Бе тиха и прохладна утрин. Жана бе цялата в синини. Тя едва пристъпваше, но бе решила да поговори със свещеника в църквата.

Когато Киприян я видя, веднага я попита:

– Какво се е случило с теб, жено? Защо е такова лицето ти?

– Мъжът ми ме бие …, – изхлипа Жана.

– Отдавна ли?

– Вече цели десет години.

– Често ли?

– Всеки ден.

Тъга обзе свещеника.

„Тази жена е героиня, – помисли си Киприян. – Днес само с пръст да докоснат някоя жена и тя е готова за развод, а тази понася безропотно цели десет години“.

– Как търпиш всичко това? – попита свещеникът.

– Той ме обича, – каза с нежност Жана. – Само, когато пие става лош. Но се притеснявам, че това става пред очите на децата.

Трудно положение, какво можеше да се направи?

– Хайде да се помолим, – предложи свещеникът.

След като се помолиха, Жана си тръгна.

Една седмица по-късно тя влезе отново в храма, но бе много променена. Лицето ѝ сияеше, а походката ѝ бе уверена.

– Как е мъжът ви? – попита Киприян.

– Когато се върнах от молитвата при вас, той не пи, на следващия ден също, така и на по-следващия. Вече цяла седмица капка алкохол не е сложил в устата си. И знаете ли какво ми каза?

– Какво?

– „Изпитвам отвращение към спиртните напитки, повръща ми се, щом зърна бутилката или чаша пълна с вино“. От тогава с пръст не ме е докоснал.

– Силна е била вярата ти и търпението също, – усмихна се насърчаващо свещеникът.

Изляха се неспирни летни дъждове. Водата немилостиво се изливаше на земята в безпощаден поток.

Лео бе с романтична душа, способен на дълбоки преживявания, истински мечтател. Неговата стихия бе поезията.

В своето въображение той виждаше не потоците дъжд, а нещо съвсем друго. Безбройни прекрасни цветя, които скоро ще пробият влажната земя с неописуема красота и ще напълнят въздуха със своето благоухание.

Лео пише своите песни, влагайки музиката, която чува в бушуващата природа.

–  Като гледам непрестанния дъжд, – каза си Лео, – си представям човек, който се намира под ударите в живота и си казва: „Какво лошо време ме намери. Върху мен се изсипа град от изпитания, които са отвъд силите ми. Заляха ме разочарования. Завинаги бяха смазани и унищожени най-добрите ми планове. Вълни от скръб наводниха живота ми. Сърцето ми трепери от нетърпима болка. Едва ли някой би се усъмнил, че потоците от притеснения и неволи заляха душата ми!“

Той въздъхна дълбоко и продължи разсъжденията си:

– Грешиш, човече, – извика Лео, – друже мой. Не дъжд те вали, а върху теб се изливат благословения. Не се съмнявай в Словото на своя Баща. Това лошо време носи със себе си такова благоухание и неописуема красота, които по-рано са се проявявали в твоя спокоен и не изпитал мъка живот.

– Всеки действително виждаш дъжда, – намеси се влизащият баща на Лео. – Но нима не вижда цветята? Човек е опечален от изпитанията, но Бог вижда нежните цветя на вяра, които се проявяват в живота му под ударите на тези изпитания.

– Но, татко……

– Ние се стараем да избегнем тези изпитания, продължи баща му. – Но Бог вижда нежното съчувствие, които се зараждат в нашата душа, към други страдащи.

– Татко, сърцето ни се свива под тежестта на голямата ни мъка, но Бог вижда, че тази болка ни прави по-задълбочени и по-богати, – смело заяви Лео.

– Сине, не дъжда на изпитанията те застигат. Над теб се изливат нежност, състрадание, търпение и хиляди други дарове на Святия Дух. Те внасят в живота ти такова  духовно обогатяване, което всичките благоденствия и щастия в света, взети заедно, не биха могли да се родят в душата ти.

От отворения прозорец на близкия блок се разнасяше нежна музика. Хората минаващи от там повдигаха глави нагори. Едни се усмихваха, а други се спираха унесени във вълшебните звуци.

Често под този прозорец се събираха съседи и любопитни, за да се насладят на виртуозното изпълнение на цигуларя.

– А, това е Петър Звъников, – каза дядо Мишо. – Той не е просто музикант, а майстор на цигулката.

– Когато го слушам, – добави леля Мария, – забравям всяка болка и мъка. Проблемите ми се стопяват мигновено.

– А знаете ли с каква нежност, той се отнася към цигулката си? – попита Добри. – Петър я гали като дете на гърдите си. Сякаш целият му живот е свързан с нея.

– А забелязали ли сте, как я настройва? – обади се Моника. – Хваща здраво цигулката си. С резки и бързи движения удря по струните, и когато тя затрепти, сякаш от болка, внимателно се накланя към нея и внимателно се вслушва в първия звук, който се отделя от нея.

– И когато звукът се окаже фалшив, – малкия Мирон продължи мисълта на Моника, – натяга струната с винт. И когато си мисля, че тя ще се скъса от напрежение, отново удря по нея и пак се вслушва в отделящия се от нея звук.

