Цяла вечер Димова седя в библиотеката у дома си. Тя не можеше да прогони скуката и самотата си. Дъщеря ѝ Дора си бе легнала рано, защото бе настинала. Катя, която бе поканила на кафе, в последната минута ѝ се бе обади, че няма да може да дойде, защото внезапно я посетила някаква нейна леля.

Димова обичаше да бъде сред хора, за това тази вечер ѝ стана неприятно, когато остана сама. Настроението ѝ се бе развалило, чувстваше се пренебрегната и изоставена. Поради липса на по-добро, тя пожела съпругът ѝ Стефан да си дойде тази вечер по-рано.

– Къде ли е сега? – питаше се тя. – В последно време бе някак особен.

Звънна в кантората му, но не го намери. Понякога ходеше в Клуба, но когато попита портиера по телефона той ѝ каза:

– Тази вечер изобщо не е идвал, госпожо Димова.

Оставаше само една възможност.

– Сигурно пак е тръгнал към село, – недоволно свъси вежди Даниела Димова. – Не е честно така да ме пренебрегва и щом му се отдаде случай да хуква натам.

Известно време тя пробваше да реши кръстословицата във вестника, но след като не успя, се зае с бродиране. Дребните бодове бързо я умориха. Освен това тя не харесваше този модел. Бе решила да го даде на дъщеря си, за да го довърши.

За да събере мислите си, започна да реди пасианс, но и това не ѝ помогна. Разочарованията тази вечер бяха твърде много и тя се разстрои, едва потискаше растящото чувство за самосъжаление.

И както седеше с картите в ръка, я връхлетяха спомени от миналото в дните, когато бе още неомъжена. Тогава животът бе светъл и безгрижен за нея. Въпреки, че майка ѝ умря рано по-голямата ѝ сестра се справяше със всичко и я подкрепяше. Тогава Даниела бе изпълнена с ведри мисли за бъдещето.

– Изобщо не съм си представяла, че с живота ми ще се случи така, – каза с тъга Димова. – Очаквах толкова много от този брак, а той се превърна монотонно провинциално ежедневие. А сега семейството ми е изправено пред финансова катастрофа. Какво ще правим?

Сълзите премрежиха очите ѝ.

Упражненията по риторика в университета бяха станали причина Даниела да се сближи със Стефан.  Той не беше от нахалните младежи и това ѝ се хареса.

Когато гостуваха на родителите на Даниела, баща ѝ подхвърляше на Стефан:

– Време е, млади момко, да ми изясните вашите намерения относно дъщеря ми.

А към дъщеря си хвърляше многозначителни погледи, които казваха: „В този младеж има нещо, Дани, не го изпускай“

Тя се съгласи да се събере със Стефан, въпреки че не бе нейният тип. Успокояваше се, че ще му помага в издигането му, както в работата, така и в общественото му положение.

Но тази вечер тя скучаеше. Това не бе животът, за който бе мечтала. А сега бе и сама, разкъсвана от самосъжаление и ревност ……

Симов затвори вратата и застана пред високото бюро.

– Приготвил съм се да вървя на тенис, – каза Радулов, – така че давай накратко.

Симов се постара да бъде убедителен, но докато още говореше, разбра, че Радулов знаеше за какво е дошъл. Човекът зад бюрото се държеше радушно, но очите му го наблюдаваха и внимателно проучваха.

– Яко си затънал, Симов. Говориш за вашите активи, но ако фалирате каква стойност ще имат те? Канторите ви са стари. Това са сгради от миналия век, които отдавна трябваше да се разчистят и за тях едва ли ще получите нещо. Помещенията, в които държите машините си, са в по-добро състояние, но те не са ваша собственост, вие сте само наемател там. Колкото до фирмата ви никой няма да я купи, щом конкуренцията ви доведе до фалит.

– Няма да допусна да ме смачкат, – Симов беше пребледнял, но се държеше твърдо.

– Така казвате вие, – засмя е Радулов. –  Възможно е да постъпват грубо и нечестно, но това е борба, конкуренция и надмощие на пазара.

– Да, те успяват благодарение на шантаж и клевети, – Симов кипеше от негодувание. – Човек трябва да бъде честен и почтен в професията си, а не да подлага динени кори на конкурентите си. Освен това, те дойдоха и се настаниха тук. Никой не ги е викал.

