Попитали една добра и мъдра старица:

– Бабо, ти си изживяла такъв труден живот, а душата ти е по-млада от всички нас. Къде се крие тайната за това?

– Всичко добро, което са ми направили, записвам в сърцето си, а лошото върху вода. Ако правех обратното, сърцето ми щеше да има ужасни белези, а така то е благоуханен рай.

Бог ни е дал две ценни способности: да помним и да забравяме. Когато ни е направено добро, признателността изисква да го помним, а когато ни правят зло, любовта ни подбужда да го забравим.

Младен бе тръгнал да издири най-добрия човек на земята. Веднъж попадна в един град и чу името му:

– Андрей Добролюбов.

– Защо смятате този човек за най-добрия? – попита Младен хората.

– Той е истински християнин. Води безупречен живот и е пример за всеки от нас.

Много от семействата са нарекли децата си с неговото име.

Чрез Андрей Младен прие Господа за свой Спасител. Добролюбов стана пример за младият човек.

Наложи се Младен да напусне този град и да замине надалече от него. Няколко години, той не се видя с Андрей, но един ден прочете във вестниците, че Андрей Добролюбов е умрял.

Сърцето на Младен се изпълни с голяма мъка и той едва се добра до дома си.

– Какво ще правя сега без него? – каза си Младен. – Всичко пропадна.

На другия ден реши и се върна в града на Андрей. Там още по-отчаяно мълвеше:

– Андрей, защо ме изостави на кого ще се опра сега, ти беше моята надежда…

Една жена го чу и му каза:

– Не се опирай на Андрей, той е само човек и както виждаш умря, като всички хора. По-добре разчитай на вечния и жив Бог, на Който Андрей бе дал сърцето си и бе покорил живота си. Надеждата в Бога не допуска колебание. Господ не помага на този, който се надява на богатство, слава, човешка и светска сила, а понякога и на Бога.

– Това е добър урок за мен, – започна по-ясна мисъл да се оформя в ума му. – Надеждата ми и упованието ми трябва да почиват на Бога.

Никой не е кротък по природа. Винаги се опитваме да настояваме на своето, дори и да имаме по-мек характер. Ако някой застане на пътя ни, в нашето сърце се пробужда обида, ярост, злоба и даже жажда за отмъщение.

Моисей бил кротък, но не по рождение. Бог го учи на кротост в продължение на 40 години.

Апостол Петър изобщо не е бил кротък. Той бил импулсивен човек. Винаги говорел и правел първото, което му идвало на ум. Но след Възкресението на Исус Светия Дух постепенно стъпка по стъпка започнал да преобразява душата на Петър.

Преди своето обръщение Павел също не е бил кротък. Той преследвал и гонел християните. Няколко години по-късно обаче Павел пише на галатийската църква: „Плодът на духа … дълготърпение,благост, …., кротост, …“

За естественият човек са присъщи гордост и самоувереност, а не кротост. Само Святият Дух може да ни преобрази посредством новорождението, за да приличаме на Христос.

Сам Той ни служи за пример за истинската кротост.

Богатият човек вижда в себе си много начини и сили за собственото си благосъстояние.

Но ако многоимащият прекъсне привързаността си към имота, изгаси всяка надежда към него и престане да вижда в него съществена своя опора, то в сърцето си той е като този, който няма нищо.

На такъв е открит пътя към Царството. Тогава богатството не само не му пречи, но му помага и дава възможност за благотворителност.

Богатството не е беда, а упованието и пристрастието към него.

Тази мисъл може да се обобщи така: Който на каквото уповава и към каквото се пристрастява, от това е богат.

Който на Бога уповава и прилепва сърцето си към Него, той е богат с Бог. А който уповава на друго нещо освен Бога то от другото е богат.
Следователно, който не е богат с Бога, за него няма вход към Божието Царство.

Петър и Иван бяха съседи, делеше ги само една ограда. Разбираха се и си помагаха, кой с каквото може, докато един ден две от кокошките на Петър попаднаха в двора на Иван.

Попаднали в зеленчуковата градината на съседа, кокошките се заеха бързо да си клъвнат това, което им се харесваше, а останалото разринаха и разровиха с краката си.

Когато Иван видя опустошената си градина, се хвана за главата. Ядоса се, грабна „нахалничките“, тресна ги о земята и те не мръднаха. След това набрал инерция, Иван изпълнен със злоба и омраза, прехвърли клетите създания в двора на Петър.

Като чу тупването, Петър излезе да види какво става. Видя окървавените птици. Първоначално се ядоса и бе готов да отмъсти за безжалостното изтребване на кокошките си, но …

Сдържа първият си порив.

– Ако бяха седели мирно в двора ми, нямаше да ги постигне такава участ, – започна да разсъждава на глас Петър. – Кой знае колко поразии са направили на съседа. Трябва да намеря мястото, от където са се проврели или прехвръкнали и да сложа преграда, така че повече да не пакостят, но …. първо ще ида при Иван.

Когато комшията видя Петър на вратника си, обърна му гръб и закрачи към дома си. На Петър му стана тежко, но наведе очи и извика:

– Иване, прости ми, не забелязах кога са се вмъкнали в двора ти.

Иван се обърна, очите му бяха кървясали, а ръцете му свити в юмруци, готов да удари неканения гост.

– Вероятно са ти сторили много поразии, – смирено каза Петър. – Готов съм да ти заплатя загубите.

Бурята в сърцето на Иван утихна, погледът му се проясни и виновно погледна комшията си:

– Прощавай, Петре, в яростта си убих животинчетата ти.

Двамата се засмяха и седнаха под големия орех в двора на Иван. Поприказваха си. Мирът и спокойствието отново се настани между тези два съседни двора.

От малките неща могат да възникнат големи крамоли. Но човек не трябва да се поддава на гнева, защото той е лош съветник.

Нека бъдем миротворци, хора, които не само леко преживяват огорченията, но и насаждащи миролюбие навсякъде и спрямо всекиго.

–