Цар Понт Митридат V бил отровен на неизвестен пир.

На трона седнал синът му  Митридат VI, който като младеж започнал да приема различни отрови в малки дози, за да придобие имунитет.

Когато бил в напреднала възраст народът въстанал и той можел да бъде пленен.

Митридат сам искал да се самоубие, но отровата не подействала и той помолил своя охранител да го убие с меча си.

Групата започна изкачването към пещерата.

– На каква височина се намираме? – попита Гошо.

– Само на около две хиляди и седемстотин метра,  –  Лазар погледна към върха, който стърчеше на около три километра над тях.

Катеренето не бе никак лесно, но наклона позволяваше да се изкачат товарните животни.

Лятото още не се бе теглило от планината. Беше октомври, но небето бе ясно. Температурата бе десет градуса над нулата.

Докато се катериха един мъж от групата прекара ръка по листата на някакво растение с пурпурни цветове. Това бе неосъзнато движение на отегчен от монотонността на изкачването планински катерач.

– Не го пипай! – извика тихо Донка.

Димитър я погледна и махна с ръка, а очите му явно говореха: „Я стига! Омръзнало ми е от капризни  персони“.

– Защо не трябва до го докосва? – полюбопитствува Лазар.

– Това е самакитка, – задъхвайки се от височината каза Донка. – Листата и цветовете ѝ съдържат смъртоносна отрова. Тя прониква в човешкия организъм през кожата. Някои народи са мажели върховете на стрелите си с тази отрова.

Димитър рязко дръпна ръката си като опарен и избърса дланта в панталона си.

– Ако китката ти изтръпне за малко, не се притеснявай, – каза Донка. – Това ще отшуми с времето. Само не облизвай пръстите си след ядене.

След около тридесет минути групата стигна до поредното скалното образование. Предстоеше им още много път нагоре.

В залата беше мрачно. Светеха само няколко лампи, които пропускаха оскъдна светлина. Бяха го хванали преди два часа. Вързаха му ръцете и очите и  с кола го бяха докарали до тук.

Орлин беше спокоен въпреки усещащото се напрежение в пазачите му.

Изведнъж голямата желязна врата пред него се отвори и влезе някаква дребна фигура. Вероятно бе една от ръководителките на организацията, която преследваха.

Тя застана на няколко крачки пред него. Слабата лампа отстрани освети  лицето ѝ. На устните ѝ се появи жестока усмивка.

– Името ми е Гуай Лу – каза тя с глас лишен от емоция. – Очаквах тази среща с нетърпение.

– Не мога да кажа същото, – отвърна Орлин. – Може би ще ми обясните защо съм тук.

– Искам да ми кажете къде се намира доктор Кирков – заяви тя.

Орлин сви рамене.

– Той е защитен от правителството. Не мога да ви кажа къде го държат…. Някой се е опитвал да го убие.

– Наистина ли? – ехидна усмивка пропълзя по устните ѝ. – Кой би искал да причини нещо лошо на гениалния доктор?

– Същите, които отвлякоха хората, разработващи ваксина от отровата на една мекотело.

Жената го изпепели с поглед. Лицето ѝ почервеня от гняв.

– Това, което не знаете е, – каза тя, – че наша фармацевтична компания правеше експерименти с ваксината  върху нашумялата преди 5-6 години болест. Тя бе предназначена за световния пазар, но по невнимание създаде по-опасния и адаптивен щам. Искахме да го унищожим, но някои по-умните глави между нас надделяха.

– Защо умните ви глави не са попречили на вируса да се разпространи?

– Стана случайно. Щяхме да изчакаме, докато разработим антидот, преди да го пуснем. Разберете, вирусът е част от нашия мащабен план за дестабилизиране на правителството. Предишната епидемията почти свали лидерите от власт. Помислете само, как щеше да реагира обществото на тяхната безпомощност, да се справят с още по-смъртоносен вирус. Тогава нашата организация щеше да се намеси и да спаси хората. В замяна, ние ще се сдобием с власт и богатство. Можем дори да заемем мястото  и на правителство.

– Знаете ли, че до няколко дни вирусът ще достигне до по-големите градове?

– Беше въпрос на време. Знаехме, че каквото и да предприеме правителството, нищо няма да помогне. Колкото повече хора, толкова „по-весело“ ще стане положението.

– Готови сте да унищожите хиляди хора, за да създадете неприятности на правителството? – попита изненадан Орлин.

. – Какво ако убием няколкостотин, а дори и няколко милиона? Ние сме много. Една епидемия би била по-ефикасно средство за контрол на населението.
– Няма да можете да удържите вируса, дори и с ваксината, която разработвате в лабораторията си. Той ще се разпространи прекалено бързо. До седмица ще бъде навсякъде.

– Смъртта на милиони души ще бъде най-убедителната причина хората да си купят нашата ваксина, – засмя се тя. – Търсенето определя предлагането.

– Трябва да сте побъркани, щом мислите така. Няма да ви се размине всичко това безнаказано.

– Нашите лидери са ненормални. И предишни правителства са се опитвали да разрушат организацията ни, но са си платили скъпо за това. Били сме тук много преди днешните така наречени водачи на народа. Няма да позволим да бъдем изхвърлени на боклука.

