Тези гризачи са си намерили работа в армията според силите си. От тях са направили сапьори.

Идеята плъховете да станат сапьори е на белгийците. За целта през 1998 г. те разработили специална програма.

Освен това, според тях най-подходяща кандидатура за сапьори е тази на хамстерските плъхове, живеещи в Африка. Тяхното предимство пред останалите им събратя се състои в това, че те имат по-дълъг живот – 8 години, добър слух, нюх и най-главното най-малко тегло.

Плъховете много добре различават миризмите, за това ги „тренират“ да разпознават мириса на експлозивите.

След това на специална база ги учат, вързани за верижка, да ходят по минно поле и да откриват мините.

Животните се тренират за по-малко от година, а след това се пускат за разминирване. Когато плъхът намери експлозиви, той започва да рови земята около него.

Ползата от плъховете сапьори е голяма. През последните десетилетия в Африка не стихват военните конфликти и голяма част от земята остава минирана.

Само в Мозамбик са работили 70 плъха сапьори, които много често са неутрализирали експлозивите с цената на собствения си живот.

В края на войната осем войника се промъкваха през обкръжението към своите на изток. Беше зима.

Вървяха по пътища и през полета и гледаха да не попаднат в плен на германците.

Една вечер съвсем бяха останали без сили. Снегът им беше до колене. Бяха стигнали до някакво поле.

– Тук ще замръзнем и ще си останем завинаги, – прошепна плахо мършаво, изпосталяло войниче.група, ръка, далечина, другар,

Един едър войник, който вървеше начело на групата вдигна ръка и посочи в далечината. Другарите му бяха изморени, но извиха поглед в оказаната посока и забелязаха светлина. Войниците ускориха крачка с надежда и тръгнаха към нея.

Скоро стигнаха до малка къща на хълмче сред полето. Един от войниците почука и влезе. Вътре един възрастен човек си кърпеше валенките.

Войникът искаше да помоли за подслон, но не стана нужда. Старецът го погледна и каза:

– Влизайте, може да останете да пренощувате.

Войниците не чакаха повторна покана. Влязоха на топло. Натъркаляха се по пода. Бяха много изморени и бързо заспаха.

По едно време един от войниците отвори очи. Вече се бе съмнало. Всички лежаха накуп не на под, а на земята и шинелите им бяха покрити със лек сняг.

Над тях нямаше покрив, а чисто небе. Някъде наблизо биеше камбана. Те скочиха и тръгнаха по посока на звъна.

Влязоха почтително в храма, навели глави.

Изведнъж един от войниците посочи една от иконите и смаян каза:

– Това е старецът, който ни приюти тази нощ.

Всички погледнаха образ на иконата не по-малко изненадани от него. След това вдигнаха ръце и благодариха за спасението си.

Бай Кольо седеше под ореха и говореше на група млади момчета, които го слушаха със зяпнала уста. Това се случваше почти всеки ден. Старецът беше сладкодумен, но и младежите имаха какво да научат от него.

– Трябва да разберем и приемем, че християнството не е някакво разумно социално учение, което може да разреши проблемите на човешкото съвместно съществуване.

– А може ли да се приеме, че е като хуманизма? – попита един от младежите.

– Според Христос, – каза бай Кольо, – то “ не е мир, а меч“. То зове към преодоляване не на социалната несправедливост, а към човешката природа, за да бъде тя преобразявана в Божествена, а това става само с помощта на Божията благодат.

– А ако човек отрече Голгота и тесния път? – запремига плахо Марко.

– Тогава се отрича християнството и неговата висша цел, – поклати глава бай Кольо.

– А до какво води изопаченото християнство? – попита Младен.

– До безброй човешки групировки, които умуват над разрешването на социалните конфликти, – отговори бай Кольо.

– Някой е казал, че животът е съвкупност от сили, които се съпротивлява срещу смъртта. Това вярно ли е? – попита Пламен.

– Всеки грях е действие отслабващо тази съпротива, – каза бай Кольо. – Това е нож в гърба на живота. Предателство спрямо него. Ето защо, когато животът на човек е изпълнен със грях, в сърцето му има горчилка. Единствения път да се освободи от тази горчилка е покаянието.

Наближаваше края на деня и всички тръгнаха към домовете си. Бай Кольо гледаше след момчетата и се молеше в душата си: „Господи, помогни им да намерят правилния път. Срещни ги, Боже!“

Разбирането за Църква като общочовешка реалност може да те споходи внезапно.

Пътувах във влака. Гледам една жена държи момиченце на около три годинки. То зад гърба на майка си протяга ръка към спирачката.

Забелязах, че едновременно с мен случващото се наблюдава и един младеж. Погледите ни се срещнаха и ние се усмихнахме един на друг на палавостта на малката лудетина.

Зад спирачката властват чужди сили, студът на познанието за „доброто и злото“.

А тук се усещаше топлината и необяснимата, несъзнаваща себе си, безгрешна власт на детето.

Усмихнахме се не като чужди, но за миг като хора обединени от единно, топло и чисто сърце.

Ето това е и Църквата.

Калин си събираше мислите, докато разчистваше масата. Изхвърли боклука настани се удобно на стола и каза:

– Повечето хора вземат усложненията за претекст да капитулират. Когато не знаят какво да правят, не предприемат нищо. Човек си казва: „Това не е за мен“ или „Аз не мога да правя такива неща“ и спират. Но други, които мислят съвсем различно постигат изключителни резултати. Те знаят нещо много важно за затрудненията.

– И какво е то? – полюбопитствува Дамян.

– Такива спънки предшестват учението, – засмя се Калин.- Тревожните мисли, които ни смущават и обезкуражават са врата към разбирането за нещата. Само, когато упорстваш да се пребориш и справиш с нещата, които все още не можеш, ти ще постигнеш това, което други са се отказали да направят.

– Съгласен съм с това, – каза Дамян, – че щом хората се сблъскат с трудна задача, отстъпват и си казват: „Не мога да направя това“. Ти предлагаш фразата да се преобрази в „Все още не мога да направя това“, а това ще помогне ли?

– Когато човек схване разликата, – каза Калин, – пред него се отварят нови възможности в живота, различни от тези, което е имал до сега.

– Чакай, малко се обърках, – шумно въздъхна Дамян. – Според теб да се живее със или във несигурност е знак на зрялост за човека?

– Посредственият човек вижда, че започва затруднение, нещата се усложняват и обръща гръб на всичко. – започна да обяснява Калин. – Той винаги търси лесен път. Зрялата личност осъзнава, че най-големите награди са обградени със затруднения като стена. Тогава той си казва: „Все още не мога да се справя с това, то не е по силите ми, но аз ще работя, ще се уча, ….. докато стана такъв, че да мога да се преборя с проблема. Ще се боря, ще упорствам, докато пробия и достигна уменията, който ще ми осигурят победата“. Разбираш ли това?

– Така всеки може да стане страхотен родител, успешен мениджър, отличен оратор, …., – въодушеви се Дамян. – Не бива да позволявам на разочарованието от неуспешните ми опити да ме спрат, да стана такъв, какъвто искам.

Двамата мъже замълчаха. Дамян разсъждаваше усилено върху разговора, който бе провел с приятеля си. Калин знаеше какво ставаше в главата на другаря му и за това не го притесняваше. Той искаше Дамян по-добре да обмисли и осъзнае нещата.