Денят бе топъл. Слънцето галеше с лъчите си всичко наоколо. Жените в родилното отделение, бяха забравили отминалите болки и се усмихваха на рожбите си, които държаха в ръцете си.

Преждевременно състарена циганка, бе прегърнала детето си и тихо плачеше. Жените я гледаха недоумяващо. Някои от тях си казваха: „Сигурно я боли нещо“. Но не смееха да я приближат.

Накрая една дребна жена, наричаха я Вики, се престраши и попита плачещата родилка:

– Какво ви е? Мога ли да ви помогна с нещо?

Циганката вдигна насълзените си очи и отчаяно каза:

– Никой не може да ми помогне.

– Но какво се е случило? – настоятелно попита Вики.

– Сали като узнае, че пак съм родила момиче ще ме изгони от къщи.

– Е, какво толкова следващото ще е момче, защо такива заплахи.

– Вие не го познавате, – тъжно каза Лейла. – Той много иска да има момче. Това е осмото ни дете.

– И всичките са момичета? – Плесна с ръце Вики.

– Уви, да …, – каза Лейла и зарови глава в пелените на бебето.

Жените се бяха приближили и слушаха разговора. Някои от тях знаеха, какво е да си имаш безсърдечен и непреклонен мъж у дома.

– Не се тревожи, – обади се Анелия, – може и да му мине, като види какво хубаво момиченце си родила.

– Едва ли, – поклати глава Лейла.

След три часа някой почука на външната врата на родилното отделение. Една от медицинските сестри отвори вратата. На прага стоеше брадясал, развлечен и неприветлив мъж. Очите му бяха зачервени. Явно беше пиян.

– Какво е родила Лейла, – едвам се преобърна езика му.

– Много красиво момиченце, – отговори медицинската сестра и му се усмихна.

Мъжът грубо изпсува, обърна се и с клатушкаща се походка си тръгна.

Цяла седмица никой не посети Лейла. Това не я изненада.

Но когато я изписваха, въпреки че се бе обадила по телефона, никой не дойде да я вземе от болницата.

Лейла прибра багажа си, дадоха ѝ пелени и одеялце да загърне малкото, след което тя тъжно се сбогува с жените в родилното и бавно тръгна към изхода на болничното заведение…..

Дядо Стоян много обичаше внука си, който бе кръстен на него. Старецът и малкия бяха неразделни. Дядото често разказваше весели и поучителни истории от живота си.

Днес времето бе слънчево и тихо. Двамата седяха под липата, която щедро раздаваше сянката си.

Дядо Стоян бе започнал да разказва поредната си история:

– Бях малък. Ходех на училище. В някое от отделенията съм бил. Сигурно съм бил някъде осем-девет годишен. Но това точно го помня. То бе един от големите уроци в живота ми.

Малкият Стоян гледаше премрежените очи на дядо си и внимателно слушаше.

– Беше към края на есента или началото на зимата. Носех шапка на главата си, защото беше студено. Бях с майка си, когато срещнахме нашия съсед дядо Николай, който беше на осемдесет и кусур години. Майка ми е разказвала за него, че се е бил с дядо във войните…..

Някъде се обади куче, но и двамата не му обърнаха внимание.

– Дядо Николай поздрави, а на мен ми каза: “ Я виж къде си се окапал?“ Аз погледнах надолу, а той ме стисна за носа. Когато вдигнах поглед старецът държеше бонбон пред очите ми …

– Зная този трик и аз съм се хващал на него, – засмя се внукът.

– Щом се разделихме с дядо Николай, майка ми веднага ми се скара: „Колко пъти ще те уча да сваля шапка пред възрастен човек?“

– Сега вече никой не сваля шапка, – отбеляза Гошо.

– След като майка ми се накара хубаво, аз я погледнах изненадано, – каза  дядо Стоян – и я попитах: „Нали се е бил във войните с дядо ми, значи е враг на дядо, защо да му свалям шапка?“

– Ха-ха-ха, – започна да се смее Стоянчо.

– И майка ми започна да се смее тогава и ѝ мина веднага ядът, – каза дядо Стоян. – До тогава не бях разбрал, че двамата заедно са се били във войните срещу враговете. Та оттогава не нося шапка.

Много от тези, които лежат в болницата, ще се съгласят, че е много трудно да се измисли нещо апетитно за храна, която се сервира в болничното заведение.

Изглежда, че закуските, обедите и вечерите са специално проектирани, за да изострят страданията на болния, който с нетърпение очакват да го посетят роднини или приятели, които ще му донесат нещо вкусно.

Млада майка от САЩ наскоро лежала в едно от родилните отделение в Япония. Тя била толкова впечатлена от храната, която се дава там, че я снимала и поместила снимките в Интернет.

Като погледнете поне една снимка ще се съгласите, че изискано и красиво сервираните ястия изглеждат много по-добре, отколкото можем да получим в кой да е ресторант.

Тъй като снимките са станали много популярни в мрежата, много жени мечтаят да отидат да раждат в Япония.

Между другото, представители на мъжката половина на човечеството също е впечатлена от зашеметяващата храната. Те питат:

– Само в родилните ли отделения хранят така добре или подобен обяд може да се получи в коя да е японска болница?

„Мария Селесте“ е известен призрачен кораб, чийто екипаж е изчезнал без следа през 1872 г., въпреки че на кораба не били открити повреди.

Химикът д-р Андреа Цела провел експеримент, с който можал да обясни това явление.

В товарното отделение на кораба имало около 1700 барела алкохол, които можели да се запалят и да доведат до „невидима експлозия“.

След пожара е последвалата вълна от прохладен въздух, която не е оставила огън и сажди.

Екипажът може да е напуснал кораба по време на пожара и да се е удавил в морето.

Лекарите и медицинските сестри, работещи в родилното отделение на медицинския център в Северна Каролина, въвели в своята ежедневна работа необичайна и трогателна традиция.

За недоносените деца, които напускат интензивното отделение, се устройвал мини празник с фотосесия и шапка на „випусника“ за подарък.

Мелиса Джордан, една от медицинските сестри казала:

– Винаги ми се е струвало несправедливо, че такъв важен момент в живота на недоносено бебе остава напълно незабелязан.

Не е изненадващо, че родителите на децата с удоволствие празнуват този тържествен и важен момент заедно с тяхното потомство и медицинския персонал.