случвало ли се е Бог да отнеме от човек нещо, а после да му възвърне стократно? Какво ако наградата закъснее и не дойде сега? Нима Божия ден се ограничава само със сегашния? Дали Той не може да действа извън пределите на този малък свят? Нима вратата на гроба се разтваря към безкрайна тъмнина и вечно мълчание?

Дори и да сме ограничени в нашата преценка за краткия ден от този живот, ние можем да кажем със сигурност, че Бог не изпраща скръб в човешкото сърце, а дарява повече благодат и благословения.

Човек, който умее да чака, достига неочаквани висоти в християнското благочестие.

Когато детето за първи път разбере, че родителите му не са всезнаещи, че в преценките си не винаги са мъдри, че не при всички случаи мислят правилно и присъдите им не са справедливи, неговият свят изведнъж се сгромолясва.

Довчерашните им „богове“ падат и сигурността му изчезва. И това падане е с трясък, невъзвратимо.

За детето е непосилно отново да ги издигне. Те вече нямат същия блясък.

Светът на детето не може да си възвърне предишната цялост, а това е толкова мъчително.

Тогава се ражда бунта в сърцето му.

Тя живее в нас. Израства с нас. Макар и невидима, тя се изявява в действията ни. Често среща бездушно безразличие и апатия, но устоява мястото си.

Къде живее тя?

В чисто и добро сърце. Не принадлежи на дадена раса, народ, етнос или религиозна група.

Не търси признание. Не е алчна. Не мисли само за себе си. Виждаме я в изявата на милион ръце и сърца, независимо от това какъв език говори притежателят им.

Тя е търпелива, усмихва се със сълзи на очи. Усъвършенства се.

Смирена, притежаваща нежността на самарянина, упорита в начинанията ся, тя може да изглади всяко озлобление и ярост.

Смела, тиха, тичайки да помогне на всеки, който се нуждае от помощ.

Проявяваща се в герой от приказка или ежедневна история. Кой не я е срещал в живота си, особено в критични моменти?

Именно тя ни прави хора.