Михаил възторжено ръкомахаше:

– Кой не иска да види чудеса, мощни отговори, вяра, която премества планини и молитви, които разтърсват небесата?

– Не се горещи толкова, – поспря го Спас. – нека бъдем честни. Всички искаме „изпълнен с огън“ християнски живот, пълен с помазание и власт, но има нещо,което пропускаме.

– И какво е то? – Михаил повдигна вежди.

– Цялата тази сила има скрит корен, който се нарича посвещение, – бе отговорът.

– И все пак, – Михаил леко наклони глава напред, – посвещението не е наказание, а подготовка.

– Подобно е на тренировка в някой вид спорт, – усмихна се Спас, – никой не обича да се поти, но всеки иска медала. За това светостта е нашето духовно обучение. И забележи, без него помазанието е само показност.

Михаил само повдигна раменете си.

– Видът молитва, – продължи продължи Спас, – която задвижва небесата,
не зависи от това колко силно викаш, а от това колко е съобразен животът ти с Божието сърце.

– А истинската власт, – наблегна Михаил, – не се измерва в децибели, а във вярност.

– Какво ще кажеш за дяволът? – Спас предизвика Михаил към размисъл.

– Той не се страхува от изискани думи или цитати от Библията. Страх го е от вярващия, който ходи в ежедневно послушание, макар и тихо, но с убеждение, – плесна с ръце Михаил.

– Искаш ли живот, който дава плодове? – попита Спас.

– Че кой не иска? – отговори с въпрос Михаил.

– Тогава работи върху корена. – посъветва го Спас. – Освободи се от това, което охлажда духа ти. Храни страстта си към Исус, с малки ежедневни избори. Защото Божията сила се проявява на осветена земя и това съвсем не случайно.

Те се срещнаха с Исус и Той ги попита:

– Какво търсите?

Смутиха се, защото не знаеха как да отговорят, за това попитаха:

– Къде живееш?

Все едно казаха:

– Ние не знаем отговора на Твоя въпрос. Не сме сигурни какво точно търсим. Не знаем накъде отиваме. Но знаем, че искаме да прекарваме време с Теб, да живеем с Теб, да научим повече за Теб. Защото, ако наистина си Този, който Йоан казва, че Си, тогава може би ще можеш да ни покажеш какво наистина трябва да търсим.

Исус просто им отговори:

– Елате и вижте къде съм отседнал.

Под това се разбираше следното:

– Елате и разберете плановете, които имам за вас, призванията и страстите, които ще ви дам.

Така учениците търсеха, но станаха търсени от Исус.

Поеха нови призвания и идентичност.

Те нямаха отговор на всички въпроси, но намериха Този, Който ги имаше.

Господ ги призова и това промени живота им.

Дани не преставаше да се среща с приятелите си. Това, че бе единствения женен между тях, не пречеше на общението им.

Защо приятелите му не бяха избрали своите половинки?

Всеки от тях предпочиташе порнографията, която ги водеше до безразборен секс.

Един ден Станчо попита:

– Дани, как можеш да правиш секс с една и съща жена през цялото време?

– Не е ли много скучно? – добави своя въпрос и Камен.

Дани се усмихна и отговори:

– Не правя секс с една и съща жена през цялото време.

Всички го погледнаха изумени, а погледите им молеха за обяснение.

– Диди не е същата жена, за която съм се оженил.

– Как така? – както винаги нетърпелив и прибързан се обади Наско.

– Тя израства духовно и се променя, – уточни Дани, – а това допринася и за моя растеж. Ние не сме същите хора, когато се оженихме. Както хубавото вино, така и нашата интимност узряват с времето.

Приятелите очакваха повече яснота и обяснения, за това Дани продължи:

– Ако непрекъснато пренебрегвате Божия добър план за секса, вие се задоволявате само с проблясъци на греховна страст вместо с ценните нажежени въглени на трайната интимност.

– Само проблясъци …., – измънка като събуден от сън Климент.

