Навън бе студено. Ръмеше лек дъжд, но в магазина бе топло и жените след като напазаруваха оставаха на приказка.

– Бабо Еленка, как ще очистиш тая голяма риба? – усмихна се Румяна.

– Ти за мен не бери грижа. Люспите на риба лесно се чистят, ако за кратко време са потопени в съд с вряла вода или са престояли в оцет, – каза старицата.

– Ох, зех тая риба, но дано като взема да я пържа да не почне да се лепи за тигана, – въздъхна дълбоко леля Минка.

– Ти по-добре постави предварително в мазнината сол, пък после ще ми кажеш дали е залепнала, – потупа я по рамото връстницата ѝ Дора. – А ако я печеш намажем рибата с лимонов сок или оцет, така не само ще намалиш характерната ѝ миризма, но при обръщане няма да се разпадне на парчета.

– Никола ми бе донесъл една риба, но като отворих пакета замириса ми на развалено – оплака се Дафина.

– Че от къде да знае човека, че не е била прясна, – обади се Лаловица.

– Има начин да се познава дали една риба е прясна, – отбеляза Динка. – Постави я в студена вода. Ако потъне на дъното може да се яде, но ако остане на повърхността е развалена. Освен това при прясната риба очите са блестящи и прозрачни, а цвета на хрилете е ярко червен.

– Мразя да чиста риба, – намръщи се Ангелина, – плъзга ми се в ръцете и я изтървам.

– За да не ти се плъзга рибата, – каза баба Еленка, – първо посипи ръцете си със сол.

– А знаете ли как да се приготви рибата, че да стане по-вкусна? – попита Дерменджийката.

Всички жени обърнаха любопитно очи към нея и наостриха уши.

– След като се измие и изчисти, – започна да обяснява жената, – се натрива отвътре и отвън със смес от сол, оцет и стрит чесън. Остава се да престои два часа, като се покрива с капак, след което се пържи.

– Ей, – извика Горан, който бе дочул част от приказките на жените, – когато приготвяте шаран, отделяйте много внимателно заседналата кръв в коремната кухина, защото иначе ще горчи.

Жените го поогледаха, побутнаха се и се позасмяха.

Скоро разбраха, че дъждът е спрял и всяка тръгна към дома си.

Един рибар заедно със синовете си отиде рано сутринта към морето, за да лови риба. Това бе единственото им препитание. Ако не хванеха нищо ги очакваше глад.

Когато хвърлиха за първи път мрежата и я изтеглиха, тя бе празна. По лицата на мъжете се четеше разочарование, но някъде дълбоко в тях се бе спотаила слаба надежда.

Отново хвърлиха мрежата, но извадиха само тиня и водорасли.

Това се повтори няколко пъти.

След седмия път рибарят вдигна очи към небето и се помоли:

– Господи, съжали се над мен нещастника. Дай ми от даровете на Твоето море. Половината ще дам на бедните, четвърт ще дам на тези, които не са успели нищо да уловят днес, а останалата четвърт ще запазя, за да нахраня семейството си.

Хвърлиха отново мрежата и я задърпаха към брега. Усетиха, че този път бе по-тежка. Скоро се убедиха, че мрежата е пълна с риба.

От богатството на улова, сърцето на рибаря се смути. Душата му се разколеба и той си каза:

– Може и да не дам нищо. Толкова улов, ще ни стигне за една седмица.

Изведнъж мрежата се скъса и рибата отиде обратно във водата.

Рибарят падна на колене, хвана се за главата и извика:

– Господи, аз само се пошегувах.

Но повече риба този човек не видя за деня.

Какво слънце само! На него и яйце можеш да си опечеш. Жегата наистина бе голяма, но на Богдан съвсем не му бе до нея. Голяма мъка и болка свиваше сърцето му.

Той бе чул призива в църквата: „Идете по целия свят и проповядвайте благовестието на всяка твар“. И реши да говори на хората за Исус.

Дори си приготви различни варианти, как най-точно и кратко да изказва благовестието, използвайки Библията. Не искаше приказките му да изглеждат натрапчиви и нахални, защото тогава отсрещния изобщо нямаше да го слуша.

Преди да тръгне да благовества, се молеше за Божието водителство, но уви, нищо не се получаваше. Някои отказваха да го слушат още след първото изречение, други уклончиво клатеха глава, но оставаха безучастни, а на Богдан това му тежеше.

Видя го Борис, ръководител на младежите в църквата и дойде при него.

– Богдане, неприятности ли имаш?

Младежът вдигна глава и едва не се разплака:

– Защо се на мен ми се случва така?

– Какво ти се е случило? – попита съчувствено Борис.

И Богдан изля цялата мъка на сърцето си:

– Искам да благовествам, подготвям се, моля се, а не се получава? Къде греша?

– Забелязал ли си, че Петър се срещна с Христос четири пъти, преди да го нарече Господ? – засмя се Борис, разбирайки напълно младежа.

– Как четири? – не повярва на ушите си Богдан.

