Двама приятели се оплакват един на друг.

– Това живот ли е? – клати глава единият.

Другият не остава по-назад и започва своята тирада:

– Казвам им, че не пия, всички ми предлагат алкохол. Казвам им, че съм на диета, докторът ми я предписа, всеки гледа да ме натъпчи с разни деликатеси.

– Какво се оплакваш толкова? – засмя се първият. – Хората са загрижени за теб.

– Но кажа ли им, че нямам пари, – продължи другият невъзмутимо, – дали тихо говоря или лошо ме чуват…..

Струвани се, че с благотворителност, могат да се занимават само много богати хора. Когато пресмятаме малкото пари в джоба си, ние се отказваме от идеята да помагаме на другите.

41 годишната Джесика МаКлард от малък град в Арканзас решила да направи улични шкафове с продукти. За да реализира своята идея на нея ѝ били отпуснати 250 долара. С тези пари, тя направила първия шкаф и го напълнила с продукти за нуждаещите се.

Много скоро този проект станал много популярен. Инициативата на Джесика вдъхновила различни хора да построят аналогични шкафчета в няколко града.

Първият шкаф Джесика поставила близо до църквата. Той изглеждал като „остров на доброто“, където хора можели да поставят продукти за нуждаещите се.

Резултатът надхвърли всички очаквания.

Джесика била изумена от това, колко бързо шкафчетата са започнали да се пълнят от небезразлични граждани. В шкафчетата започнали да слагат и канцеларски материали, та всяко дете да има всичко необходимо за училище.

След като проектът станал популярен, шкафчета за започнали да се появяват навсякъде, като гъби след дъжд. В тях започнали да се появяват продукти и стоки, като конфитюр, фъстъчено масло и памперси……

В няколко града хората подкрепили тази инициатива и създали свои собствени улични шкафчета с продукти.

Побеждават не силните, не красивите, не умните, нито най-най. Нито талантливите, нито образованите, нито начетените, нито рижите не и синеоките.

Победителите имат предимство, вярно е, но не побеждават.

За някой, на който се изплъзне победата е равносилно на поражение. Глупости, лъжа, измислица, пълна нелепост.

А този, който спечели, това вече е победа. Но това е временно, то е като мъгла.

Чуйте внимателно, побеждават упоритите.

Упоритостта не е принцип, дори не е привичка. Това е, което оставя в теб, когато нямаш вече сили, желание, вяра, надежда, любов, храна, пари, приятели, увереност и всичко друго, което може да те остави.

Лек за безнадежността е упоритостта. Него не можете да го намерите в аптеките. То е в гените и костите ти.

В залата се усещаше напрежение. Някои стояха със зяпнали уста, а други си шушукаха.

Мери бе успяла до сега да отговори на всичките въпросите в играта и бе спечелила 500 хиляди евро.

– Вие играхте страхотно, – каза водещият на играта, – а сега ще се изложите ли на риск да загубите досегашната спечелена сума, която никак не е малко или …. сте решили да си тръгнете от тук с един милион?

Мери дъвчеше устните си от напрежение. Ръцете ѝ бяха свити в юмрук.

Тя поглеждаше водещия, после забиваше поглед в пода и леко потрепваше.

– Ще вземете ли досега спечелените пари или ще играете по-нататък, където ви очаква голямата награда?

Предизвикателството бе голямо.

– Разбира се, – набра смелост Мери, в гласа ѝ се усещаха нотки на тържество. – Ще играя по-нататък.

– Внимание, въпрос за 1 милион евро, започна бавни и тържествено водещият. – Коя от тези птици не прави гнездо: а) врабче, б) дрозд, с) сврака, d) кукувица.

– Бих искала да използвам и последната подсказка, нека да позвъним на Павел Иванов.

На Мери ѝ връчиха слушалката и тя повтори въпроса на Павел.

– По дяволите, Мери! Това е много просто! Кукувица!

– Сигурен ли си?

– Разбира се.

Мери се обърна към водещия и смело каза:

– Моят отговор е кукувица.

– Това окончателният ви отговор ли е? – попита водещият.

– Да!

Настъпи дълга продължителна пауза. Изведнъж водещият извика:

– Кукувица, това е правилният отговор! Мери поздравявам ви, вие спечелихте един милион.

На следващия ден Мери покани Павел, за да отпразнува с него победата.

– Интересно, Павле, от къде бе сигурен, че точно кукувицата не си прави гнездо?

– Защото тя живее в кутията на часовника, глупачето ми ….

Наталия я придвижваха поетапно от Далечния север до М. Беше война. Навсякъде глад и страх.  Дългите етапи на прехвърляне застрашаваха всеки от затворниците със смърт.

Някъде по пътя Наталия бе заведена в някакъв лагер, в който на няколко дни се сменяше конвоя.

Наталия я изпратиха да мие пода в трапезарията. Зимата бе студена. На мръсния под водата много бързо замръзваше. А Наталия бе останала без сили от дългото пътуване. Освен това, тази работа я накараха да я върши през нощта.

Мие, търка, залива с вода, разбива леда и пак почва отново. Безсмислените действия се повтаряха, а умората я смачкваше. Обикновено Наталия не се предаваше лесно и издържаше на всичко, но това бе много повече …. Човек трудно би го понесъл, независимо дали е мъж или жена. Искаше ѝ се да зареве от безсилие и умора.

Изведнъж в столовата  влезе някакъв човек. Той беше от затворниците.

– От къде си? – попита я той.

– От Далечния север, – Наталия отговори тихо и уморено.

– Имаш ли пари и продукти за такъв страшен и дълъг път?

Наталия само поклати глава.

Мъжът излезе, а след това се върна и ѝ донесе възглавница, чувалче със захар и 100 рубли, това бе доста голяма сума за затворник.

Наталия недоумяваше: „И всичко това дава на мен, съвсем чужд човек?“

– Как се казвате? – попита Наталия – Като стигнем до мястото, ще пиша на мъжа ми и той ще ви върне „дълга“.

Мъжът срещу Наталия бе висок и слаб, но с весели и живи очи.

– Моето име  вие ще забравите през този дълъг път. Дори и да не го забравите и пишете на мъжа си. Ако ми “ върне дълга“, – засмя се затворникът, – то паричния превод няма да ме намери. Сега съм тук, а сутринта там. Всичко ще бъде напразно и безполезно.

– Но как така, – възмути се Наталия. – На кого да върна дълга? Аз не мога просто така да взема.

– Когато вече имате възможност, – обясни мъжът, – „върнете“ на този, който се нуждаеше, както вие сега. А той на свой ред ще даде на някой друг и т.н. …Благодарение на това издържаме, мило момиче. Така живеем.

Мъжът ѝ целуна ръка и си тръгна, завинаги.

Наталия така и не научи, кой беше този човек, но тя десетки пъти бе давала и ще продължава да дава, докато бъде жива.

Възглавницата е цяла и до днес, а захарта и парите ѝ спасиха живота в продължение почти на три месеца, докато я прехвърляха „поетапно“.