Бяха влезли в една от галериите и коментираха видяното. И двамата знаеха за всяко изображение и автора ѝ доста много. Те ценяха изкуството и изследваха всеки шедьовър заедно.

– Каква великолепна творба? Кой не би се възхитил от нея? – каза Наталия затаила дъх пред стенописа.

– Тайната вечеря е шедьовър, – Лазаров се оживи и разгорещи от собствените си мисли.

Бузите му бяха хлътнали през последните няколко седмици, но това не пречеше на въодушевлението му:

– Вижте, как майсторът е разгърнал гения си! Скъпа на такъв художник бил предложил да те нарисува, – обърна се Лазаров към жена си.

– Едва ли бих позирала такава раздута, – каза Наталия и сложи ръце на корема си.

– Но нали Изабела е позирала на Мантеня бременна и резултата е поразителен, – възрази Лазаров.

– Да, признавам, че картината „На Парнас“ е шедьовър, но …. – не се съгласи Наталия.

– Какво говориш, мила? – продължи да изказва несъгласието си Лазаров. – Казват, че Изабела приличала на богиня, дори засенчвала Венера. Вярвам, че така ще бъде и с теб.

– Съмнявам се, – каза Наталия. – Сега съм по-пълна, отколкото при предишните си бременности. Ако искаш наистина да позирам на някой художник, изчакай бебето да се роди. След това ще плувам, ще тичам и ще се постегна малко.

– Художниците имат нужда от пари, за тях няма значение как изглеждаш, – засмя се Лазаров. – Знаеш ли, че Иполит освен с рисуване се занимава и с разни технически изобретения. Току виж при някой от експериментите си се самоубие.

– Не ми харесва този човек, особено сега, когато съм бременна, не бих искала да съм край него, – въздъхна Наталия. – Той е очарователен, но малко ме плаши. Не ми харесва, че рисува бебета в утробата и разни анатомични органи.

– Но, Натали, – в гласът на Лазаров звучеше укор и недоумение, – ти с лекота укротяваш коне и всякакви животински твари, пред които другите пребледняват и губят дар слово. Нима се страхуваш от един художник? Та това е глупаво.

Той я познаваше много добре и за това ѝ се възхищаваше. А на Наталия ѝ бе достатъчна само една неговата усмивка, за да се изправи пред всякакви предизвикателства.

Много хора след като навършат 30 години критично оглеждат досегашния си живот и разбират, че още не са успели да направят нещо важно и интересно. В главата им се върти натрапчива мисъл, че времето им е преминало и сега остава само да се смирят.

Но сега ще ви разкажа за човек, който доказва, че да се започне нещо ново никога не е късно и успехът ще дойде малко по-късно.

На 12 години Андреа Бочели напълно ослепява. Мечтаел е да стане оперен певец.

Заради това, той отишъл в Торино, където учел пеене при известен тенор. Вечер свирел в различни групи по баровете, за да припечели пари.

През 1992 г. Андреа успешно се представя на прослушването при италианската рок звезда Дзукеро. По-късно тези демо записи с изпълнение на Бочели попаднали в Лучано Павароти. И от тогава кариерата на Андреа тръгнала нагоре.

Сега той е известен изпълните и популяризатор на оперна музика.

Съветвам ви да не се отчайвате и да продължите да търсите. Спомнете си думите на Джон Р. Р. Толкин:

“ Не всички, които блуждаят –  ще се загубят“.

Художникът в желанието си да обясни идеята на картината, започна да цитира Писанието:

– А когато се свечери той седна на трапезата с дванадесетте ученика и когато ядяха рече: истина ви казвам един от вас ще ме предаде; те много се наскърбиха, и всеки от тях започна да го пита: да не съм аз Господи? А Той в отговор рече: Който натопи ръката си заедно с Мене в блюдото, той ще Ме предаде.

Всички се бяха смълчали и го слушаха внимателно.