– Бог е създал секса, за да се наслаждаваме по най-добрия начин, – започна да доизяснява думите си Дани. – Това няма нищо общо с външен вид и представяне. Бог е основал секса на отдадената любов, която отразява безкрайната Му любов, която изпитва към всички онези, които се доверяват на Христос.

Приятелите на Дани наведоха глави. Тези думи ги попариха силно. До сега не бяха разбирали нещата така.

Надявам се при следващата им среща, Дани да не е единствения женен в групата.

Огънят се разпали. Тези, които седяха край него започнаха да си разказват нещо преживяно, весели истории, анекдоти и дори измислици.

Ровейки с пръчка в жаравата Стефан разказваше своите ловджийски перипетии. В сърцата на слушащите оживяваха сърни, мечки, глигани, пъдпъдъци, яребици и какви ли не животни.

– Е, чак пък толкова, – обаждаше се от време на време Ваньо.

– Так си беше, – сопваше му се Стефан и продължаваше да разказва.

По едно време Борислав се протегна и замърмори:

– За лова чухме достатъчно, сега кажете нещо за любовта.

– Какво е това любов? – попита Мина.

– Обич, – обади се Слави.

– Опиянение, – изказа се Борис.

– Не! Тя е страст! – ухили се Метин.

– Любовта е огън, – очите на Лили засияха.

– Тя е помирение, – прибави леля Мара.

– Любовта май е всичко, което го казахме, – опита се да обобщи Стефан.

Мълчаливата Даря се обади:

– За всеки човек любовта е щастие или трагедия…….

– Даря е права, – съгласи се чичо Димитър. – Любовта е мъчително търсене на това, което искаме, но нямаме.

– Да, но това никога не е отчайвало човека, – философски завъртя мисълта си Хари. – Нали всеки от нас живее с надеждата, че все пак някъде я има.

– Ако я търсим, ще я намерим ли? – попита недоверчиво Атанас.

– Ако я открием, – вдигна вежди чичо Димитър, – можем да изпаднем в задоволство и тогава започваме да приличаме на угоено прасе.

– Съдено ни е да я търсим, – въздъхна тежко леля Мара, – дори и да не я срещнем.

Чичо Димитър поразбута загасващите въглени и прикани:

– Време е да лягаме, утре работа ни чака.

Надя и Петър бяха женени от тридесет години. Не се караха изобщо. Пътуваха много. Дори можеха да си позволят да останат в различни страни за по-дълго време.

Пътуването за тях бе страст, тъй като нямаха деца. Дълго време Надя плака и при какви ли не лечители ходи, но така и не забременя. Мъката ѝ бе голяма, но накрая се примири със положението си.

Един ден Надя отиде в офиса на малък магазин, който се намираше в двора на жилищен блок. Беше делничен ден и тя нямаше къде да паркира. На петстотин метра пред детската градина Надя намери място, където да остави колата си.

Изключи двигателя и се канеше да излезе от автомобила си, когато видя съпруга си с доста младо момиче и малко дете, което вероятно бяха взели от детската градина. Надя се изуми.

Без колебание тя изхвръкна от колата и нападна младото момиче с юмруци. Съпругът ѝ я отдели от младата жена, удари един шамар по лицето и ядосано каза:

– Какво си въобразяваш, че правиш? Тя е моя дъщеря, а детето е моя внучка.

– Но как …., – зашеметена едва произнесе Надя.

– Ти не можа да ми родиш дете. Друга жена ме дари с дъщеря. До сега съм се грижел за нея, а това е внучката ми. Сега ще се прибера в къщи, ще си взема нещата и още утре ще подам заявление за развод.

Това бе тежък удар за Надя. Тя безпомощно гледаше как мъжът ѝ със голямата си дъщеря и внучката си се отдалечава между блоковете.

Бе топъл ден, а Надя седеше в колата си и крещеше, дори нямаше сълзи да заплаче. Хората минаваха край нея и я оглеждаха с любопитство.

В един единствен миг Надя разбра, че тридесет години бе живяла в лъжа. А накрая остана сама ……