Не трябва през цялото време да се държиш в ръце, иначе в доста труден момент ще се съкрушиш, ще бъдеш смазан и съсипан.

Човек не може постоянно да бъде силен. Той не може през целия си живот да крие тъгата си и преживяванията си.

Трябва да дадем простор на чувствата си. И това е моментът, когато сълзите  ни освобождават от нервно напрежение и отрицателни емоции.

Запомнете, че да плачеш е полезно за здравето.

Сълзи донесат облекчение и това е първата стъпка към промяната. Сега остава да признаем чувствата си и да им даде воля, а след това да ги пуснем.

След като поплачем ние се успокояваме, отпускаме и по-лесно оценяваме нещата, след което взимаме по-правилни решения.

За това не се стремете да изглеждате до толкова силни, че да си забранявате да поплачете.

Румен беше отчаян. Бе попаднал в положение, от което не знаеше как да се измъкне. Излезе навън и вървеше през нивите без да мисли накъде отива.

Изведнъж пред него застана един старец. Той беше с дълга прошарена коса и малки едва забележими мустаци.

– Изглеждаш ми доста объркан и не на себе си, – каза старецът.

– Ти пък от къде се появи? – грубо каза Румен.

– Това е моята ферма, обичам често да се разхождам тук, – отговори старецът спокойно.  – А ти знаеш ли накъде си тръгнал и къде отиваш?

– Шляя се нагоре надолу, – каза неопределено Румен.

– Аз питам за живота ти? – настоя старецът. – Познавам много хора, които се сблъскват с някакви неприятности и изглеждат като теб, изпълнени с неувереност и страх. Разкажи ми, може и да ти помогна да излезеш от безизходицата, в която си попаднал.

Румен погледна старецът. Лицето на възрастния човек беше спокойно и уверено. И той му разказа всичко.

– В това състояние си, защото си изгубил целта си, – заяви твърдо старецът. – Нямаш насока в живота си, която да те зарежда с ентусиазъм, който осигурява увереност и стимул да преследваме мечтите си. Да живееш без цел е все едно да си перце, което лети, където вятърът го отнесе.  Така си се превърнал в ходещ мъртвец. Когато човек открие целта си, той намира смисъл да се движи и живее. Трябва да намериш правилния път, а мотивацията ще довърши всичко останало.

– А къде да намеря тази цел? – попита Румен.

Старецът не отговори веднага.

Цяла нощ Румен се бе молил:

– Господи, покажи ми цел, която да следвам….. използвай ме за изпълнение на Твоите цели, нека да бъда част от Твоя план.

И ето сега съвсем непознат човек за същото му говори. „Неведоми са пътищата Господни“.

– Мислех си, че съм намерил целта, когато завърших университета, – започна неохотно Румен. – Но сега се съмнявам във всичко: в работата си, в решенията, които съм взел, в миналото и за бъдещето ….. Аз съм един изгубен човек.

Дълбока въздишка, примесена с отчаяние, се отрони от младия мъж.

– Това може да се промени, – каза старецът.

Румен го погледна с надежда.

– Намери място, където най-добре биха прилегнали дарбите и уменията ти. Започни да работиш усилено, без да обръщаш внимание на всяко противодействие и упорство, такива винаги ще имаш. Тогава ще се почувстваш уважен, зачетен и признат.

Румен реши да послуша старецът и да опита.

Филип беше ужасен. Той гледаше Ема и не можеше да повярва на ушите си.

– Какво можеш да направиш за приятелката си и детето ѝ тук, – опитваше се да я вразуми Филип. – Те имат нужда от лекар. В столицата имаме много добри специалисти по нервни болести. Те лекуват всякакви случаи, сигурен съм, че ще помогнат и на тях.

– Но как ще се справят там? – попита Ема. – Лекарите няма да могат да разговарят с тях.

– Имам много добър приятел, който много добре се справя с подобни случаи, – не отстъпваше Филип.

– Тя е моя приятелка, – упорстваше Ема. – Сега имам възможност да ѝ помогна, но тук и трябва да опитам. Няма значение, че шансът е съвсем малък.

Филип стисна ръката ѝ.

– Вразуми се, – помоли я той. – Случилото се е съдба, Божия воля, провидение, наречи го както искаш. Има неща, върху които не можем да влияем и трябва да ги приемаме, като истински християни.

– Може и да си прав, – тихо каза Ема. – Съмняваш ли се, че ако нямаше макар и малка възможност, не бих действала така?

Ема стоеше до леглото и го гледаше.

„Господи, колко се бе променила“, – помисли си Филип.

Плахото момиче, което бе срещнал преди години, се бе превърнало в жена със самочувствие, способна сама да взема решения. Меланхоличните ѝ сиви очи, бяха същите, както при първата им среща, но сега те гледаха право във сърцето му.

Толкова силно я обичаше, че го болеше от мисълта, че отново ще се разделят.

– И как ще ѝ помогнеш? – попита притеснено той.

– Още не знам, – призна си честно Ема. – Само знам, че трябва да ги събера заедно. Синът ѝ се е затворил за майка си, а от това нея я боли още повече. Трябва да намеря ключа, за да отворя вратата помежду им.

