Виктор и Станислав често посещаваха не една библиотека, търсейки знания, за да ги внедрят в живота. Виктор беше практичен човек, изобретяваше и приспособяваше. И всичко само за едно, да олекчи живота на хората. Станислав беше по-философски настроен и повече работеше с главата си. Комбинацията от двамата даваше невероятни изобретения. Единият даваше идеите, а другия ги осъществяваше на практика.

В днешния мрачен следобед се бяха събрали у Виктор и разговаряха разпалено, на тях климатичните условия въобще не им влияеха.

– Навярно ще се съгласиш, че живеем в небивала епоха. Епоха, в която човек всеки ден поставя под съмнение Бога, – каза Станислав.

– Я виж колко чудеса ни предоставя в последно време науката и те улесняват живота ни, – протегна ръка напред, към някакъв невидим образ, Виктор.

– Да, чувстваме се могъщи, защото сриваме границите на невъзможното, – засмя се Станислав. – Изминаваме големи разстояния за кратко време, разговаряме с хора от другия край на света, на Марс ще изпращат хора и какво ли още не.

– Въпреки това се намират и врагове на прогреса, – подскочи Виктор, – които смятат, че е кощунство да  надхвърляме собствените си ограничения.

– Мисля, че науката облагородява човека, – успокои топката Станислав, – утвърждава властта му над природата, така както моралът и образованието ни помагат да надвием диващината си.

– Разбираш ли, че зад всяко изобретение се крие човешко усилие,  – разкалено каза Виктор, – нечий живот, посветен за решаването на даден проблем? Всяко изобретение надживява своя създател и в повечето случаи той не вижда плодовете на своя труд.

– Докато има хора, които не се задоволяват само с едното ядене и използват всичко наготово, – каза Станислав, – а решат да използват и ума си, като престанат да бъдат паразити върху Божието творение, науката никога няма да загине.

Вън затрещя. Вятърът усили бесния си щурм. Чуваше се скърцане и удряне на незатворени прозорци и врати. Небето се намръщи и заплака.

Двамата приятели се спогледаха. Виктор стана да приготви чай. В такова време той сгрява тялото и доставя наслада на душата.

Нека вие, нека трещи навън, това няма да спре човека. Той е създаден да твори и изгражда, както своя Творец.

Христов беше член на финансовия местен елит. Бизнесът му беше успешен. Занимаваше се с търговията на недвижими имоти. Имаше участие и в туристическата индустрия.

Но него го познаваха и бедните. Веднъж един побелял старец, живеещ в квартала каза:

– Ако не е господин Погребение…., – и махна с ръка.

Така го знаеха те.

Христов развиваше необичайна дейност. За своя сметка организираше погребения на бедните. Поддържаше връзки със всички морги, болници и погребални агенции.

Днес умря Васето. Той нямаше близки и роднини. Беше дошъл в болницата късно една вечер. Откриха му рак. Не можеха да му помогнат, метастази бяха плъзнали по цялото му тяло. Когато почина, в моргата Симо каза:

– Обадете се на господин Христов! Дори този човек да няма събрани пари за погребението си , той ще се погижи за него.

– Какви времена бяха едно време, – въздъхна Стефан, той от скоро беше постъпил като санитар в болницата. – Бедните ги погребваха в общи гробове, понякога и по десетина наведнъж. Нахвърлят ги така в една изкопана дупка без ковчези.

Колегата му Симо се засмя:

– Господин Христов сложи край на тази практика.

Току що влезлия анатом Славов се обади веднага:

– Той покрива не само разходите по погребението, но организира и скромни погребални церемонии. Разказват, че плащал по малко и на „оплаквачките“.

– Благодарение на господин Погребение, – каза Радой, главният хирург на болницата, – всеки може да бъде спокоен, от околността, че няма да бъде заровен като куче и винаги ще има кой да го изпрати подобаващо от този свят.

– Брей какъв човек, – затюхка се Стефан, – а пари от къде взема?

– От своите пари взема, – каза Симо, – никой не му помага. Добър човек е. По този начин е решил да помага на хората….

Тази сутрин Маги се чувстваше щастлива. Договорите за новото партньорство бяха подготвени и тя бе избрана за директор.

Опитаха се да я отстранят, но трябваше да бъдат по-щедри. Това партньорство нямаше да се осъществи без нейна помощ.

Но тя използва обичайната си практика. Скръцна със зъби и каза:

– Напускам!

Владо благородно ѝ предложи:

– Добре де, поеми работата на изпълнителен директор във фирмата.

Това ѝ хареса, щеше да се разправя с жени и много по- малко мъже, но пък жените я дразнеха с безмозъчните си амбиции и нежеланието да се изправят срещу проблемите.