– Ами, ето – и Борис започна да присвива пръстите на дясната си ръка. – Първият път бе, когато Петър срещна Исус на брега на езерото. Тогава той бе само силно впечатлен. Вторият път той присъства на място, където Исус изцеляваше болните, но и тогава не стана вярващ.

– Не съм забелязал тези неща, – призна си Богдан.

– Третият път, – продължи Борис, – Исус дойде в къщата на тъщата на Петър и бе свидетел, как тя бе изцелена. Исус направи много неща пред Петър, но той още не можеше да се нарече вярващ.

– А четвъртия? – с нетърпение попита Богдан.

– Едва когато Исус умножи рибата в езерото, това наистина докосна сърцето на Петър. И той каза: „Иди си от мене, Господи, защото съм грешен човек“.

– А аз какво да правя? – попита Богдан.

– Не се отчайвай, ако хората не бъдат спасени от първото ти свидетелство. Пътят на някои до Господа е много дълъг, те се движат стъпка по стъпка. Бъди верен и продължавай да им разказваш за Исус!

Беше горещ ден и четирима приятели се бяха приютили в близкото кафене. Пред чашите си с пенливо питие те разсъждаваха  за съвремието, нравите и злободневните въпроси на ежедневието.

Изведнъж разговорът се завърза около странната привързаност към животните.

– Забелязали ли сте, че бедните хора, нямат достатъчно пари за хляб, но винаги имат куче? – попита Стоян, едър мъж със здрава и силна снага.

– Обикновено тези кучета могат да вършат страни неща, – подчерта Продан. – Те танцуват на два крака, донасят хвърлен предмет, лягат на земята и се преструват на умрели при заповед от стопанина си.

– Така ги дресират, – намръщи се Зарко. – Нима само за забавление им служат?

– Мисля си, – почеса се по главата Михо, – че всеки човек иска да заповядва на някого. А на бедните всички нареждат. И за това си имат куче, за да командват и властват на него.

– Така е, – съгласи се Продан, – образно казано всеки си има куче. Заместникът на министъра е куче на самият министър. Доносникът е куче на този, който го е изпратил да прави това. Тино е куче на просяка на нашата улица, а Лори  е куче на госпожа Панделеева. Слугата е куче на господаря си. Бедните и отритнатите са кучете на този, който ги наема на работа.

– Тази привързаност към кучетата наблюдавам и при жените, – отбеляза Михо.

– Виждал съм не малко дами, заобиколени от кучета, – усмихна се Зарко, – като не броим котките, папагалите, рибките и хамстерите.

– Тези жени никого не обичат и те не са предпочитани от нито един човек, – подчерта дебело Стоян. – Те прехвърлят чувствата си към кучетата, защото не знаят какво да правят с обичта си.

– Нима да обичаш животните е да пренесеш любовта си към тях? – попита озадачен Михо. – Странен възглед.

Но Продан подхвана друга тема и компанията продължи по-нататък в разсъжденията си.

Делян тичаше към Калоян и размахваше ръце. Когато стигна до него запъхтян каза:

– Нали се хвалеше, че знаеш всички морета и океани на земята!

– Едва ли си открил някое име, което не знам, – засмя се самодоволно Калоян.

– Чувал ли си за Соленото море? За Лировото море? А за Буреносното море? – изстреля набързо Делян.

– За Соленото или Мъртво море, – започна важно Калоян, – знам, че е разположено в най-ниската точка на Земята. То е мъртво, защото в него не може да вирее нито една риба. Името се свързва с високото съдържание на сол във вода – 34%, което е около десет пъти повече, отколкото в обикновената океанска вода. Освен това водата е богата на различни минерали и затова се използва за промишлени цели.

И Калоян млъкна.

– А другите две? – подразни го Делян.

– Не съм ги виждал на картата, – призна си Калоян.

– Те са известни места, как да не ги знаеш? – тържествуваше Делян.

– Сигурен съм, че няма такива морета, – заключи Калоян.

– Грешиш! – извика Делян. – Галилейското езеро е наречено по името на района, в който се намира – Галилея. Но това известно сладководно езеро на иврит се нарича по съвсем различен начин – Ям Кинерет (יָם רֶת), т.е. „Лирово море“. Овалната форма на морето е напомняла на древните евреи на арфа. А освежаващите бриз, които духал над водите, им напомнял за очарователното свирене на Давид.

– Не знам иврит, – каза със съжаление Калоян, – за това не знам, че евреите така са го наричали.

– А за „Буреносното море“ какво ще кажеш?

Калоян безпомощно вдигна рамене.

– В своята най-южна точка Червеното море свързва израелското пристанище Ейлат с Африка, – изпъчи се Делян, сякаш искаше да каже: „Виж колко много знам. А това ти не го знаеш“. – На иврит това море се нарича Ям Суф (יַם סוּף), т.е. „Буреносно море“. Името е свързано с жестоките бури, характерни за това място.

Калоян само се усмихна. Какво можеше да каже на приятеля си. Този път той го бе победил в надпреварата им – „Кой знае повече?“

– Само, когато започнеш да разбираш иврит, – вирна глава Делян, – ти можеш истински да оцениш дълбокия смисъл на пейзажа в Израел.