– И колко време ще трае това? – попита несигурно Филип.

– Няма значение.

Филип преглътна мъчително.

– Съзнаваш ли какво означава това за нас?

Искаше да ѝ извика: „Ние отново ще се разделим и кой знае, кога ще се видим пак. Нима толкова малко ме обичаш, че не искаш да се съберем и да живеем заедно?“

Но устата му бе заключена и той не каза нищо.

Ема кимна. Тя не можеше да се върне назад. Имаше дълг към приятелката си и трябваше да го изпълни.

Денят беше слънчев, но в сградата беше ледено студено. Красимира усещаше студа чак до мозъка на костите си. Струваше ѝ се, че усеща дори как детето в нея трепери.

Красимира таеше мисълта или по-скоро надеждата, че е бременна с момиче. Друго красиво момиченце, което да заеме мястото на починалата дъщеря на Любомир.

Вярно е, че Надя бе доведена дъщеря, но Красимира я обикна веднага щом я видя. Двете много бързо се сближиха. Надя ѝ помагаше много,  особено след като роди първия път, после я утешаваше, когато загуби второто си дете.

Един ден Надя се прибра в къщи пребледняла. Беше се заразила с незнайна болест. Лекарите не можаха нищо да направят и след три дена тя почина.

Красимира много плака за Надя, нищо, че не ѝ бе истинска дъщеря. Любомир беше съкрушен, за него вече нищо не бе важно. Той много обичаше дъщеря си и болката му бе голяма.

„Ако е момиченце, това ще отвори сърцето му и той ще преодолее по-лесно мъката си“, – помисли си Красимира.

Тя се поколеба, дали да се помоли детето да е момиче. Но ако не е? Тя от месеци мислеше, че отново носи момче. за това с молитвата си не искаше да обижда нито бебето, нито Господа, Който винаги взема правилните решения.

Ами ако разгневи Бога, като постави под въпрос преценката Му какво дете точно да ѝ даде?

Преди да забременее отново, Красимира се бе молила второто ѝ дете да е момче, но Бог ѝ бе отнел детето само на два месеца.

– Съжалявам, – прошепна тя на бебето, като докосна с премръзналата си ръка корема си. – Не искам да пожелая нещо, което може да ти навреди. Обичам те, без значение какво си, момче или момиче. Нямам търпение да видя приятното ти личице, да докосна мъничките ти ръчички и да чуя нежния ти глас.

Появата на нов живот е невероятно и прекрасно събитие. То не бива да бъде помрачавано от егоистичните желания на, който и да е. Животът е дар и трябва да се приветства с радост.

Това в една отвратителна бяла стая. Уж се говори за по-добро отношение към болните, но болниците продължават да бъдат в ужасно антисептично бяло.

Явно в медицинското обслужване не се прилагат изследванията потвърждаваща, кои цветове успокояват. Това е един „безличен“ подход към лечението, архитектурните решения и отношението към болката и паниката на болните.

Сотир и Милена вечеряха с болничната храна. Това бе някакво месо плувнало във воднист кафеникав сос, клисав грах, пръснат върху коравото като камък пюре от картофи и парчета ябълка, които бяха загубили цвета си.

Подобна храна обясняваше разнообразието от бисквити и чипс разхвърляни по леглото.

Милена се беше поизправила. На най-неудобните места от тялото ѝ стърчаха тръбички, а Сотир беше издърпал стола и използваше леглото ѝ за маса.

– Искаш ли нещо да ти донеса? – попита Сотир.

– Не се притеснявай. А ти как се оправи днес? – попита на свой ред Милена.

– Добре, – изломоти Сотир, явно не искаше да споделя за разправиите в работата си.

Той я наблюдаваше и забеляза колко бе отслабнала. Би дал всичко за да се размени с нея, за да не я гледа как се измъчва и гърчи ден след ден.

Милена сякаш прочете мислите му и тихо пророни:

– Съжалявам, – искаше да добави, „че ти причинявам всичко това“, но замълча.

– Какви ги говориш? – Сотир не можеше да се отърси от мисълта, че тя е в това ужасно състояние заради минали негови дела. – Да не би ти да си виновна за всичко това?

– Как ще платиш за операцията? – попита Милена, въпреки че знаеше каква огромна тежест е това за него.

– Не се притеснявай.

– Спестяванията ни са на привършване, – Милена с мъка прикри отчаянието си в гласа.

– Ти мисли само за това как ще оздравееш и ще се оправиш, – нежно каза Сотир.- С финансовия въпрос се заемам аз, не се притеснявай.

Стомахът му се бе свил на топка от безпокойство. До сега през всичките години, докато бяха заедно, той не я бе мамил в нищо, но сега само за няколко минути изрече две лъжи:

– Прическата ти е супер. … А тази ли? Тя изобщо не е по красива от тебе, – каза Сотир, когато двамата разглеждаха едно списание.

– Мили, – Милена му се усмихна по начина, с който сгряваше душата му.

– Да?

– Всичко ще се оправи, – И макара тя да вярваше в това искрено, Сотир не можеше да се отърси от страха, че най-лошото им предстои.