– Художникът има две задачи, – продължи художникът. – Да изобрази човека и да покаже състоянието му. Ще изобразя всеки всеки от апостолите в момента, в който Исус им казва, че един от тях ще го предаде.

Първоначално фигурите бяха очертани само с контур. През следващите месеци поток от багри и цветове изпълни платното.

Въпреки че по-голяма част от картината беше завършена, една от фигурите беше без глава. Ирена предположи, че това е Юда, защото стискаше в ръце кесия с пари.

– Защо сте сложили Юда от една и съща страна с апостолите? – попита Ирена.

– Знам, че всички художници са го изобразявали от другата страна, – каза художникът, – но аз съм взел предвид мислите на предателя. Той би направил всичко, за да скрие какво ужасно нещо е направил. Би се опитал да изглежда невинен и не би се отделил от другите апостоли, това би събудило подозрение. Една картина, за да е убедителна, трябва да е реалистична и възможно най-близка  до живота.

Картината наистина бе изключителна. Всеки от апостолите бе замръзнал в един единствен миг. Мислите и страхът на всеки от тях, че той ще е този, който ще предаде Исус, бяха изписани на лицето и жестовете им.

Тази картина бе уловила миг от времето. Просто художникът бе спрял времето и го бе запечатал на нея.

– А защо главата на Юда още не е нарисувана? – попита Ирена.

– Все още не мога да намеря модел за него, – отговори художникът. – Трябва ми лице, което да отразява самото предателство.

– Но предателите могат да имат много лица, – възрази Ирена. – Могат да бъдат красиви, миловидни, дори много хубави.

– Вярно е, – съгласи се художникът. – Измяната често се крие под миловидно и прекрасно лице.

Каза го като човек, който също е бил поразен от измамник скрит зад някаква маска. В този момент изглеждаше дълбоко наранен. Веждите му се смръщиха и се откри фината паяжина от бръчките на челото му.

– Защо в другите картини изолираният е Юда, а на вашата Исус изглежда сам? – попита Ирена.

– Ако Бог ви е разкрил, че ще бъдете предадена от човек, когото обичате и на когото вярвате, и това предателство е неизбежно, нямаше ли да се чувствате самотна и изолирана?

Какво можеше да каже тя? Нали и нея, съвсем на скоро, я бе предал човек, който тя много обичаше.

Никой не знаеше, какво точно бе станало в помпената станция. Огнени пламъци се бяха появили незнайно от къде. Пожарът продължаваше да бушува неконтролируемо вече почти час. Много хора бяха заети с потушаването му.

– Дали са се добрали до Емил? – Станчо не усети, че в цялата тази суматоха, бе изказал въпроса си на глас.

Пред очите му още стоеше онзи смел мъж, с когото се бяха запознали набързо малко преди да се спуснат към горящите сгради. За да спаси няколко души Емил бе обгорял лошо.

Оставиха го настрана да изчака медицинските екипи и се спуснаха да гасят огъня, и да вадят останалите хората попаднали в пламналите помещения.

– Той вече е добре, откараха го, – обади се Евгени, приятел и верен помощник  на Станчо в такива екстрени случаи. – Исках да поговоря с него, но вече го бяха упоили. По-късно разбрах, че него и още трима тежко пострадали са ги качили на въртолет.

Емил беше жив, това означаваше много за Станчо.

Човешкият живот бе по-важен от другите неприятности. В спасителните операции, в които бе участвал Станчо, на първо място стоеше спасяването на хората.

Независимо колко щети са нанесени, колко пари ще се изразходват за отстраняването на повредите, решението му беше винаги едно и също.

Животът бе на първо място.

Телефонът иззвъня. Станчо уморено го долепи до ухото си.

– Как е при вас? – чуваше се жизнен мъжки глас, това беше Попов, координатора на групите. – Имате ли нужда от помощ? Поне един от екипите пристигна ли при вас?

