Слънцето прежуряше, но под сянката бе прохладно. Димо бе навел глава и слушаше напътствията на поп Кирил:

– Скъпи мой приятелю, не ти ли бяха достатъчни пет работни дни, за да задоволиш потребностите си? Запомни, пари изкарани в неделя са огън, който ще погълне и останалите ти средства. Колкото искаш работи, но Бог ще ти даде толкова, колкото намери за добре.

Димо неохотно клатеше глава:

– Обещаха ми много повече пари, отколкото мога да изкарам за две седмици.

– Неделята е ден за Бога. Той трябва да се посвети на Него, – продължи поп Кирил. – Най-важната ти работа в този ден е да отиде на църква, да се помоли, да чуеш Божието Слово. Това трябва да го правиш с цялото си семейство. Защото ако децата не дойдат в църквата като малки, те няма да дойдат в нея и като големи.

– Да, но децата ми искат обувки, дрехи, храна, – упорстваше Димо – А сега вече и смарфони, лаптопи, таблети и каква ли не още техника. От къде да взема пари за всичко това?

– В неделя трябва да се погрижиш за своята душа. Човек освен тяло има и душа. Защо пренебрегваш душата си?

Димо се готвеше вече да си тръгне, когато поп Кирил го спря:

– Послушай ще ти разкажа една история.

Димо наостри уши, той обичаше приказките и историите, които разказваше попа.

– Един богат човек срещнал на пътя си просяк. Беднякът му разказал за своите нещастия. Богатия го съжалил и от седемте лири в джоба си му дал две. След това просякът разказал и за други своите беди и получил още две лири. Било време за обяд и богаташът поканил просякът на трапезата си. Докато се хранели беднякът разказал още една история от живота си и получил още две лири. Когато получил шестте лири, просякът измъкнал от джоба си нож и поискал, и седмата лира.

– Каква неблагодарност, – възмути се Димо.

– Какво му се полага на този просяк? – попита поп Кирил.

– Смърт, – извика Димо.

– И ти заслужаваш такова наказание, – каза поп Кирил. – Ти и този неблагодарен просяк. Бог ви е дал шест дни и само един  е оставил за Себе Си. А ти и този ден искаш да Му вземеш.

В действителност, в суетата на ежедневието много забравят за църквата. Ходенето на църква в неделя за тях е напразно пропиляно време. Страхувайки се как ще преживяват, хората се трудят цяла седмица, а в неделя пируват, вършат безумия и се отдават на пороците си. Не разбират колко много губят, ако не отидат в храма в неделя.

Ако свещеникът ви бе казал, че ще ви даде по 100 лева, ако дойдете в църквата в неделя, щяхте ли да правите уговорки, че не можете да отидете, защото сте заети. Съмнявам се. Може би бихте тръгнали още на разсъмване и бихте пристигнали в църквата много преди свещеника.

Най-големият хонорар на Шуберт едва стигал, за да изплати дълговете си и да живее няколко седмици.

Имуществото на композитора, описано след смъртта му, се побрало в четири изречения:

3 вечерни фрака, 3 палта, 10 панталона, 9 жилетки.
1 шапка, 5 чифта обувки, два чифта ботуши.
4 ризи, 9 шалове, 13 чифта чорапи, 1 лист, 2 покривки.
1 матрак, 1 възглавница, 1 одеяло.

През есента на 1828 г. Шуберт най-накрая се съгласил да направи концерт от собствени произведения. Нуждата от пари и слава се усещала още по-силно.

От концерта получил 800 флорина. Това бил най-големият му хонорар в живота.

Шуберт веднага си купил пияно, за да замени наетото под наем, отишъл на концерт на Паганини, изплатил си дълговете и след няколко седмици се оказал в същото бедно състояние.

Един млад монах изсипал парите от кутията за даренията на масата. Събрала се била доста голяма сума.

Монахът се засмял доволен и казал:

– Сега не можем да кажем като Петър: „Сребро и злато нямаме …“

Един стар монах не се стърпял и се обадил:

– Да, от „стани и ходи“ също се отучихме…..

Мартин и Николай седяха в близката градина и разговаряха. Те бяха приятели още от малки и често обсъждаха мисли, които ги вълнуваха или неща, които им правеха впечатление.

– Какво е нормално за днешното общество? – възмутена тръсна глава Мартин. – Погледни какви филми само се пускат и по телевизията и по кината.

– Филмите трябва да забавляват, а не да натоварват хората, – каза много тихо Николай.

