Тишината на заспиващия град успокои Маргарита. Тя стоеше до отворения прозорец и дишаше дълбоко. Затвори очи и видя лицето на любимия си. Той ѝ се усмихваше. Имаше усещане, че е до нея, въпреки че ги деляха хиляди километри.

Нейното сърце принадлежеше на Виктор. Тя бе много щастлива с него. По тялото ѝ премина тръпка, а сърцето ѝ преля от радост и нежност.

Маргарита искаше да запази този миг, за това седна, взе химикалката и реши да изрази чувствата си с думи.

„Любовта променя душата и сърцето на човека по свой начин. За влюбените тя е онова, което е душата за тялото на онзи, когото изпълва….“

Маргарита много пъти се бе питала, как хората пишат? Какво ли ги кара да седнат и да напишат няколко десетки думи? До сега го бе възприемала като чудо, но едва сега разбираше, че всичко е съвсем просто, важното е думите да идват от сърцето.

„Кой е способен да обича? Навярно този, който е добродушен и безкористен. Всеки добър човек е способен да обича….“

Часовникът на градската кула удари полунощ, но Маргарита не го чу. Думите и изреченията се лееха като от само себе си. Това, което бе скрито в душата ѝ, излизаше навън като един непрекъснат поток от знаци.

Остави химикалката и прочете написаното. И все пак това бе чудо. Най-съкровените ѝ мечти и копнежи, всичко, което я привличаше към любимия, бе намерило място на белия лист.

Всеки, който прочете текста, който бе написала, щеше да усети как от изреченията струи любов от сърцето ѝ.

Маргарита се вълнуваше, тя отново взе химикалката и прибави:

„Както огъня, любовта не може да оцелее без развитие. Щом престане да се надява, тя угасва. Любовта не застрашава добрите нрави, тя ги усъвършенства. Който обича, съобразява волята си с желанията на любимия“.

Маргарита бе уморена и доволна, както човек, който добре е свършил работата си. Стана и отиде до прозореца. Небето избледняваше, а звездите бързо угасваха.

Изведнъж ярката светлина на изгрева заля Маргарита и тя се потопи в нея. Облаците хвърляха кърваво сияние над събуждащия се град.

Часовникът на кулата удари полунощ. София се въртеше в леглото и още не можеше да заспи. Мяукането на влюбен котарак, самотно скитащ на покрива, се промъкваше през отворения ѝ прозорец.

София стана, включи нощната лампа и се наведе над „съкровището“ си. Това бе дървено сандъче с наранена тук там дърворезба, в която тя съхраняваше множество събрани думи и изречения.

Всеки път, когато прочиташе нещо интересно от вестник или книга, записваше си го или изрязваше, ако това беше възможно, а след това го поставяше в сандъчето си. Тя запазваше всичко записано, което ѝ се бе изпречило на пътя, внимателно и грижливо, както скъперник  съхранява малкото си спестявания.

Щом се върнеше от работа, изваждаше сандъчето и започваше да препрочита готварски рецепти, пожълтели изрезки от вестници, стари плакати, откъси от романи, театрални сцени и стихове…..

Винаги заключваше вратата, защото я беше страх, че някой ще я изненада, когато се занимаваше с това.

За София четенето беше мания. От думите и изреченията, от всяко късче хартия, тя черпеше нови мисли, откриваше нови светове. Те изникваха пред нея като духа от бутилката.

Така тя се потапяше и бродеше в други, различни от нейния, по-добри светове, бягайки след усилената работа през деня в кръчмата. Това бяха светове изпълнени с тайни и загадки.

Тази вечер пред София не се откри никакво очаровани или вълшебство. Писмените знаци останаха мъртви букви върху стара хартия, който упорито отказваха да разкрият тайните си.

Причината не бе в думите и изреченията, а в самата София. Тя бе объркана. Препрочиташе многократно еди и същ ред, но бе неспособна да разбере написаното, само защото днес през деня Антон ѝ бе направил предложение за женитба.

В това състояние, тя не можеше да заспи. Дали да приеме предложението му? Мисълта да има съпруг събуди у нея приятни усещания.

Женитбата щеше да промени из основи битието ѝ. В живот ѝ щеше да влезе човек, който ще се грижи за нея. Той ще опознае всичките ѝ навици и предпочитания…. София отдавна копнееше за такава близост.

Антон ли бе мъжът, когото бе чакала? София го харесваше. Той се отнасяше любезно и с уважение към нея. Но дали би могла да го обикне? За това тя го бе помолила за известен период от време, в който да си помисли.

Все още се колебаеше, смущаваха я картини от семейния живот на други хора, на които бе станала свидетел.

Така я завари утрото, а през деня я чакаше много работа …..

Веднъж Хенри Форд казал за своята продукция:

– Вие можете да изберете всеки цвят за колата си, при условие, че този цвят е черен.

