Студ и сняг. Изведнъж тишината бе нарушена от воя на полицейски коли, които се движеха по улицата. Изглежда някого търсеха.

Вероника се готвеше за сън. Когато мина край прозореца ѝ се стори, че в гаража свети. Това бе необичайно. Сърцето ѝ силно заби.

Тя погледна още веднъж внимателно през прозореца. Сега бе напълно убедена, че вижда мъж наметнат с плащ.

– Ако греша, ще изпадна в глупаво положение, – каза си Вероника. – Но той е там, аз го виждам.

И хукна към спалнята на родителите си.

– Мамо, – прошепна тихо Вероника, за да не събуди баща си, – Мисля, че в гаража има някой. Ела и сама се убеди.

Майка ѝ погледна през прозореца и се съгласи с дъщеря си.

– Сега какво ще правим? – попита Вероника. – Ще будим татко или ще викаме полицията?

– По-добре е да събудим баща ти, – каза майка ѝ.

– Татко, – приближи се Вероника до спящия си баща, – в гаража има някой.

Баща ѝ скочи веднага и веднага погледна през прозореца.

– Къде казахте, че виждате този човек? – попита бащата. – Доколкото се сещам от тази страна на гаража има храст.

– Това не е храст, – извика Вероника. – Ето, той си обърна главата и ни погледна.

Без да каже нищо, бащата взе фенера и излезе.

– Татко, пази се! – извика след него Вероника много притеснена.

Майката и дъщерята не откъснаха поглед от гаража. А фигурата изобщо не се помръдваше.

След няколко минути бащата се върна и постави фенера на мястото му.

– Е! – примряла попита Вероника.

– Обикновен храст, – каза бащата.

Вероника беше шокирана:

– Каква глупост щях да направя! Бях готова да звънна в полицията.

– Да, но това беше много страшен храст, – усмихна се баща ѝ.

„Той не ми се скара, а аз го събудих, – отбеляза Вероника. – Дори в усмивката му нямаше осъждение“.

Не става ли така и с нас в живота? Когато нещо ни заплаши, веднага тичаме при Отец и искаме едва ли не цяла армия ангели да ни пазят.

Но „може ли някой към вашите грижи да прибави още малко в живота ви“?

Тази нощ се изсипа много сняг. На сутринта снежната покривка надвишаваше човешки бой. Пътната врата на манастира не можеше да се отвори. Снегът силно я бе притиснал в прегръдките си.

Монасите се събраха в голямата стая, където ядяха и започнаха да умуват какво да правят. Те повече философстваха, отколкото да дават реални решения по въпроса. Оплакваха се:

– Ама, че студ.

– От къде се взе това чудо на главата ни?

– Този сняг ни дойде  малко в повече …

С една дума, негодуваха от създалото се положение.

Игуменът дойде послуша ги известно време и накрая попита:

– Кажете, какво трябва да направим сега?

Един от монасите предложи:

– Следва да се помолим, за да се стопли времето и снегът ще се разтопи.

Друг каза:

– Да изчакаме, снегът така и така ще си отиде.

Трети се изправи и гордо заяви:

– Този, който е познал истината му е все едно, дали има сняг или не.

Игуменът ги изгледа и каза:

– А сега слушайте, какво ще ви кажа.

Всички насочиха погледите си към него. Те уважаваха своя игумен заради мъдростта му. Не веднъж ги бе спасявал от заплетени ситуации. Думата му в манастира бе като закон.

Игуменът ги поогледа,  въздъхна и каза:

– Взимайте лопатите и да вървим.

За това не се искаше много ум, но кой да се сети?!

В предградията на един град живееше Владимир. Той бе художник. Обичаше да гледа как слънцето се скриваше зад хоризонта.

Владимир или Влади, както го наричаха, мечтаеше да изобрази света, който му изглеждаше прекрасен и разнообразен, върху платно с четката си.

Съдбата се оказа благосклонна към него. Той стана известен художник не само в своята страна, но и в много други. Картините му се продаваха на баснословни цени.

Веднъж Таня, красиво момиче, срещна Влади. Шеговитият ѝ поглед и руменината ѝ го плениха и художникът реши в сърцето си: „За нищо на света няма да я пусна, докато не предам образа ѝ на платното“.

И Влади започна да рисува портрета ѝ вдъхновено, забравяйки всичко около себе си. Нарисуваното момиче разкриваше всеки детайл дори и най-малкия намек за красотата на Таня.

Девойката погледна платното и каза:

– Доста добра четка! Много сполучлив портрет!

Влади се разсмя на наивността на момичето:

– Каква връзка има тук четката? Това е дело на моя талант. Дори с въглен мога да изобразя целия свят, а нощта мога да направя светла и прозрачна.

Таня се усмихна и без да се смущава ни най-малко каза:

– Струва ми се, че вие сте като четка в Божията ръка. И за да разберем красотата, премъдрият Творец, чрез вашите платна, ни открива Своя свят.

Лицето на Влади помръкна, усмивката му се стопи мигновено. Огорчен художникът каза малко раздразнено:

– Не творец, аз го нарисувах! Чуваш ли ме добре, аз го направих! Грешиш, като си мислиш, че аз съм четка в нечии ръце.

Влади отново размеси боите си и сложи ново платно на статива. С уверена ръка започна да нанася с четката нови щрихи.

Един час по-късно нямаше по-нещастен човек от Владимир. Работата му върху платното изглеждаше като нацапана от бездарен художник.

Той смени платното, отново смеси боите, но всичко бе напразно.

Влади счупи четките си, започна да се търкаля по пода и безпомощно да вие. Той се чувстваше нещастен и безполезен. Нямаше и следа от майсторската ръка на художника, който бе известен в цял свят.