– И какво излиза, че на човек му е скучно в този живот? – попита Мартин.

– Ако животът е само един ден, – започна да расъждава Николай на глас, – за да бъде добър този ден, това е напълно достатъчно. Тогава жовотът буквално лети, зашото той е пуст.

– Забързаното ежедневие увеличава вътрешната ни пустота, – констатира Мартин.

– Мисля, че не е правилно да се изтриват всички граници и да се снемат ограниченията. Виж колко са свободни взаимоотношенията между момиче и момче, а резултата е рушащи се семейства, бездетни жени ….

– И така всичко тихо си преминава, – смръщи вежди Мартин. – Всички смятат това за напълно нормално.

– Не мисля, че мога да съдя останалите, – дълбоко въздъхна Николай, – но всичко е взаимно свързано. Всичко е следствие на това, че хората не виждат смисъл в живота си. Те гледат повърхностно, имат някакви еднократни стремежи.

– Мисля, че това е тръгнало още от древни времена, когато са се появили парите.

– Всичко идва от това, че ние неправилно разбираме ролята на парите в нашия живот, – махна с ръка Николай. – Безмислено прекарваме времето си с една единствена цел, колко повече да натрупаме от тях.

– Виж, думата „богатство“ и „Бог“ са близки по звучение и нямат в себе си отрицание. Аз бих изкарвал пари, за да помагам на другите. Сърцето ми е силно привързано към взаимопомощ, приятелство и поддържане на близките ми.

– Според мен това е основният принцип, който трябва да бъде заложен в нашия живот, – каза възторжено Николай. – Човек трябва да се занимава с това, което му харесва и да помага на другите хора. Да умее да се отдава.

– Всеки човек е режисьор на своя живот, – каза Мартин. – Както си построиш сценария, така ще върви и действието.

– Ако човек се научи да се отдава, тогава всичко, което прави, ще се връща към него, а няма да пада някъде в пространството.

– Времето напредна, – посочи с ръка часовника си Мартин. – трябва да помогна на мама, обещах ѝ.

– Добре, – със съжаление се отзова Николай, на него му се искаше още да си поговорят. – Изкаш ли утре да идем до старческия дом, той е на две преки от тук?
– С удоволствие, – сърдечно се засмя Мартин. – Тогава утре след училище, какво ще кажеш?

Николай само кимна с глава и двамата се разделиха, всеки към дома си, където ги очакваха ангажименти и отговорности.

Тодор беше бивш механик, но се случи така, че загуби част от близките и работата си. После болката и мъката го притиснаха и той стигна до дъното. Стана наркоман със стаж и живееше на улицата

Тодор си мислеше: „Така и ще си ида без пари, сам, на тротоара в големия град“.

Случи се така, че се намериха състрадателни хора и той бе отведен в болница, където бе диагностициран с цироза на черния дроб. Лекарят му каза:

– Човече, ти умираш.

Тодор се стресна сериозно, а после шеговито каза:

– Веднъж  ми излезе късмета, да получа чисто легло, медицинска помощ и ….

Той сериозно се замисли за живота си.

След това бе изпратен в приют, но такъв приют, в който директорът на заведението казваше:

– Този дом е необходим, за да могат умиращите бездомни хора да умрат с достойнство, а не на улицата. Обществото е обърнало гръб на тези люде. Ние изразходваме време и пари за бездомни животни, а какво правим с хората живеещи на улицата? Това не са бездомни, а изоставени хора. В края на живота си, те заслужават поне малко душевен покой.

В този приют издирваха роднините на хората постъпили  при тях, срещат ги с тях и ги нудеха да си вземат прошка едни от други.

Тодор беше изморен от живота, който бе водил до сега. Именно болестта му помогна да погледне на нещата по друг начин. В такива моменти хората започват да ценят живота, отпуснат им тук на земята.

Въпреки заболяването си Тодор започна да помага в кухнята и да се грижи за цветята в дома.
– Аз зная, че болестта ще ме убие, – казваше Тодор, като се усмихваше. – Тя вече отнеса двама от тримата ми сина. Не се страхувам от смъртта, наричам я по-скоро връщане у дома.

Тодор постепенно отслабваше и губеше сили те си, но той знаеше, че ще настъпи ден, когато няма да може да стане от леглото, за да иде при останалите от дома. Това го смиряваше. За това приемаше това положение по-спокойно.

Вчера казваше на един възрастен човек, също живеещ в дома.

– Преди известно време аз спях буквално на асфалта. Ако не беше този приют , отдавна да съм умрял …..