Всяка неделя, децата посещаваха с радост организираното за тях училище в църквата. Днес те бяха съсредоточени, погълнати от урока и внимателно слушаха.

Изведнъж вратата се отвори. Виновно навел глава в стаята влезе Тони. Учителката Атанаска Горанова му кимна и му посочи един от свободните столове.

Тони се намести на мястото си. Вместо да се вслуша в урока, той хитро присви очи и внимателно започна да се оглежда.

Забеляза, как Лидия бе леко отворила уста и със затаен дъх слушаше историята, която разказваше Горанова. Внезапно ръката му се появи зад гърба на зяпналото момиче и силно дръпна плитката ѝ.

Последва писък. Всички погледи се стовариха като огромен чук върху нахалника, нарушил задушевната атмосфера.
Тони гузно наведе глава. Всички се успокоиха и урокът продължи.

Но малкият немирник не можеше да стои на едно място. Той дръпна елека на Нено, ощипа Росето, ритна с крак Стоян,… Белите му бяха многобройни.

Горанова не се сдържа и укори Тони:

– Държиш се като неутолим грешник!

Тони не се трогна много от думите ѝ. Зае предизвикателна поза и нахално попита:

– А нима, вие, не съгрешавате?

– Аз се покаях и Исус ме изкупи от вината за греха, – подчерта Горанова.

– А защо сте се покаяли? – попита Тони, като хитро погледна учителката, а на устните му се появи лукава усмивка.

– Ами …., – Горанова се смути и се почуди какво да му отговори, – навярно ми е писнало да греша.

– Представям си колко много е трябвало да съгрешавате, за да ви омръзне, да правите това, – самодоволно заключи Тони.

Към нахалника полетяха множество юмручета, в отговор на смута, който той бе предизвикал между децата. Учителката едва успя да успокои обстановката. И урока след много прекъсвания отново продължи.

До края на занятието Тони не мръдна от стола си. Най-после думите на това, което разказваше Горанова достигнаха и до него. Тя говореше за победата на Давид над Голиат.

Дамян седеше в стаята, отчаяно вперил поглед в играещите деца навън.  Влезе баща му и забеляза обезсърчението му. Ясно разочарование се четеше по лицето на момчето.

– Дамяне, какво става с теб? – попита баща му. – Нещо лошо ли се е случило с теб?

Момчето повдигна тъжните си очи към баща си и омърлушено каза:

– Никой не иска да играе с мен. Избягват ме. Какво лошо съм направил?

Бащата погледна внимателно сина си, леко се усмихна и добави:

– Когато живееш живот, който отразява Исус, Неговата светлина разкрива тъмнината на греха, бунта и невежеството в света около теб. Ето защо те отхвърлят старите приятели и съучениците ти. Навярно и съседите те избягват и не желаят да имат нещо общо с теб.

– Но аз ги обичам и уважавам, както преди, – издайнически сълзи се плъзнаха по лицето на Дамян.

– Ако те живеят в тъмнина, светлината излъчваща се от теб те прави неудобен за тях, – съчувстващо промълви бащата.

– И все така ли ще се държат спрямо мен? – попита безнадеждно Дамян.

– Нашият свят живее в духовна тъмнина, – кротко започна бащата. –  Хората са отделени от Бога, затова са се приспособили и общо взето се чувстват комфортно в „зоната на здрача“.

– Нима не разбират, че пропадат и загиват? –  с болка каза Дамян.

– Те не могат да „видят“ Бога, но това, което виждат им е достатъчно, за да се справят с живота си.

– Тогава какво да правя? – с надежда Дамян погледна баща си.

– Щом принадлежиш на Исус, живей живот, който отразява Неговата честност и чистота, Неговата святост и правда, Неговата доброта и благочестие.

– И?

– Светлината в живота ти може да предизвика другите да се откажат от това, което им предлагаш. Но бих искал да те насърча! Светлината не само разкрива тъмнината, но и господства над нея.

Станка реши да посети приятелката си Таня, която живееше в друг град. Двете момичета бяха израснали заедно, но се случи така, че семейството на Таня се премести на друго място и за това сега се виждаха много рядко.

Станка имаше една седмица почивка. Тя бързо събра багажа си, предвкусвайки радостта от предстоящите седем дни с приятелката си.

Девойката остави любимата си котка на майка си и ѝ заръча:

– Грижи се добре за нея. В шкафа съм оставила храната, която трябва да ѝ даваш.

Преди да тръгне, Станка забеляза, че котката ѝ се държи много странно. Животното постоянно тичаше из апартамента и се навираше в краката ѝ.

– Манке, – с гневен тон каза Станка на животното, – престани да ми пречиш да си събера багажа. Спри се! Обърна всичко наопаки.