Защо всички автомобили на Форд се произвеждали с този цвят?

Време е да понапрегнете малко мозъка си.

Ако знаете нещо за боите и начина на производство, прилаган при автомобилите на Форд, лесно ще отговорите на въпроса.

Ако това много ви затруднява, ето ви и отговора:

Работата е там, че само японският лак, който има черен цвят, успява напълно да изсъхне, докато колата се движи по конвейера.

Ето го и първият гост. Влезе млад, набит мъж с червендалесто лице.

– Мони, – възкликна Славка, – какво е това от теб? Мъжът може да мами жената, но никога не бива да я изненадва!

Това бе намек за малко екстравагантното му облекло, което веднага се набиваше на очи.

– Щастлив съм, че отново мога да дойда на гости, особено във вашия дом, – каза Симеон, като се усмихна някак предпазливо.

Симеон само се преструваше на скромен, той чудесно изпълняваше ролята си на равнодушен човек. В действителност беше интелигентен кариерист, който не позволяваше на никой да надникне в душата му.

Славка бе чула, че мъжът ѝ иска да го постави на по-отговорен пост, за това реши леко да го поизпита. Започна с нещо съвсем невинно:

– Как вървят уроците ви по танци? Имате ли вече напредък?

Симеон направи кисела гримаса.

– Учителят ми по танци заяви, че съм безнадежден случай и нямам никакъв шанс.

– За това пък много уверено и сигурно се движите във фирмата. Де да имаше човек, като вас, който да ме предупреждава на всяка крачка, преди да се подхлъзна.

– Но вие сте съвършена танцьорка. Работата в една фирма не се различава много от танцовото изкуство. И в двата случая се оказва, че трябва да водиш други хора, не където искат те, а където трябва.

– За мъжете това е лесно, но какво бихте посъветвали една жена?

– Зависи, – потърка брадата си Симеон, – работата в една фирма е област, в която характерът на човека не пречи на кариерата му. Ако жената е глупава бих я посъветвал да следва мъжа си, а ако е умна да разчита на инстинкта и интуицията си. Работата в една фирма не е нищо повече от изкуство да правиш разлика между приятел и враг.

– Де да беше толкова лесно, – въздъхна Славка. – Как да направя разлика между един или друг служител? За мен те са като объркан танц. Един се противопоставя на шефа на фирмата, друг настройва една група срещу друга, един подкрепя главния инженер, другия главния счетоводител, …. Направо да ти се завие свят.

– Така е и при танцуването, – засмя се Симеон. – Завива ти се свят само, когато се увлечеш по отделни стъпки и забравиш смисъла и целта на цялото. В работата е същото. За многото, колкото се може по-малко, за малкото по възможност повече, а ако има съмнение оставяте всичко за себе си.

– Тогава как различавате, кой какъв е?

– По отношението им към истината, – отговори Симеон. – Има хора, които вярват в това, което казват, но повечето не вярват. Опасни са само първите.

Славка разбра защо мъжът ѝ бе предпочел именно Симеон, но той трябва да бъде и много предпазлив спрямо него. Симеон бе тиха вода, съвсем не бе глупав и от него всичко можеше да се очаква.

В Африка много термити напомнят на нашите мравки.

Термити живеят в големи семейства и правят домовете си от глина и пясък. Жилищата на термитите имат пирамидална форма. Те са много високи.

В африканските савани расте висока трева, която изсъхва напълно през лятото. По това време възникват много пожари, които се разпространяват на стотици километри. Те са страшни.

Гъстият дим се издига нависоко, закрива небето и слънцето. Върху земята всичко се унищожаван и се превръща в черна пепел.

Всички животни изгарят, с изключение на термитите. Техните огнеопорни жилища издържат на тези пожари.

Нека тези насекоми ни послужат за пример на нас християните. Нашите дела също ще бъдат подложени на огнени изпитни.

Изпитанията са нашия постоянен дял на земята. И това е съвсем естествено. Ние имаме нужда от огледало, в което да се оглежда нашият вътрешен човек.

Животът на всеки християнин е дълга верига от изпитания. „Огънат“ на претопяването се изпраща и допуска от Бога, за да може вярата на Божиите чада да бъде очистена и укрепена чрез изпитанията, които съдейства само за нашето добро.

„Защото никой не може да положи друга основа, освен положената, която е Исус Христос. И ако някой гради на основата злато, сребро, скъпоценни камъни, дърва, сено, слама, всекиму работата ще стане явна каква е; защото Господният ден ще я изяви, понеже тя чрез огън се открива; и самият огън ще изпита работата на всекиго каква е. Тоя, комуто работата, която е градил, устои, ще получи награда. А тоя, комуто работата изгори, ще претърпи загуба; а сам той ще се избави, но тъй като през огън“.