Ако през новогодишната нощ се намерите под масата, не забравяйте, че участвате в празнично угощение.

Ако не можете да стигнете на масата това, което е привлякло вниманието ви, дръпнете покривката.

Не забравяйте, че културният гост е не този, който яде много, а този, който не забелязва, че вече няма нищо за ядене.

Ако ваш приятел поиска да се освежи. Разклатете бутилка с безалкохолно и му я предложете.

Ако вашата котка е изяла рибата, която сте приготвили за трапезата. Оваляйте скелетите на рибите с брашно и леко ги запечете, празнуващите гости ще останат удовлетворени.

Забавете поднасянето на празничната вечеря и на всички тя ще изглежда много вкусна, независимо от това, какво ще има в чиниите.

Ако гостите с голям апетит са унищожили всички кулинарни приготовления, без да остане нож или вилица, дошло е време да се сложи край на празничното пиршество.

Бай Кольо седеше под ореха и говореше на група млади момчета, които го слушаха със зяпнала уста. Това се случваше почти всеки ден. Старецът беше сладкодумен, но и младежите имаха какво да научат от него.

– Трябва да разберем и приемем, че християнството не е някакво разумно социално учение, което може да разреши проблемите на човешкото съвместно съществуване.

– А може ли да се приеме, че е като хуманизма? – попита един от младежите.

– Според Христос, – каза бай Кольо, – то “ не е мир, а меч“. То зове към преодоляване не на социалната несправедливост, а към човешката природа, за да бъде тя преобразявана в Божествена, а това става само с помощта на Божията благодат.

– А ако човек отрече Голгота и тесния път? – запремига плахо Марко.

– Тогава се отрича християнството и неговата висша цел, – поклати глава бай Кольо.

– А до какво води изопаченото християнство? – попита Младен.

– До безброй човешки групировки, които умуват над разрешването на социалните конфликти, – отговори бай Кольо.

– Някой е казал, че животът е съвкупност от сили, които се съпротивлява срещу смъртта. Това вярно ли е? – попита Пламен.

– Всеки грях е действие отслабващо тази съпротива, – каза бай Кольо. – Това е нож в гърба на живота. Предателство спрямо него. Ето защо, когато животът на човек е изпълнен със грях, в сърцето му има горчилка. Единствения път да се освободи от тази горчилка е покаянието.

Наближаваше края на деня и всички тръгнаха към домовете си. Бай Кольо гледаше след момчетата и се молеше в душата си: „Господи, помогни им да намерят правилния път. Срещни ги, Боже!“

Веднага след като запали фенера, художникът отиде до прозореца и затвори капаците. Избра едно от големите платна, облегнато на стената, занесе го до големия статив и го сложи в средата на стаята.

Направи няколко крачки напред и го разгледа внимателно. Върху тази картина беше работил повече от три години. На нея бе изобразена сцената, в която Юда предава Исус в Гетсиманската градина и войниците го арестуват.

Докато разглеждаше картината по тялото на художника премина ледена тръпка и космите по ръцете му настръхнаха.

Той няколко пъти бе прерисувал Юда. Беше заличавал бягащия мъж, но спираше, преди да стигне лицето и ръцете.

В последния момент бе добавил свидетеля отдясно с фенер на мястото на апостол Йоан.

Картината бе истински триумф. Художникът знаеше това, но тя можеше да се окаже и смъртната му присъда.

Рисувайки тази картина той осъзнаваше каква безумна смелост бе демонстрирал. Бе нарисувал реална личност, която с дейността и действията си заплашваха Христовата църква.

В същото време художникът бе поставил и себе си на картината. В десния край на платното една объркана и уплашена фигура, гледаше безпомощно случващото се.

Бореше се с демоните, които картината събуждаше у него от известно време насам. Много пъти си бе мислил да я изгори. Веднъж дори полетя към нея с нож, но в последния момент хвърли ножа и се свлече на земята, облян в сълзи.

– Не мога да я унищожа, – крещеше художникът. – Не мога да обвиня и онзи богохулник в расо за предателството му.

Беше се опитвал да промени главните действащи лица, превръщайки ги в образи на учениците на Христос, но това се бе оказало невъзможно.

– Господи, Ти ли искаш да остане платното така? – стенеше художникът.

Той искаше да се отърве от картината. Не можеше да я унищожи сам и знаеше това много добре. Сега тази картина не принадлежеше на него, а на историята, но не можеше и да живее с нея.