Изтощен и отпаднал Станчо отговори:

– Огънят е почти потушен. На пострадалите е оказана медицинска помощ. По-тежките случай са откарани с въртолет. За сега няма смъртен случай.

– Какво се е случило? Какво е предизвикало пожара? – настойчиво се интересуваше Попов.

– Утре ще ти разкажа всичко, което успяхме да научим, но в момента не ставам за нищо.

Тепърва предстоеше много работа. Специалистите щяха да ровят из опожарените помещения, за да открият причината за пожара. Щеше да се търси отговорност, на хората, които нехайно се бяха отнесли към задълженията си. А и много хора трябваше да се възстановят, както физически, така и психически ….

Мирон седна зад волана и тресна вратата. Ядоса се на себе си, защото и този път не можа да устои на привлекателността на една жена.

Още не се бе успокоил, когато някой потропа на стъклото от другата страна на колата. Той се изненада и отвори.

В колата бързо се вмъкна Ася. Мирон нищо не каза, само я погледна за миг. След това подкара колата.

Когато излязоха на главния път, Мирон,  усети, че Ася е разочарована и ядосана . Той се зачуди докъде ще доведе всичко това, но тайно се зарадва, че го е последвала.

– Мразя го почти толкова, колкото го обичам. – Ася говореше за баща си. – Понякога той е толкова добър и грижовен, но не мога да не му противореча. Фанатик е на тема здравословния начин на живот, затова започнах да пуша на четиринадесет години. Надявах се да ме хване, но той така и не забеляза. Дори още не знае, че пуша. И тъй като всичките си пари влива в петролния бизнес, реших да стана защитник на околната среда.

Ася нервно чупеше пръстите си.

– Понякога се питам дали изобщо забелязва какво правя. Не е ли странно тогава, че той видя отчаянието на майка ми едва, когато стана много късно.

Мирон усети, че Ася иска да говори, затова продължи да мълчи.

– Тя се самоуби, докато учех в университета. Разбрах за това едва, когато ме повикаха за погребението. С мама не бяхме близки. Плаках на погребението и понякога все още плача, но не заради това, че вече я няма, а от съжаление.

Ася не помръдваше, очите излъчваха студен блясък. Гласът ѝ бе слаб и приглушен:

– Най-ярките ми спомени за нея са когато беше пияна. Веднъж, точно преди да се самоубие, я хванах в леглото с друг мъж. Мислех да обвиня баща си, но каква полза имаше от това? Той отсъстваше много време от дома ни.

Ася махна с ръка, сякаш пъдеше от себе си някакъв кошмар.

– Майка ми подсъзнателно се стремеше към самоунищожение. Тя злоупотребява с алкохол и любовните връзки. Щеше да се самоубие дори, ако бе напуснала баща ми. Щом майка ми бе решила да умре от собствената си ръка, нищо не можеше да я спре.

Мирон погледна към Ася. Ръцете ѝ трепереха, но гласът и остана спокоен. Не беше нужно човек да е психолог, за да разбере емоционалните конфликти, които формираха личността ѝ и мотивираха действията ѝ.

Гневът към баща ѝ я бе накарал да защитава кауза, само и само, за да му се противопоставя. И това раздразнение не произлизаше от смъртта на майка ѝ, а от това, че не можа да я предотврати.

Двамата не разговаряха до края на пътуването. По предното стъкло барабаняха едри капки дъжд, а вятърът се усилваше още повече.
Мирон спря до входа, където живееше Ася. Тя се разплака:

– Не исках тази вечер да се заяждам с теб, по-скоро исках да те съблазня. Когато те видях за първи път реших, че си много добър и благороден човек. Изглеждаше ми по-различен от другите.

Мирон не смееше да помръдне. Не знаеше какво да ѝ каже.

Ася отвори вратата и слезе. Преди да влезе в сградата се обърна и му помаха с ръка.