Смирението е странно почти незабележимо качество. Когато мислим , че го притежаваме, се оказва, че не разполагаме с него.

Васил Иванов отиде в съседния град, за да напише поредната си книга. Провинциалната обстановка винаги го бе привличала. Тя бе прекрасно убежище за достигане на връхната точка в работата му, предлагаща тишината и прекрасната храна.

На сутринта Иванов отиде да закуси в близкото кафене. Изведнъж забеляза, че хората го гледат някак странно.

Когато паркираше колата си, двама млади мъже внимателно го проучиха с поглед.

Една жена едва не се задави от парче торта, когато Иванов влезе в кафенето. Другите посетители го държаха под око, докато минаваше покрай тях.

Когато Иванов седна на стола, сервитьорката му подаде менюто, но преди това внимателно го изгледа от главата до петите.

„Защо е това внимание към моята персона? – помисли си Иванов. – Да не би да ми са разкопчани панталоните? Едва ли, пуловера, който нося е много дълъг“.

След дълги размишление, той достигна до следния извод:
„Навярно са ме разпознали, по обложката на книгата ми, където има мой портрет. Няма нищо чудно в това. Навярно в този град обичат да четат и веднага биха познали такъв автор като мен“.

Градът и хората веднага пораснаха в очите му.

Иванов започна да се усмихва на съседите си от близките маси, като се наслаждаваще същевременно на поднесената му храна.

Когато Васил се запъти към касата, той отново привлече погледите на посетителите във заведението.

„Навярно Иван Вазов също е преминавал през това, – помисли си гордо Иванов“.

След като получи от него парите, касиерката се приготви да му каже нещо, но премисли и се отказа.

„Вероятно е от прекомерно много чувства, – засмя се на себе си Иванов“.

В тоалетната Васил се погледна в огледалото. Тогава разбра на какво се дължи неговата „популярност“.

Под брадата му се намираше кървава диря. Лейкопласта, който бе залепил на порязаното място, което получи при сутрешното си бръснене, се бе отлепил.

В този момент Иванов разбра какво точно се е случило.

„Вероятно са ме приели за престъпник, избягал от близкия затвор, – въздъхна тежко Иванов“…..

Мъж се обадил в полицейското управление, че малко момче се опитва да заработва за себе си храна. Пробвало да продаде играчка си.

Детето се намирало близо до една аптека. Когато видял полицая момчето започнало да нервничи. То казало на полицая:

– Много съм гладен и бих искал да получа пари, за да си купя храна.

Оказало се, че детето не е яло от няколко дена. Полицаят нахранил момчето и го взел в участъка, където му пуснал мултипликационни филми.

През това време служителите на реда проверили дома му, който бил в плачевно състояние. Там имало и други гладни деца. Четири момчета на 11,12,15 и 17 години. Била намерена и бутилка с алкохол.

Родителите, които по това време се намирали в дома, са получили пет обвинения, включително небрежност и малтретиране на децата.

Децата били взети от роднини, които се погрижили за тях.

Мина Павлова е собственик на ресторант. Въпреки кризата бизнесът ѝ вървеше. Не че нямаше конкуренти, но винаги се стараеше клиентите ѝ да бъдат доволни, но не беше само това.

Веднъж тя видя възрастна жена да рови в кофите за боклук. Сърцето ѝ се сви от болка.

„Колко е тъжно всичко това, – помисли си Мина – тази възрастна жена сортира боклука, за да намери нещо за ядене“.

Тогава ѝ хрумна интересна идея.

Тя постави на тротоара пред ресторанта си хладилник. В него постави храната, която оставаше неизползвана, след затварянето на ресторанта.

– Нека всички, особено бездомните и бедните, да идват тук, да отварят хладилника и да се хранят с каквото си изберат, – каза Мина.

И всичко това бе съвсем безплатно.

Така се появи хладилникът или, както го нарекоха „вълшебния шкаф“ на тротоара. Той беше винаги пълен и отворен за всички в определени часове.

И това не беше всичко. Новината за щедростта на Мина се разпространи много бързо.

Посетителите на ресторанта, когато разбраха за инициативата на Мина, започнаха да плащат за излишните порции, които вечер се оставяха в хладилника за всички гладуващи.

Мина в интервю с един журналист каза:

– Без пари можеш да останеш, но от храна се нуждае всеки. Глупаво е да изхвърляме излишната храна, по-добре да я споделяме с другите.

Мисля, че това е отлична идея. Хубаво е човек да знае, че в света има и такива хора.

През 1965 г. 90-годишната французойката Жана Калмън продал апартамента си на 47-годишният адвокат на принципа на обратната ипотека – купувачът е длъжен да изплаща месечната вноска до смъртта на собственика на имота, а сумата за плащане е била определена от изчисляването на пълното погасяване на цената на апартамента.

В резултат на това Калмън получавала пари от адвоката повече от 30 години и го надживяла. Освен това 2 години продължила да ѝ плаща вдовицата на адвоката.

Умирайки на 122 години Калмън установила официално потвърден рекорд за дълголетие.

Жана Калмън пушела до самата си смърт, а тайната на дълголетието си обяснила  със специалната си диета: почти всеки ден тя употребявала зехтин, портвайн и шоколад.

Ана и Григор живееха от осем години заедно. Животът им съвсем не бе лек. Живееха на квартира и получаваха социални помощи.

Григор не работеше, защото повечето време прекарваше в спортната зала, където тренираше. Той постоянно си повтаряше:
– Аз непременно ще стана шампион.

Това бе голямата му мечта. Бе се възхищавал на яките и силни мъже, които всички поздравяваха след поредната победа. Той не желаеше толкова овациите, колкото радостта, че и този път е успял да победи.

Ана всеотдайно го подкрепяше:

– Вярвам, че ще станеш шампион. Ти непременно ще успееш.

Въпреки, че нямаха достатъчно средства, Ана се стараеше Григор правилно да се храни, спазваше и следеше строго режима му. Във всичко това тя бе всеотдайна.

Ходеше с него в спортната зала и го окуражаваше:

– Напредваш! Ще се справиш! Няма значение, че не успя този път, опитай пак. Ще се справиш. Ти можеш.

И Григор успя. Неговите борби събираха хиляди хора. Те му ръкопляскаха, крещяха високо името му, но той търсеше нея, усмивката ѝ и поздрава ѝ за поредната извоювана победата.

Сега имаше достатъчно пари и можеше да си позволи автомобил, дом, и каквито си иска дрехи и обувки.

Той прегръщаше Ана след всяка победа и ѝ казваше:

– Това е за теб. Ти си достойна за тази победа, даже много повече.

Тя беше непрекъснато до него и не спираше да му повтаря:
– Ти можеш!