Художникът взе един парцал и изтри потта от челото си. След голямо усилие на волята взе решение:

– Ще я продам, но с едно единствено условие. Този, който я купи да не я показва на никого, дори и на приятели, докато  е жив този, който съм изобразил като Юда на картината.

Така картината бе запазена за поколенията.

Сушата продължи доста дълго. Не само хората, но растенията и животните викаха към небето за влага. Ако продължаваше така, жива душа нямаше да остане по тези места.

Изведнъж небето побледня и се нажежи, сякаш всеки миг щеше да заплаче. Това бе буря като никоя друга. В миг земята бе прах, а в следващия се образуваха езера.

Наоколо стана мокро и искрящо. Всичко бе залято от плътни струи вода. Дъждът носеше в себе си всякакви цветове, зелен като полето, син като небето, бел като агнето, жълт като глухарчето.

Мъжете паднаха на колене, вдигаха ръце към небето и прославяха Бог. Козите и овцете в кошарите също усетиха влагата. Пред очите на всички по живия плет от бодливи тръни се появиха пъпки и за един миг, по повелята на Всемогъщия, тези пъпки разцъфтяха.

Хората шептяха молитви изпълнени с благодарност към Бога. Елена благославяше мислено, докато тичаше през изливащия се порой към стаята си, за да взема една купа.

Изнесе купата навън, вдигнах я над главата си и запя високо молитвата си, докато вятърът удряше в лицето ѝ и бученето му я заглушаваше.

Купата се препълни, сърцето ѝ също. Тя чуваше как внуците ѝ се викаха един друг, докато подскачаха под дъжда, радостни и с леки сърца, каквито трябва да бъдат децата на техните години.

Гласовете им бяха заглъхнали. Децата бяха онемели, защото бяха станали свидетели на нечовешкото измъчване и убийство на майка им. Сега те бяха освободени, докато дъждът се изливаше върху тях.

По-късно Елена ги заведе при баща им и макар децата да се свиха при вида на страховития мъж. Когато баба им ги накара да го поздравят, баща им се разплака от благодарност, щом чу отново гласовете им. Може би сега и неговата вяра щеше да бъде възстановена от този дар, както бе станало с Елена и внуците ѝ.

Елена чуваше гласа на Бог навсякъде около себе си, но не се боеше.

– Може би трябва да се разтреперя от страх пред Всемогъщия и да се скрия от взора му, – каза си тя. –  Може би трябва да взема нож и да разрежа собствената си плът, за да залича миналите си деяния.

Не тя усещаше нещо друго в себе си.

– Сега разбирам, – усмихна се Елена, – че макар словото да е първото творение на Бог, мълчанието е близо до Неговия божествен дух. Молитвите, изречени в сърцето, без глас, са много по-силни от хилядите думи, които хората могат да крещят към небесата.

Полковник Николов стоеше изправен и се взираше в настъпващите вражески войници. Бяха останали само с по две паласки патрони на човек. Доста от командирите на подразделенията бяха убити. Бяха само шепа хора, а настъпващия враг беше многоброен.

Всички напрегнато очакваха нарежданият и заповедите на полковника. Николов унесен в мислите си правеше разбор на ситуацията.

„Не можем да се оттеглим, – помисли си полковник Николов, – но и не можем да останем тук. Вместо да стоя безучастно, трябва да предприема нещо. Предпочитам да действам. Аз съм човек на действието“.

Полковникът застана с гръб към врага и извика на войниците си:

– Извадете щиковете!

Никой не помръдна. Всички го гледаха изненадано.

– Хълмът ни дава предимство, – каза полковникът. – Извадете щиковете! Целият полк в масирана атака! Левият фланг тръгва пръв!

Полковникът извади сабята си и извика:

– На нож! На нож!

Готов да се изправи срещу съкрушителното превъзходство на противника, разсече въздуха със острието на сабята си.

– В атака! В атака! – извика полковникът.

Приближаващите войници, убедени в превъзходството си над малобройната военна част пред тях, изведнъж спряха движението си.

Виждайки лавината от хора, готова да ги помете, обърнаха се и побегнаха. Няколко смелчаци изпразниха пушките си, преди да ги хвърлят и хукнаха след другите.

Всичко стана за броени минути. Полковникът опря острието на сабята си в ключицата на противниковия офицер, който бе вдигнал ръце.

Атаката бе приключила.

Николов не допускаше отчаяние в сърцето си. Страхът нямаше място в живота му.

Той не искаше да прахосва време, а после да съжалява за изгубените възможности. Когато бе изправен пред избор, той винаги избираше да действа.

С това вдъхнови другите и те победиха.