– И така прави, докато лицето му не се озари от усмивка, – каза Моника. – Точно тогава ще чуете как затрептява във въздуха първата неповторима нота.

– Така постъпва и Бог с нас, – не остана назад и дядо Нестор, – Който ни обича много повече, отколкото Петър цигулката си. В нас Той се сблъсква с множество нестройни звуци. Тогава започва да терзае струните на сърцето ни с мъчителни страдания, а след това нежно се накланя и се вслушва в нас. До ухото Му достига само нашето мърморене и въпреки че сърцето му се облива в кръв за нас, Той отново нанася удар, очаквайки с нетърпение да чуе от нас желаното: „Не както аз искам, а както Ти, Господи“. Тази мелодия е по-сладка от песента на ангелите.

Хората наоколо въздъхнаха. Едни приеха казаното присърце, но други махнаха с ръка, това не ги интересуваше.

– Бог няма да прекрати ударите Си, докато от очистената ни душа не започнат да се изливат кристално чисти и безкрайни мелодии, – довърши дядо Нестор.

А от прозореца продължаваше да се излива пленителна музика.

Времето беше чудесно и майките и бабите бяха извели децата на детската площадка.

Ему като че ли не се вместваше в цялата картина. Той изглеждаше шест годишен, но не ходеше. Придвижваше се пълзешком, като се оттласкваше с лактите си и преместваше неподвижните си крака по земята.

Някои от децата го сочеха с пръст и му се присмиваха:

– Виж го как пълзи…

– За какво са му тези крака, щом не ги използва?

– Колко е голям, а не може да ходи…

Майките шъткаха на децата си и им правеха забележки:

– Не му се присмивай, той е болен ….

– Не трябва да се отнасяш така към такива деца …

С Емо никой не искаше да играе.

Една от майките предложи на дъщеря си:

– Иди да се запознаеш с това момче.

Но момичето смръщи вежди и директно отказа:

– Не го искам тоя …

Изведнъж към Таня, малко тригодишно момиченце, се насочи  момченце, което бързо грабна от ръцете ѝ кофичката и лопатката ѝ.

Детето отчаян се разрева, защото му бяха отнели играчките.

Никой от децата не обърна внимание на случилото се, всяко се занимаваше със своите си „работи“.

Тогава към Таня се приближи Емо. Той ѝ подаде една от своите играчки, усмихна ѝ се и каза:

– Не плачи. Аз се казвам Емо.

В усмивката на това малко момче искреше толкова любов и нежност, че те се оказаха достатъчни Таня вече да не плаче.

– Хайде да играем! – предложи Емо. – Ти ще бъдеш прекрасна принцеса, а аз красив принц.

И те започнаха да играят. Неусетно и други деца дойдоха да играят с тях.

На площадката стана хубаво и светло, а в центъра на всичко това стоеше момчето инвалид Емо.

– Защо се раждат такива деца? – мърмореше недоволно възрастна жена, която не бе усетила промяната, която бе станала на детската площадка.

Тя не бе разбрала, че такива деца са истински принцове и принцеси с прекрасни души, които умеят да съчувстват, да обичат, да дружат с другите и да се радват на живота.

Поваля, но това сняг ли беше?! Задържа се малко бял снежец върху тревните площи, но пътищата останаха непокрити.

Свилен скучаеше между стените на празния апартамент и за това се обади по телефона на приятелят си Филип:

– Нямаме вече учебни занятия, времето е прохладно, тъкмо за разходка. Какво ще кажеш, а?

– Идвам веднага, – бързо се отзова Филип.

Когато се събраха, тръгнаха бързо към парка. Двамата крачеха бодро и се наслаждаваха на дърветата и храстите, които едва бяха покрити с прозрачни бели пелерини, през които прозираха оголените им снаги.

– Наближава Рождество. Замислял ли си се, какво е станало, когато Христос е дошъл на земята? – попита Свилен, когато преминаха покрай една платформа на която бе изобразен Младенеца в ясли, с Йосиф, Мария, овчарите и мъдреците.

– Виждаш ли това малко Бебе във Витлеемските ясли? – попита Филип като отправи очи към импровизираната сцената. – То пораства. Бил е разпънат и възкръсва. И след всичко това светът е станал вече по-друг.

– Благодарение на Неговото състрадание светът е станал по-състрадателен, – възкликна Свилен.

– А Неговото изцеляващо докосване, направи света по-хуманен, – добави Филип.

– Поради това, че той толкова самоотвержено служи на света, хората станаха по-великодушни.

– Христос даде надежда и смисъл на живота за всеки човек.

– Без Него, – поклати глава Свилен, – ни очакваше само неминуема гибел.

– Забележи, – каза Филип, – без Христос молитвите ни не биха достигали до Отца. Нямаше да има изкупление на греховете ни, нито прошка, …

– Няма и Спасител!

Момчетата вървяха и в най-малките неща откриваха красота, нежност и много любов.

– Христос дойде в този свят и той стана по-добър! – констатира Свилен.

– И ние можем да станем добри, – засмя се сърдечно Филип, – ако отворим сърцата си за Него!