Във влака беше претъпкан. Хората като че ли нарочно се бяха уговорили, да пътуват в едно и също направление.

Михаил си вееше с вестника, който бе купил преди да се качи във вагона и отегчено наблюдаваше бързо сменящите се картини през прозореца.

Влакът спря на поредната голяма гара. Изведнъж Михаил чу ясно:

– Вестници! Най-новите новини! Не пропускайте …

Викаше момче дребно на ръст, но с приятен глас. То бе много любезно и внимателно с клиентите си. Беше бедно облечено, но спретнато. Лицето и ръцете му бяха чисти.

– Как се казваш? – попита го Михаил като взе вестник от него.

– Димитър.

– А можеш ли да четеш?

– О, да!

Влакът вече тръгваше, когато Михаил бързо извади от джоба си малък формата на Евангелието и го подаде на момчето.

– Ще прочетеш ли тази книга, Димитре?

– Да, непременно. Обещавам ви!

След година на Михаил му се наложи да пътува отново в тази посока и влакът спря на същата гара, където се бе запознал с Димитър.

Не се наложи да го търси дълго из навалицата. Сега малкият му приятел бе пораснал и понапълнял, но очите и гласът му си бяха останали така привлекателни, както и преди.

Михаил приближи прозореца на влака, където седеше Михаил и каза:

– Често си спомням за вас. Вашата малка книжка изцяло промени моето семейство. Баща ми, който нямаше работа, започна да я чете и под нейно влияние в дома ни започна нов живот с Христос. Татко постъпи в една фирма и започна да печели добре, майка ми стана по-весела, а аз вече спокойно мога да ходя на училище.

Ето какъв добър плод бе донесла малката книжка, съдържаща Божието Слово. Но забележете, сърцата на това семейство се оказаха добра почва за Неговото възприемане.

Гладната душа търси храна, а Божието Слово я насища.

Небето се скри под тъмния плащ на нощта. Безброй звезди затрепкаха по потъмнелия небосвод. Уличните лампи и осветените прозорци огряваха почти безлюдните улици. Димът от комините напомняше, че навън е студено, а у дома е топло и уютно.

Симеон седеше край печката, нежно галеше гъстата козина на любимото си куче Боби и размишляваше на глас:

– Колко много думи знаем. Научили сме се да четем и да пишем. Превеждаме стихове от много езици, но не можем да разберем най-близките си. Не е ли странно това?

Боби погледна стопанина си в очите, мушна мокрия си нос в дланта му и помаха с опашка, сякаш разбра всичко, което каза Симеон.

– На него не са му нужни думи, – усмихна се Симеон на четирикракия си приятел. – Колко много искам да знам езика ти. Толкова неща искам да те питам, Боби. Ако можех  да проумявам какво ми говориш, бих те помолил да ме научи как без думи да се разбирам с хората.

Симеон имаше много приятели, на които изпращаше поздравления на празниците им, но те го подвеждаха, а понякога много лесно го и предаваха.

– Но ти, Боби, никога няма да ми измамиш или заблудиш, – Симеон разроши козината на кучето и въздъхна. – Живота за приятелите си ще дадеш, защото не можеш да живееш без тях. Ех, да можех да разбирам какво казваш, щях да поискам да ми кажеш как трябва да общувам с другите.

Боби не очакваше нищо за себе си. Дори и да беше най-последния човек, кучето пак би обичало Симеон, просто така, само защото приятелят му съществуваше. Има ли друг такъв пример за всеотдайност?

– Боби, – започна нежно Симеон, – за любовта сме съчинили хиляди книги. Над романите сълзи проливаме, но често изоставяме любимите си и за пари продаваме обичта си. Може би от теб трябва да се науча, как истински да любя. Ех, само да можех да си поговоря със теб.

Симеон ходеше на църква и молеше Бог да му прости греховете, но на роднини и приятели с години не можеше да прости и най-малката обида.

– Боби, може би ти знаеш как трябва да се прощава. Колко много искам да те разбирам. Толкава много имам да ти казвам….

Последния огън на залязващото слънце се обагри между облаците. Лекият ветрец нашепваше, че нощта приближава.

Последни приготовления за настъпващата вечер. Забързани хора. Захлопване на врати и прозорци. Детски плач, отзвук от нежеланието на малките палавници да се приберат у дома.

Игнат нервно пристъпяше край Добромир. Изглежда двамата спореха за нещо.

– Нашият Бог е Бог на любовта, – каза спокойно Добромир.

– Нима това е любов? Виж колко страдания и зло има в света, – разпери ръце с възмущение Игнат. – Къде е Бог, когато хората хората са изпълнени с болка и мъка?

– Трудно ще ти отговоря на този въпрос, – бавно отговори Добромир. – Но ако ти наистина искаш да разбереш каква е Божията любов, погледни на Кръста.

– Знам, че там е разпънат Христос, но каква е връзката с любовта?

– Именно от любов към нас Бог предаде Сина Си на укори и разпятие. Заради тази любов Исус не отговори на лъжлите обвинение и богохулства, а отиде на Голгота заедно с двама разбойници, какъвто е всеки от нас, който е останал сляп за саможертвата и обичта Му към нас.

– Разбойници?!

– Всички съгрешихме, няма праведен нито един… а заплатата за греха е смърт.

– Искаш да ме изплашиш ли? – припряно попита Игнат.