Владимир заживя в един мизерен килер.  Гледайки към поредния залез, той обичаше да казва:

– Всичко е нетрайно на тази земя и хората не са по-големи от четка в Божията ръка.

Денят предпазливо пристъпяше в тихата утрин. Хората уморени от веселбата от предния ден и нощта, още се излежаваха в креватите си, не желаейки да вършат каквото и да е.

Но за Митко това не важеше. Той бързо се измъкна от леглото, облече се, обу се и тръгна към вратата. Бързаше, защото имаше среща с приятели, а вече закъсняваше.

Когато Митко влезе в малката зала, момчетата  бяха там. Те се шегуваха и разказваха кой как е прекарал празника.

Димо се изправи и каза:

– Приятели нека да започнем. Вчера празнувахме Рождество Христова. Но днес искам да се спрем на нещо много известно, на което почти не обръщаме внимания. Спомняте ли си какво казаха ангелите на овчарите в звездната нощ?

– „Не бойте се, защото, ето, благовестявам ви голяма радост, която ще бъде за всичките люде. Защото днес ви се роди в Давидовия град Спасител, Който е Христос Господ. И това ще ви бъде знакът, ще намерите Младенец повит и лежащ в ясли“, – бързо каза Минчо.

– Забелязахте ли началото на известието? Какво се казва там? – попита Димо.

– „Благовестявам ви голяма радост“, – обади се Станко.

– А какво всъщност означава радост? – отново попита Димо.

Момчетата се замислиха сериозно. Те знаеха, че тази радост е резултат присъствието на Господа, но от тях се искаше да кажат какво те разбират под радост.

Първи започна Радой:

– Радостта се изявява от хора, които се радват, че си успял в нещо.

– Радостта е мирът, който преминава всякакво разбиране, – добави Атанас.

– Радостта е знанието, че нищо не може да ни отдели от Божията любов, – плесна с ръка върху коляното си Станимир.

– Радостта върви по вода, – този отговор бе съпроводен със смях, но Венелин смело продължи. – Ако не вярвате питайте Петър?

– Радостта превръща водата във вино и нахранва хиляди с обяда на едно великодушно момче, – стеснително се размърда Камен на стола.

– Радостта е с размерите на синапово семе, – каза Тодор.

– Радостта са децата, големи и малки, – усмихна се Явор.

– Радостта е бебе, когато човек е на 90 години, – вметна Минчо.

– Радостта е поток в пустинята и път в пусто и безводно място, – намеси се и Делян.

– Радостта е девствено момиче, което казва на ангела: „Да ми бъде според словото ти“, – каза Митко.

– Чудесни предложения, – одобрително кимна с глава Димо. – На мен не ми остава нищо друго освен да прибавя и моето мнение.

Всички момчета вторачиха погледите си в Димо.

– За мен радостта е Неговото чудотворно, неугасимо присъствие в живота на всеки от нас.

Снегът бавно се стелеше по земята, а всичко наоколо тънеше в тишина. Безброй звезди искряха на небето.

В малкото село сгушило се в диплите на планината издайнически си проправяха път нагоре димни къдели, които сочеха, че тук има работливи стопани, греещи се край запалените в къщи печки.

Дядо Живко и внука му Милен се грееха край камината и тихо разговаряха.

– Търсенето на истината не е почасова работа, – каза старецът. – За да я откриеш ти трябва всичко, с което разполагаш.

– Как всичко? Колко пъти в детската градина, а и сега в училище са ми казвали: „Това е истината“. И аз съм я възприемал веднага.

– Мъдреците от изток, които пристигнаха в Ерусалим, ни учат точно на това, – каза дядо Живко. – Те са изминали дълъг път, за да намерят Истината.

– Истината? – поклати глава учудено Милен. – Че каква е тази толкова важна истина?

– Исус се е родил във Витлеем, – започна разказа си старецът. – Малко селище, което се е намирало на 10 км от Ерусалим. По онова време Ерусалим е бил духовният център на света. Всеки един от главните религиозни лидери е бил в него, но никой от тях не е търсел Исус. Само хора от много далече, мъдреци от напълно различна култура, са дошли да Го видят.

– Исус ли е истината, която са търсели? – попита внукът.

– Правилно каза, – старецът потупа с ръка рамото на Милен. – Исус е пътя, истината и живота.

– Дядо, но тогава всички останали са пренебрегнали нещо много важно!

– Така е, – съгласи се дядо Живко. – Цар Ирод е пропуснал бебето Исус. Същото са направили и търговците, които са минавали от там. Ти също би могъл да пропуснеш Исус, дори и да стои пред теб, ако не Го търсиш.

– Но мъдреците са Го дирили.

– Те са пътували четири-пет месеца сред палещата горещина на пустинята, за да намерят Исус. Били са готови да направят всичко, което е необходимо, за да Го открият.

– Това е било много мъдро от тяхна страна, – подчерта Милен.

– Така и ние трябва да правим, – усмихна се дядо Живко. – Необходимо е да загърбим всичко, което имаме, за да Му се поклоним.

– Когато имаш правилните подбуди да търсиш Исус, – възкликна възторжено Милен, – нима ще ни спрат удобствата или примамливите прищявки и влечения?!

Дядо Живко присви очи и изпитателно погледна внука си, след което го попита:

– Ти какво би загърбил, за да се поклониш на Исус?

Слаба червенина се разля по лицето на момчето. Милен наведе глава и забоде погледът си в пода.

– Би ли се отказал от компютърните си игри или да чатиш с приятелите си? Ще можеш ли поне един ден да не сърфираш с компютъра си из любимите си сайтове? ….

– Ще го направя, – закани се Милен.

– Заслужава си,  – каза насърчително дядо Живко.