Мартин страдаше много. На лицето му бе изписана безмерна мъка.

Видя го дядо Георги и го попита:

– Защо си толкова тъжен, младежо?

– Не знам какво ще стане с мен, – каза Мартин. – Повече от хиляда пъти се заричам да живея благочестиво и никога не спазвам обещанията си. Сега вече не го правя, защото не мога да изпълня дадената дума.

Дядо Георги съчувствено го погледна, а Мартин продължи:

– Ако Бог не бъде милостив заради любовта на Христос, то няма да има за мен щастливо отпътуване, когато ще се разделя с този свят. Няма да стоя пред Него със всичките си обещания и добри дела, ще погина.

Мисълта за Божия съд ужасяваше Мартин.

Дядо Георги знаеше къде да намери спокойствие и го посочи на притеснения младеж:

– Защо се измъчваш от тези спекулации?…. Погледни на раните на Исус, на кръвта Му, която е пролял за нас, там ще откриеш Божията благодат.

Мартин въздъхна дълбоко, а старецът продължи:

– Вместо да се измъчваш от греховете си, остави се в ръцете на Изкупителя. Вярвай в Него, в праведността на живота си и в изкуплението чрез Неговата смърт. Не се свивай отзад. Бог не ти се сърди, просто слушай Божия Син.

– Но как мога да го направя? – попита озадачен Мартин. – Къде мога да чуя, как Божият Син ми говори?

– В Библията, – каза дядо Георги.

Така Мартин започна да изучава Свещеното Писание. Той размишляваше върху думите в текста и истината започна да му се открива.

Накрая Мартин разбра и възкликна:

– Праведността, от която се нуждаем, за да застанем пред светия Бог, не е праведност, която можем да постигнем чрез собствените си усилия. Всъщност това изобщо не е човешката праведност, а божествена и тя става наша в резултат от Божията благодат. Нашата роля е, просто да я получим чрез вяра и да живеем с увереност в Божиите обещания.

Воден от тази светлина, Мартин откри, че пасажите от Библията, които преди това го тревожеха, сега го водеха до успокоение.

Клара бе малка дребна девойка, но това не ѝ попречи да завърши библейското училище към църквата, която посещаваше.

Веднъж, когато се молеше, тя ясно чу глас:

– Иди в Китай!

Първата ѝ реакция беше такава:

– Боже, това Ти ли си? Трябва да уча китайски и не знам колко време ще ми отнеме това. Наистина ли искаш да отида там?

– Не бойте се, нито се страхувайте, бъди силна и дръзновена.

Китайският език се стори на Клара доста лесен и тя го усвои само за един месец. Всичките ѝ страхове отпаднаха и тя замина като мисионер за Китай.

Дойде войната и Клара стана японска пленница. Тя успя да скрие в дрехите си Евангелието на Йоана. Преди сън, тя се завиваше през глава и успяваше да научи по един пасаж от Евангелието.

Войната свърши и затворниците бяха освободени. Повечето от тях едва местеха краката си, а Клара изглеждаше весела.

Човек от тълпата, който бе забелязал нейната жизненост каза:

– Навярно там са ѝ промили мозъка.

Журналист, който по-късно взе интервю от нея написа:

„Да, мозъкът е наистина промит, но това е направил Бог“.

Нека последваме примерът на Клара. Не само да четем Словото, но и да учим наизуст откъси от Него. Навярно в началото това трудно ще ни се отдава, но нека да не се отказваме. Така ще дадем възможност на Словото да се вкорени в нас.

Когато възникнат трудности в живота ни, тези стихове ще изплуват в съзнанието ни и ще ни укрепят.

Тя бе цяло чудо. Дребосък от кожа и кости. Става въпрос за Лия. Тя бе родила 14 деца.

Често край не се питаха:

– Как ги е изхранила?

– Как е месила хляб за толкова много души?

– Как е шила дрехите им?

– Удивително, как е успяла да научи децата си на добри обноски и железен морал?

Лия нямаше никакъв житейски опит, беше невежа. Не беше пътувала и познаваше само мястото, където се бе родила и омъжила.

Не познаваше никакви други мъже освен своя, но съжителството ѝ с него ѝ изглеждаше изтощително, а понякога бе като болезнено задължение.

По-голямата част от живота ѝ бе протекъл в раждане и отглеждане на деца.

