В църквата бе тихо. Група младежи бяха навели глави и се молеха.

Изведнъж в храма нахлуха няколко пияни мъже и започнаха да се бият. Не бе ясно какво е породило тази свада, но пияниците бяха извадили ножове и ги размахваха ожесточено във въздуха.

Младежите побягнаха уплашени навън през вратата.

Един от мъжете случайно намушка пияният до себе си. Това бе младо момче. Окървавено то падна на пода.

Таня видя падналия и се върна да му помогне. Елена я последва.

Когато стигнаха до строполилия се, двете момичета не бяха наясно, как точно трябва да помогната на окървавеният младеж.

Таня бе много уплашена от развихрящия се бой около тях, но каза на приятелката си:

– Ели, нека да се помолим, този млад мъж да оживее и да открие Христос като свой Господ и Спасител.

Двете момичета наведоха глави над младежа и Елена започна тихо да се моли:

– Господи, молим Те не само за този млад мъж, за неговото спасение, но и за тези край нас, които не знаят какво правят…… Благодаря Ти, че ни даваш любов към тези хора и желание да им помогнем и да се молим за тях…

Скоро пияните напуснаха храма олюлявайки се към вратата. Хубаво бе, че никой от другите не бе наранен. Момичетата въздъхнаха облекчено, но младежът лежеше на пода, а локвата кръв около него бе нараснала.

Самуил надникна през вратата и попита:

– Онези окачалки си заминаха.А вие какво правите там?

Момичетата му посочиха момчето, което бе загубило съзнание.

– Луди хора, – каза Самуил и веднага звънна на Бърза помощ.

Пострадалият младеж бързо се възстановен физически, но това не бе всичко. Младежи го посетиха в болницата и разговаряха с него. Ето какво им разказа той за себе си:

– Казвам се Тони. Сирак съм. Бях изхвърлен на улицата още на 10 години и се чувствах обезверен, нещастен и отхвърлен от обществото.

Когато чу за Божията любов и това, което Христос е направил за него, Тони много плака и през сълзи каза:

– До сега никой не ме е обичал….. Нямам с какво да благодаря на Христос…. Но ако ме приеме, готов съм да Му служа до края на живота си…..

След това нямаше по щастлив човек от Тони. Той бе намерил своя Баща и своето семейство.

Беше чудесна екскурзия, семейство Стоилови прекараха една прекрасна неделя сред природата. Всички бяха радостни и доволни от преживяното.

Но когато се прибраха, намериха хаос в дома си. Всичко бе преобърнато с главата надолу. Всички възможни чекмеджета бяха разтворени. Вратите навсякъде бяха зейнали, а на пода се валяха дрехи, книги, списания и какво ли още не.

Явно някой бе тършувал и се бе престарал.

Тони, най-малкият от семейството, веднага реагира спонтанно:

– Господи, отмъсти на този крадец.

Бащата погледна с укор сина си и каза:

– Какво говориш, ти си християнин?!

– Татко, ти сляп ли си, – обади се и Лили в защита на брат си, – всичко е смачкано и унищожено. Новата ми рокля стои като парцал пред вратата на тоалетната.

– Вижте, – каза майката, – този човек не се нуждае от отмъщение….

– А от какво? – Скочи Тони.

– От по-голям пердах ли? – додаде Лили.

– Веднъж, – бащата започна спокойно да разказва, – някой беше влизал в офиса ни, – компютрите и цялата техника бяха изчезнали.

– Нима тогава не си се ядосал? – попита Тони.

– Да, първоначално кипнах, – потвърди бащата, – особено като си помислих, че наскоро бяхме купили всичко това и то със заем от банката, освен това още не го бяхме застраховали.

– Ето виждаш ли, – засмя се Лили. – А сега този човек не се нуждаел от отмъщение.

– А ти какво направи? – попита Тони.

– Седнах и попитах Господа: „Защо допусна това? Защо не спря този човек?

– И? – двете деца очакваха с интерес отговора на баща си.

– Тогава разбрах, че Бог гледа на тази ситуация по друг начин, – каза примирено бащата. – Причината бе в неговата милост. Той е милостив и към крадеца.

– Но…., – заекна Лили.

– Колкото и лошо да е постъпил този човек, – продължи бащата, – може би някъде неговата майка или приятел се моли за неговото спасение. Бог обича и крадеца, и силно желае той да се откаже от лошите си пътища.

– Нека се присъединим към молитвата на майка му или този, който се застъпва за него, – предложи майката. – Това ще обърка тъмните сили.

– Не за отмъщение, а за промяна в живота на крадеца трябва да се молим, – каза бащата.

Четиримата наведоха глави и се помолиха, за спасението на човека, който бе обрал дома им.

Вън валеше, но Сара трябваше да отиде непременно до магазина. Тя повика сина си и му поръча:

– Борко, наглеждай сестра си, докато се върна от магазина.

Момчето прие с готовност, поверената му отговорност и каза:

– Добре, мамо, няма да я изпуском от погледа си.

Когато Сара затвори външната врата, Борко намери четка и бои. Това го въодушеви и той започна да рисува портрет на сестра си.

Той толкова се увлече, че не забеляза, как напръска всичко около себе си с боя.

Когато Сара се върна всичко бе изпоцапано, като се почнеше с масата, столовете и се завършеше с пода. Но тя бе мъдра жена и бързо прецени ситуацията.

Погледна рисунката, която бе нарисувал сина ѝ и радостно възкликна:

– Това Соня ли е? Колко много си прилича! – и целуна сина си по челото.