Когато най-накрая Станка успя да събере всичко в чантата си, бързо си взе довиждане с майка си и изтича навън, където я чакаше таксито.

Изведнъж в багажа на Станка нещо се разшава и за нейна изненада се появиха мустаците на нейната Манка, но вече беше късно да я връща, тя беше на автогарата.

– А сега какво ще правя? – притесни се девойката. – Как ще се кача с котката в автобуса?! Странно никога досега не се е държала така, когато заминавам за някъде.

През това време котката изскочи от чантата и хукна из автогарата, като жално мяучеше. Хората се опитаха да помогната на момичето да хване животното. Шофьорът на автобуса също не можеше да тръгне поради създалата се суматоха.

След 15 минути котката се успокои и позволи да я хванат. Станка бързо я напъха в чантата си и съпроводена от гневните и негодуващи погледи на пътниците, седна на мястото си.

Автобусът най-сетне тръгна.

Малко след това шофьорът получи съобщение:

– Моста, по който трябваше да минете се е срутил, променете маршрута на колата през съседното село.

Хората в автобуса чуха осведомлението. Притесниха се, но същевременно се и зарадваха, че са избегнали опасността.

– Изглежда котката е почувствала, че ще се случи нещо лошо, – каза една възрастна жена. – Ако това животинче не ни бе задържало, сега всички щяхме да бъдем на дъното на реката.

Минко бе престанал да ходи на църква.  По-рано той бе много ревностен и не пропускаше служба или молитва.

Мина доста време и никой не бе го виждал да влиза в Господния храм.

Тогава свещеникът реши да навести Минко и се отправи към дома му.

Вратата бе отворена и Божият служител влезе.

Стопанинът на дома седеше сам пред огнището. Замислен, забил поглед в пода. Когато забеляза свещеника, Минко го поздрави с кимване на глава и го покани:

– Заповядайте, седнете – и му посочи близкия стол.

Свещеникът се настани удобно и започна да наблюдава играещите пламъци в огнището.

Двамата дълго мълчаха.

Изведнъж свещеникът се надигна, взе машата избра едно силно разгоряло се дърво и го отмести далече от общия пламък. След което седна.

Мълчанието продължи. Никой от тях не отрони дума. Сякаш нищо особено, не се бе случило.

Отделеното дърво престана да гори и започна едва да тлее. После изстина и почерня.

Свещеникът отново стана взе машата и върна почернялото дърво в буйния огън. След миг то пламтеше като другите дървета в огнището.

Божият служител мълчаливо върна машата на мястото ѝ и се насочи към вратата.  Когато прехвърляше вече крак през прага, той чу Минко да казва:

– Благодаря ви за посещението и проповедта край огнището. Тази неделя непременно ще дойда на църква.

Радко влезе уморен в стаята и се тръшна на фотьойла. Изпъшка и посегна към дистанционното на телевизора. Включи екрана, но погледът му блуждаеше и той изобщо не разбра, за какво се препираха в поредната дискусия.

– Като утрепан си, – загрижено го погледна съпругата му Елица. – Защо не идеш да си легнеш?

– Няма да мога да заспя, – призна си Радко. – После трябва да ходя до Савата, иска да му помагам в гаража.

– Винаги бързаме, нямаме време за почивка, – укори го Елица.

– Как няма да препускам като всеки ден имам нереално дълъг списък със задачи, – измърмори недоволно Радко. – На работа ходя, на този да помогна, при онзи да се отбия, да се видим, …… това няма край.

– Не си ли забелязал, че повече от един човек ти е казвал да позабавиш темпото и да спреш да си починеш? – попита настойчиво Елица.

– Чувствам се виновен, когато си почивам, – въздъхна тежко Радко.

– Трябва ли да се разболееш, за да си вземеш отпуск? – нападна го яростно  Елица.

– Темпото на съвременното ни общество ни кара да се движим непрекъснато, – опита да се оправдае Радко. – Много хора работят дори и в почивните дни. И тези, които отидат на църковна служба често се прибирам у дома си само, за да се потопят отново в работата си, независимо дали това са домакински задължения, подготовка на домашните или бизнес.

– Освен това, те се опитват да направят и всички други неща, които не са успели да свършат по време на редовния работна седмица, – заядливо допълни Елица.

– Да не мислиш, че Бог се усмихва само на тези, които се молят или извършват „духовни“ дейности? – избухна Радко.

– Нищо чудно, че сме изчерпани! – не отстъпи и Елица.

– А ти какво искаш? – Радко вече кипеше.

– Бог ни е създал не само да работим, но и да почиваме, за да бъдем здрави, – подчерта Елица.

Радко се намръщи, но се надигна и се отправи към спалнята.