Единственият ѝ интелектуален събеседник бе Библията. Мъжа си и децата си тя изобщо не слушаше.

А защо четеше Библията ли? За нея това бе книга, в която намираше нужната история, своята поезия, информация за различни народи, етиката и нравствеността, които изповядваше, там бе и нейното спасение.

Никога не изучаваше и не проверяваше Библията. Просто я четеше. Противоречащите пасажи в тази книга ни най-малко не я смущаваха.

Накрая тя бе стигнала до там, че знаеше всичко какво е написано в нея, но продължаваше да я чете.

Всички уважаваха Лия.

– Тя е добра жена и е отгледала прекрасни деца, – казваха за нея.

Винаги държеше главата си изправена. Почитаха я и в семейството – съпруга, децата и внуците ѝ.

У нея се спотайваше някаква неподозирана сила. Не знаеше какво е компромис. Срещнеше ли неправда изобличаваше я и налагаше това, което бе право. Това караше хората да я гледат със страхопочитание, макар и не с любов.

Лия ненавиждаше до фанатизъм всякакъв вид спиртно питие. Да се употребява алкохол, за нея бе равносилно на престъпление спрямо Бога.

Тя никога не се бе докосвала до такива напитки, но не спираше никой от останалите да ги употребяват. Може би за това съпругът и децата и бяха привързани към пиенето.

Веднъж съпругът ѝ, който бе тежко болен, ѝ предложи:

– Лия, не можеш ли да глътнеш поне една чаша алкохол, та да ми олекне, преди да си отида?

Тя смръщи вежди, вдигна брадичката си напред и настръхна:

– Нима искаш да застана пред Господа и да му дъхна на спирт?

Когато наближи 70-те Лия имаше проблеми с уринирането.

Докторът ѝ предписа:

– Една супена лъжица портвайн.

Първата лъжица изпи насила и се намръщи, но след това ……

– Е, не е чак толкова лошо, – въздъхна Лия.

От този ден нататък, тя изгуби напълно въздържателната си убеденост спрямо алкохола.

Започна да пие вино на супени лъжици, уж като лекарство, но след време стигна до литър дневно.

Казват, че от тогава е станала по-щастлива и спокойна.

Беше задушно. Повечето лица на присъстващите изразяваха отегчение. Някой от тях постоянно поглеждаха часовниците си и тежко въздишаха.

„Няма ли край всичко това? Кога председателят ще даде малко почивка?“ – тайно си мечтаеше всеки от тях.

Тези уморени мъже обсъждаха законопроект за гражданското състояние. Той бе съставен от един чешки юрист, а после преведен на български.

На едно място той гласеше така: Когато някой умре, кметството на съответния град или село, трябва да издаде за погребението на мъртвеца едно свидетелство „без платно и ковчег“.

Изправи се един слаб и висок мъж с едва набола брадичка и поиска разяснение върху последните думи:

– Какво означава „без платно и ковчег“?

Председателят на събранието си сложи очилата, прочете няколко пъти въпросния пасаж, а накрая заяви:

– Тук смисълът е съвсем ясен. Този пасаж позволява да се закопават мъртъвци без платно и ковчег.

Скочи друг представител от събранието и отсече:

– Каква груба грешка. Попитайте чеха, който е съставял този законопроект. Ако бяхте го направили, щяхте да знаете, че е искал да каже: „свидетелството за погребение да се издава безплатно и без гербова марка“. Тъй като на чешки колчег означава гербова марка.

Мъжете в събранието започнаха да се кикотят и смеят.

Злополучния тълкувател на въпросния пасаж смени цвета на лицето си. Издайническа червенина говореше красноречиво за срама, който изпитваше този доскоро наперен мъж.

Един християнин прочел в Библията си следния пасаж: “ и в сън Господ дава на Възлюбения Си“. И той се помолил преди лягане:

– Господи, дай ми сън на праведник!

Пробуждайки се на сутринта, той се оплакал, че е сънувал кошмари. Решил да опита още веднъж и се помолил със същата молитва. Отново се събудил сутринта, оплаквайки се от неспокойна нощ.

На третата вечер християнинът, чудейки се , попитал в молитва:

– Господи, помолих те за сън на праведник, а Ти ми изпращаш ужаси и мъчения.

Изведнъж чул глас:

– Как мислиш, чувства ли се праведник, живеещият като теб?