Минаха години. Борко стана един от най-известните художници на своето време. Не само специалисти, но и обикновените хора оценяваха много умението му да рисува.

Веднъж един журналист попита младият художник попита:

– Какво ви мотивира поемете по този път?

– Целувката на майка ми в деня, когато нарисувах портрета на сестра ми, – каза с много любов и признателност Борко. – Тогава тя трябваше да ме натупа за това, че бях напръскал всичко с боя около себе си, но моята мъдра майка ме насърчи и подкрепи.

Детето не е цимента, който задържа брака между двама души, а крехко същество, за хармоничното развитие на което е нужна любовта на родителите му, а не само тяхното присъствие.

Антоанета бе красиво и привлекателно момиче. Русите ѝ коси се разливаха като вълни върху раменете ѝ, а сините ѝ очи блестяха като малки късчета от небето.

Тя не беше надменна. Не се мислеше за нещо по-вече от другите.

Приятелите ѝ я познаваха като дружелюбен и сърдечен човек. Не подминаваше никой изпаднал в беда.

Имаше голямо сърце изпълнено с любов, която отдаваше на всички безрезервно.

Един есенен ден внезапно всичко в живота ѝ се сгромоляса.

В кабинета на лекаря, чу тревожни думи:

– Вие имате рак. Трябва да се подложите на операция.

Живота на Антоанета, сякаш изведнъж спря.

Тя не виждаше красивите есенни багри, с които невидимият художник бе облякъл дърветата и храстите. Не чуваше глъчката и веселия смях край себе си.

Сърцето ѝ бе удавено в море от мъка и безнадежност.

Увещаваха я:

– Ще ти направят операция. Резултатите ще бъдат добри. Не се измъчвай толкова.

Майка ѝ тайно плачеше, но пред нея казваше:

– Тони, не се отчайвай, ще се борим до край, не трябва да се предаваме толкова лесно.

И се усмихваше на дъщеря си.

Антоанета получи подкрепа от много приятели и познати хора. В нея започна да тлее надеждата, че не всичко е безнадежно.

Една зимна утрин Антоанета бе оперирана.

След това лекарят каза:

– Налага се да продължим с химиотерапия.

Когато започна този курс на лечение, дългите руси коси на Антоанета започнаха да падат. На места по главата ѝ се появиха обриви и струпеи, това много ѝ дотегна и тя помоли медицинската сестра:

– Обръснете главата ми. Така ще бъде по-добре, отколкото сега.

Жената се съгласи.

Когато Антоанета вида как падат последните ѝ останали коси на пода, се разплака.

Тогава медицинската сестра седна до нея. След което чистосърдечно и непринудено каза:

– Не плачете! Имате такива хубави очи.

На летището бе шумно. Хора пътуваха нанякъде. Някои от тях притичваха в последния момент и се качваха в самолета.

На Гина Сербезова и предстоеше полет. Това не би я притеснявало ако не бе подутия ѝ корем. Тя бе бременна, а пътуваше сама. Беше в последните месеци.

Може би не трябваше да пътува със самолет, но Гина реши, че така ще стане по-бързо, а и времето бе прекалено малко до срещата, която трябваше да проведе.

Сербезова се качи в самолета, настани се на седалката удобно, до колкото можеше. Погледна през илюминаторът, през който ѝ се откриваше чудна гледка. Малки и големи селища, движещи се коли и хора. Всичко това ѝ изглеждаше като умален детски театър.

Изведнъж Гина усети разкъсваща болка в тялото си.

„О, не! Не сега! Не в самолета!“ – помисли си Гина.

Това ѝ състояния много я разтревожи. Смущаваше се от хората около себе си.

„Ами ако почна да раждам“ – безпокойството ѝ растеше със всяка измината минута.

Гина се приви и изохка. Това привлече вниманието на стюардесата, която бе забелязала, още при качването, че жената е бременна.

– Лошо ли ви е? – попита обслужващата пътниците в самолета.

Когато видя пребледнялото лице на Гина, стюардесата не се поколеба нито за миг, а веднага попита пътуващите в самолета:

– Има ли в самолета лекар? Бременна жена се нуждае от помощ.

За беда такъв нямаше.

Към бремената се отправи 24 годишната Светла. Тя бе само масажистка, която в момента бе без работа.

Гина веднага бе поставена на пода на самолета. Светла коленичи до раждащата, от която изтичаше много кръв и пое бебето. До сега масажистка не бе присътвала на раждане.

Появилото се на бял свят дете, тежеше малко повече от килограм, но не дишаше.

Положението бе критично.

Светла изчисти слузта от устата на умиращото дете и му направи изкуствено дишане.

И стана чудо. Момченцето пошавна, започна да диша и тихо изплака.

Командирът на самолета, знаеше че в салона ражда жена и той държеше щурвала, сякаш ангел бе зад гърба му.

Бе поискано екстрено кацане. И когато самолетът се приземи, към него се приближи линейка. Лекарите от „Бърза помощ“ веднага отрязаха пъпната връв на момченцето и направиха всичко, което бе необходимо в случая.

Пътниците, които станаха съпричастни към станалото, за няколко минути събраха пари за бъдещите нужди на бебето. Някои от тях плачеха от умиление.

Майката и детето бяха свалени през аварийни вход, а самолетът зареди и продължи пътя си. Пътниците бяха развълнувани и още дълго време виждаха картини от случилото се пред очите си.