– Далече съм от мисълта да те плаша, – засмя се Добромир. – Разбери, заради любовта Си към хората, когато беше в смъртна агония, Исус даде надежда на разбойника, който бе възкликнал: “ Исусе, спомни си за мене, когато дойдеш в Царството Си“.

Игнат стана напрегнат и неспокоен.

– Защото ни обича, – нежно каза Добромир, – Христос извиси глас в молитва там на Кръста: „Отче, прости им, защото не знаят какво правят“.

– Наистина ли Бог ни Обича? – със съмнение и още недостигаща увереност попита Игнат.

– Да! И доказателство за това е Кръста, – отговори Добромир и лицето му засия.

Хари бе много любознателно дете. Непрекъснато задаваше въпроси на родителите си.

Тази вечер бе по-специална. След като дълго бе гледал през прозореца ярко светещите звезди на небето, Хари отиде при баща си и го помоли:

– Татко, разкажи ми за звездите.

Баща му предложи:

– Трябва да ти донеса книги по астрономия. По-добре сам да се запознаеш и прочетеш за звездите и планетите.

След време Хари отиде в училищната библиотека и прочете всички книги по физика и астрономия. които бяха там.

Деветгодишният любознателен Хари работи цяло лято, помагайки на съседите, за да изкара пари, с които да си купи телескоп.

Когато за първи път погледна през обектива към небето възторжено възкликна:

– Никога до сега не съм виждал такава красота! Това е нещо удивително!

На 16 години Хари изпитваше съмнения относно теорията за Големия взрив, която обясняваше произхода на живота.

– Ако Вселената произхожда от Големия взрив, тя трябва да е имала начало, а за да има начало, е необходимо някои да я сътвори, – разсъждаваше младежът.

От този момент Хари бе убеден, че има Бог, но бе все още начинаещ и не бе наясно още с много неща.

Неговите проучвания в гимназията му показаха, че народите по света се отнасят сериозно към своите религии. Хари се нуждаеше от прозрение, за това започна да чете свещените книги на основните религии по света.

– Ако Бог говори чрез някоя от тези книги, посланието ще се различава значително от това, което хората пишат, … но ако хората са измислили религията си, тяхното послание ще съдържа грешки, – разсъждаваше той.

Запознанството му с някои от свещените книги, потвърдиха предположенията му. Нещата казани в тях противоречаха на историята и науката.

Но когато взе Библията, Хари заяви категорично:

– Това тук е просто, директно и конкретно.

Трябваха му 18 месеца за да прочете Библията и да свери всичко в нея с науката, географията и историята. В тази Книга не намери нито една доказуема грешка или противоречие.

– Сега съм уверен, че Библията е свръх точна и поради това свръхестествено вдъхновена, – каза си Хари.

Като последно упражнение, младият Хари математически установи, че Библията е по-надеждна от някои закони на физиката. Едно изчисление му показа по-малко от една възможност в 10138 години за случайно изпълнение на 13 конкретни предсказания в Библията, които могат да се осъществят без свръхестествена намеса.

Хари направи подобно заключение, основавайки се на много случаи, в които Библията точно предсказва бъдещи научни открития.

Това бе напълно достатъчно Хари да предаде живота си на Господа и да заяви:

– Убеден съм, че Бог насърчава всеки от нас да използва талантите, уменията и даровете, които Той ни е дал, за да привлечем други хора към Него.

Крайбрежната въздух смесен с пустинната горещина нахлу през прозореца на апартамент, намиращ се на втория етаж. Хасан седеше на пода и бе отворил лаптопа си.

Неговите родители, братя и сестри не бяха в къщи, но въпреки всичко 18 годишният мюсюлманин не смееше да увеличи звука на лаптопа си. На екрана на електронното му устройство някой разказваше за Христос.

Беше обяд. По високоговорителя на джамията призоваваха мюсюлманите  за молитва. Временно това заглуши говорителя на екрана.

Когато свърши призивът за молитва Хасан чу човекът от лаптопа му да казва:

– …. Исус беше с Бога при Сътворението на света. Творецът принесе в жертва Сина Си, Който възкръсна от мъртвите. Така Той направи възможно Спасението от греха ….

Няколко месеца Хасан тайно гледаше тези предавания. Той бе сигурен, че говорителят казва истината. Аргументите му бяха много добри. Хасан бе разбрал, че Исус е повече от пророк.

– Явно християнството не е идва от неверния Запад, както са ме учили, – каза си Хасан. – Ето и човекът каза, че се е зародило в арабски район.

– Словото на Христос е започнало и се е разпространило в Средиземноморските страни и се е запазило през вековете на изток, преди да достигне Северна и Южна Америка, – говореше мъжът на екрана.

Хасан усещаше ароматът на кус-кус, кимион и агнешко месо от кухнята и усещаше, че това ще му бъде отнето.

В минутата, когато той призна пред себе си:

– Вярвам че Исус е Христос.

Го събори една обезсърчителна мисъл: „Аз ще бъда отхвърлен от майка си, семейството, родните и приятелите ми“.

Изведнъж Хасан се оживи и окуражи:

– Това мога да избегна, ако успея да ги накарам да разберат кой е Исус…

Хасан първо свидетелства на своя най-добър приятел, който след няколко седмици се реши да следва Исус.

Никой не бе обучавал двамата младежи, как да споделят посланието за Спасението, но те започнаха да говорят на свои приятели и познати, които също приеха Исус за свой Господ и Спасител.

Малката група от ново повярвали бе кръстена в един ден. Тогава те си обещаха един на друг да доведат повече хора в Божието царство.