– Чакайте, Симов, вие не знаете с кого си имате работа. – гласът на Радулов стана назидателен. – Като приятел ви съветвам да не си окачвате сам въжето на врата. Защо не се откажете, докато е време? Бъдете благоразумен. Ако искате мога да говоря с тях и да ви помогна да вземете добра цена за фирмата си.

Симов усещаше, че Радулов иска да му помогне и че е убеден в това, което казва.

– Не, няма да се предам толкова лесно, – каза Симов.

Радулов дълго обмисля нещата и накрая каза:

– Винаги съм ви смятал за умен човек, Симов, макар и малко наивен. Но сега мисля, че сте неблагоразумен. И между нас казано, ви се възхищавам на упоритостта.

– Тогава наредете да ми се отпусне заема.

– Не мога да ви обещая нищо, Симов. Трябва да поговоря с другите от банката.

– Кога?

– Може би по-късно. – Радулов махна неопределено с ръка, той искаше по-скоро да се отърве от „натрапника“.

Мозъкът на Симов започна да работи бързо. Това, че му отказаха от банката, вече нямаше значение. Той нямаше да се откаже лесно. Живееше с надеждата, че все нещо ще измисли …..

У вечно елегантния Недялко имаше вечно буден зъл дух, който бе извор на неукротима отмъстителност.

Всъщност той дойде на този свят  без покана. Беше случаен плод на онези уж случайни връзки.

Баща  му бе набит як мъж, който си бе пробил път в литературата със стихосбирка от футуристична поезия. Майка му бе жена със свободни възгледи за живота, вярваща в собствения си талант. Тя бе успяла да напише писмо до „известния“ поет.

След това той я покани на среща. Нещата между тях много бързо е завъртяха и те си създадоха свой дом, но това не отказа баща му да остава от време на време насаме с някоя от своите почитателки.

Година и половина след зачеването на Недялко връзката им се разпаднала. Всичко започна с взаимни обвинения:

– Кой е виновен за това дете?

– Да не би сама да съм го правила.

– Ако беше взела предпазни мерки, това нямаше да се случи.

Накрая след раждането на дете, те вече не можеха да се понасят.

– Писна ми от твоите изневери.

– Не съм те викал, ти сама ми се натресе.

И се разделиха.

Първоначално Недялко живееше с майка си. Тя пък напук на всичко се качи на сцената да играе, а детето го подмятаха като малко коте между свободните артисти.

Когато Недялко порасна, майка му реши:

– Време е баща му да се погрижи за него.

Но на „известния поет“ му бе спряло поетичното вдъхновение и той бе започнал да пише само критични статии и рецензии за книгите на колегите си. Тази работа не му допадаше много и той реши да замине за чужбина.

– Недялко, – каза баща му един ден, – ще те изпратя при леля Магда, далечна наша роднина. Тя ще се погрижи за теб, докато съм в чужбина.

Леля Магда бе добра жена и не се отнасяла зле с Недялко, тя продължавала да го храни дори и когато вече не идваха пари от баща му.

Но всичко преживяно в детството му намери „благоприятна почва“ в характера му. И така Недялко израснал огорчен и нещастен в живота.

С годините у него се оформи едно цинично решение:

– На никого не се доверявай. Не се съобразявай с чувствата на другите. Живей сам за себе си.

На 21 години стана журналист. Качествата, които притежаваше, с унаследените умствени способности и дарбата да изразява хапливо мислите си, го направиха успешен в тази професия.

Единственото, което желаеше Недялко в този живот бе, да натрие мутрите на мнозина, като се разрови в порочното им минало или настояще. Това бе неговото отмъщение за това, че не бе обичан.

Катя и Минчев дълго мълчаха.Години наред Минчев бе живял без истинска любов в семейството си.

Поради младежкият си егоизъм, фантазьорство и самонадеяност, дъщеря му Даря малко се интересуваше от него.

Тя бе лекомислена и коравосърдечна, нещо характерно за новото поколение. Беше готова да го понася, стига да ѝ плаща разноските в училището, където с такива като нея си губеше времето, под предлог, че изучава изкуство.