Тя се чувстваше свободна между мъжете. Колкото по-амбициозни бяха, толкова по-добре, защото можеше да бъде пряма спрямо тях..

Знаеше, че се е справила отлично. Харесваше ѝ, че изкарва много повече пари от жените, които познаваше. Имаше собствен апартамент и хубави дрехи.

Майка ѝ се тревожеше, че няма в живота ѝ мъж, но на Маги, не ѝ пукаше. Интересуваше се единствено от работата си. Имаше няколко гаджета, но никой не си струваше чак толкова, за да му отделя от времето си.

Предполагаше, че някой ден той ще се появи и ще я омагьоса, но трябва да е забележителен и да разбира, че тя е изключителна.

Нора и Симо вървяха по улиците на града и се наслаждаваха на топлината, която започна да се долавя от слънчевите лъчи. В новия квартал бяха започнали нов строеж. Някакъв архитект се опитваше да вмести нова къща в малък ъглов парцел.

Отпред на калния паваж се търкаляха торби с цимент.

Като повървяха малко те видя птици, които кръжаха над покривите

– Навярно търсят къде да свият гнезда, – каза Нора.

– А, това са онези големи шумни птици, който връхлитат върху всеки, който се осмели да доближи до гнездата им, – изгледа ги недоволно Симо.

– И ние хората, когато строим, оставаме след себе си всякакъв боклук цимент, камъни и какво ли не, но проявяваме ли същата собственическа агресивност, когато се отнася до лична територия? – засмя се Нора.

Тя гледаше разхвърляните материали пред строежа и изказа недоволството си на глас:

– Все някой трябва да се заеме и да коментира етичната страна на проблема със замърсяването на околната среда, не мислиш ли така?.

– Всъщност нямаше какво толкова да се обсъжда на тази тема, замърсяването на околната среда се е превърнало в порочна практика, – каза Симо.

– Въпросът не опираше само до  създаване на грозни гледки от разхвърляните боклуци или неприятното усещане от вида на създадения хаос, по-скоро до някакъв морален дълг.

– Представи си, че в един дом е разхвърляно, дрехите на пода, остатъците от храната съборени край масата, книги събрани на купчина, която сериозно конкурира наклонената кулата в Пиза, защото при едно малко докосване всеки момент може да се срути. Какво ще кажеш тогава? – разпалено размаха ръце Симо.

– Е, има хора, за който безредието е ежедневие, но навън такова състояние дразни мнозина „подредени“.

– И в крайна сметка стигнахме до идеята, да запазим околната среда, за да не се дразним едни други. Но дали това е всичко? Дали това разхвърляне и унищожаване на околната среда няма да се отрази като бумеранг върху нас?

Двамата гледаха неразборията, мръщеха вежди, сочеха безмълно с ръци ….

– За това не е достатъчно само да се философства и говори, трябва и действие, ръце които да се хванат на работа, – каза Симо……….

В Барселона има едно специално заведение, в което се сервират различни видове кафета. То винаги е пълно. Но има нещо много интересно, когато си поръчваш кафе, сервитьорът непремено те пита за името и си го записва. Когато Роси беше за първи път в това заведение, тази практика я изненада и бурно изказа негодуванието си:

– А личните карти няма ли да искат?

Данчо ѝ разясни положението спокойно:

– Реално, предлаганите видове кафета са много, а клиентите още повече и те непрекъснато се сменят. Прието е да се записват имената на клиентите, за да се избегнат грешките. Така всеки ще може да пие това кафе, което си е поръчал.

На Роси ѝ стана много смешно, когато чу сервитьорът да съобщава:

– Кафе за Роси.

Веднъъж тя беше пак там с приятелката си и един германец с жена си, която беше българка. Решиха да си направят шега и да не кажат истинските си имена, а да си измислят шеговити.

Когато сервитьорът попита Роси за името, тя каза:

– Кифла, – и леко се усмихна.

Приятелката ѝ се нарече Дрисла. Германецът избра името „Змей“, защото жена му често му казва:“ Ето идва моя змей“. Това обръщение много му харесваше. А жена му се нарече „Пръдла“.

Сервитьорът много внимателно и съсредоточено записваше имената, без да се влияе от разменящите си усмивки на масата клиенти. Тези имена за него нищо не значеха. Но той беше усърден и учтив в работата си.

По-късно се разнесе гласът на сервитьорът:

– Кафе за Кифла. Кафе за змей, – което някак си се бе превърнало в Исмаил, може би така е прозвучало немското произношение на тази дума. – Кафе за Дрисла. Кафе за Пръдла.

Групичката едва не падна под масата от смях. След това започнаха да се оглеждат дали няма българи в заведението, защото голям срам щяха да берат.