Чу се силен трясък. Блесна ослепителна светлина и Орлин загуби съзнание. Но дори в последните минути бе спокоен. Неговият екип идваше на помощ, за да спре тези психопати.

Бяха изпаднали в трудна ситуация, но поне в началото не се отчайваха. Очакваха помощ отвън. Тъй като бяха събрани от съдбата, Даниела и Марко можеха да се опознаят по-добре, като всеки разкаже нещо за себе си.
– Разкажи ми за твоята работа – каза Марко.
Лицето на Даниела се озари. Тя сякаш забрави къде се намират.
– Занимавам се с изучаването на тип безгръбначни животни, наречени мешести. Този тип включва един подтип, известен като медуза. Повечето хора смятат медузите за скучни.
– Аз пък мисля, че са много интересни – каза Марко. – Веднъж бях ужилен от португалска фрегата. Срещата беше изключително болезнена.
– Фрегатата не е точно медуза, а по-скоро колония от множество организми, живеещи в симбиоза. По пипалата си имат хиляди капсули, пълни с отрова. Дължината на едно пипало може да стигне до 20 метра. Но размерът не винаги е най-важното. Имаш късмет, че не си срещнал малка морска оса. Ужилването на това създание може да те прати в моргата, – засмя се Даниела.
– Тогава изобщо не изглеждах като късметлия, – каза Марко.
Той си спомни парещата болка, но за да прогони тези мисли тръсна глава и попита:
– Какво точно изследваш на тези медузи?
– В лабораторията се занимаваме с изследвания свързани с океанската биомедицина. Смятам, че океанът скоро ще стане основен източник на химически съединения за фармацевтиката.
– И ще измести, това, което имаме в наличност сега? – Марко разпери невярващо ръце.
– Океанът ще надмине всичко, което е било открито до сега, – натърти Даниела.
Марко поклати недоверчиво глава.
– Между сушата и морето има повече прилики, отколкото разлики, – започна да обяснява Даниела. – Да вземем например курарето. Индианците от Амазонка са го използвали като парализираща отрова, с която са мажели върховете на стрелите си, но свойството му да отпуска мускулите го направи полезно лекарство.
– Виждаш ли същия потенциал и при медузите?
– Не само при тях. Има и други привидно прости създания със сложни системи за хранене и защита като сепии, октоподи, охлюви ….
– И какво точно правите сега в Тихия океан?
Това бе таен проект и на нея ѝ бе забранено да споделя каквато и да е информация за него. За да отклони вниманието му, Даниела попита:
– Наистина ли мислиш, че ще дойдат да ни спасят?
– Убеден съм, екипът ни винаги е действал така, че да измъкне хората, които са попаднали в затруднена ситуация, – убедено каза Марко.
Въпреки, че убеждаваше Даниела, Марко знаеше, че спасяването им е доста проблематично. Пестенето на кислород само щеше да забави неизбежното.
Марко погледна към екрана, оставаше им въздух за по-малко от два часа.
Застоялият въздух започна да ги замайва. Марко затвори очи и се опита да не мисли за намаляващите запаси от кислород.
Даниела се бе отпуснала до него. Изглежда беше загубила съзнание.
И когато Марко усети, че става още по сънлив и губи представа за нещата наоколо, си каза: „Това е краят, няма да могат да дойдат на вр….“ , се чу мощно раздвижване на водата.
Няколко ръце грабнаха отпуснатите тела и ги измъкнаха нагоре …..

Това наименование е измислено от „зелените“ специално за генетично модифицирани растения, животни и продукти.

Лауреатът на Нобелова награда  Джозеф Ротблат е казал: „Безпокои ме, че някои от постиженията на науката и генното инженерство могат да доведат до създаването на нови видове оръжия за масово унищожение, още по-страшни от ядрените“.

По време на „студената война“, както и днешната хибридна, САЩ възлага големи надежди не само на информационното и биологичното, но и на генетичното оръжие от нов тип.

Това оръжие е много по-ефективно от ядреното. Към него се отнасят генетично модифицираните организми. И въпреки, че действат по-бавно от радиацията, допринасят за бързото измиране на хората.

В основата на генетичната модификация на хранителните продукти и селскостопански култури лежи замяната или разкъсването на гените на живите организми – растения, животни, хора.

Продажбата на трансгенни храни, семена и други продукти, както и придружаващите ги хербициди и пестициди, се прави с цел за получаване на по-голяма печалба. Това е много по-опасно от самия Франкенщайн.

Генетично модифицирани храни съдържат отрови, токсини и представляват заплаха за човешкото здраве.

Съдържащият се химически хормон на растежа в генно модифицираните растения е сериозна заплаха за появата на рак в човешкия организъм.

Консумацията на трансгенни храни причиняват хранителни алергии.

Въздействието на генетичните промени върху околната среда се пази в тайна от мощните корпорации.

Премълчава се, че ГМО влече след себе си инфлация, недостиг на продукти в селското стопанство и криза в селскостопанския сектор.

„Храните на Франкенщайн“ водят до измирането на хората.

Дори нашите деца не могат да почувстват напълно, че алчността и глупостта на властите, унищожава родината ни, където „мъртви пчели не бръмчат“.