Същото беше и със съпругата му Ана. Отношенията им бяха почтени, но студени. Минчев ненавиждаше мъжете, които се оплакват, че са недооценени и неразбрани. Той осъзнаваше недостатъците си и бе направил всичко, за да поддържа добри и приятелски отношения с Ана.

Но едва сега осъзнаваше, колко безжизнен, апатичен и безчувствен бе брака му. Много бързо му се бяха изпарили младежките илюзии за любовта.

Бракът за Ана отдавна бе станал не някакво изпитание, а безкрайна досада. Заедно с охлаждането помежду им у нея се увеличи егоизма ѝ.

Минчев често трябваше да търпи капризите ѝ, нейните оплаквания и цупения. Тя имаше вятърничави идеи, често ѝ липсваше всякаква логика. Ана не се интересуваше от работата на съпруга си. Избухванията и неоправдания ѝ гняв опъваха, както нейните така и неговите нерви.

„Колко различна е – си мислеше Минчев – тази млада жена“.

Катя седеше край огъня, спокойно отпуснала ръце. Тя предлагаше сърдечност и очакваше да ѝ отвърнат със същото. В нея се долавяше отзивчивост и разбирателство.

Минчев напоследък имаше неприятности в работата си и искаше да поговори с някого за това, но да говори с Ана беше невъзможно.

Той усещаше, че това влечение към Катя е  мекушавост и слабост в характера му, но не можеше да го подтисне. В него имаше копнеж за нежност и равновесие, което можеше да намери у Катя. Това бяха неща, които му липсваха толкова много.

Но Минчев знаеше едно, той бе честен човек и не би злоупотребил с доверието нито на Катя, нито на Ана. Въпреки че нещата бяха толкова непоносими за него …..

След като влязоха Христов покани гостите. Тримата взаимно се огледаха преди да започнат.

– Господин Христов, ние не омаловажаваме вашите успехи, – каза по-дребният от гостите господин Сивков. – Но времената се менят. С новата техника, специалната железопътна и самолетна транспортна служба и най-вече желанието на нашата фирма да разшири дейността си, конкуренцията ще се ожесточи . Така, че за две три години ще бъдете погълнати.

– Не и ние, – натърти Христов.

– Не бих искал да ви напомням, – започна другият от гост, господин Чернев, –  че други предприятия и фирми не издържаха и фалираха и много хора останаха без работа. Ако позволите да купим вестника ви, ще спасим вас и всички, които работят в него.

– Това заплаха ли е? – присви очи Христов.

– Ни най-малко, – изкашля се Сивков. –  но мисля, че сега е благоприятния момент за вас, да се разделите със вестника си. Дори сме съгласни да удвоим предлаганата ви първоначална сума.

– Нямам нищо лично против вас, господа, – каза Христов, – няколко мощни групировки в стремежа си да разширят влиянието си, се домогват до всеки вестник. Те нямат някакви възвишени цели, а само да задушат конкуренцията.

Чернев искаше да го прекъсне, но Христов продължи.

– Познаваме силата на печата. Тя може да създаде или погуби човека, да качва и да сваля правителства, дори да подпалва войни. Някои вестници, които имат огромен тираж, манипулират съзнанието на хората без ограничение и без да вземат върху себе си някаква отговорност.

– Предполагам, че изключвате вашето непорочно творение от тази водеща се гибелна дейност? – заяде се Сивков.

– Нашият вестник си има принципи, – гордо заяви Христов. – Опитваме се да възпитаваме хората и се стараем да направим гражданите ни интелигентни, а не прозяващи индивиди, възпитавани от смес на секс, сензации и скандални клюки.

– Но знаете ли, че много от гражданите ви обичат да гледат разголени мацета и мечтаят за тях, докато лежат до дебелата си съпруга, – каза язвително Чернев. – Секс и пари това са главните цели на човечеството. От какво се нуждаят трудовите хора? Разбира се, не от вашите морални „проповеди“.

– Не, господа, няма да получите нашия вестник, – заяви твърдо Христов.

– Повярвайте ни, – закани се Чернев, – ще ви стане ужасно горещо.

И двамата гости бързо напуснаха стаята.

Христов знаеше много добре, че никак няма да му е леко в тази борба, но той не можеше да се откаже от своите принципи, заради които го уважаваха в града.