Днес разговорът бе доста разгорещен.

– Ревността става явна, когато отказваме да празнуваме нечий късмет, таланти или способности, – отбеляза Веско.

– Завистта и ревността са части от най-ранната лъжа на врага, – добави Филип. – Те се изграждат върху почвата за сравнение, която ни кара да вярваме, че Бог задържа Своята доброта от нас и че вместо това я дава на някой друг.

– Този тип мислене е крепост на робство, – размаха ръце Живко.

Матей се размърда и заяви:

– Завистта е трудно доловима. Тя е опозиция на добротата, която слиза върху другите. С други думи завистта е в пряка опозиция на любовта.

Веско отново взе думата:

– Завистта и ревността вярват, че Божията доброта е ограничена и има само определено количество от нея. Това е вярата, че това, което някой друг има или му е дадено, ще бъде извадено от това, което ние може да имаме или да получим.

– Често, когато сме подбудени от завист и ревност, нашата естествена реакция е да омаловажим успеха на другите, за да се почувстваме по-добре относно себе си, – усмихна се Филип.

– Любовта не се хвали с нечии постижения, нито преувеличава собствената си значимост, – наблегна мълчаливецът Тодор.

– Прекалено високото мнение за нашите собствени мисли или способности ще отблъсне другите от нас, – забеляза Живко. – Такъв човек наричат, присмехулник и всезнайко.

– За нас е много лесно да попаднем в тази категория, защото вярваме, че нашите мнения ни определят и ни правят такива, каквито сме, – обяви Матей.

– Възможно ли е всъщност да задържаме любовта си към другите поради нашите мнения? – попита Велко, най-малкия в групата.

– Почитането и признаването на постиженията на другите, без значение кои са те или как живеят, не те прави по-малко важен, – отговори Веско. – Издигайки значението на другия, почитайки го, привличаш повече почит към себе си и е демонстрация на зрялост в сърцето ти. Способността да признаваш и почиташ някого е доказателство, че преодоляваш своите ограничаващи вярвания за Бога.

– Любовта избира да празнува всички добри неща! Тя се радва с онези, които се радват, – каза Филип. – Да обичаш другите, като ги почиташ, се превръща в място на свобода, вярвайки, че има предостатъчно доброта за всички нас.

Невен бе с приятелите си на разходка сред природата. В разговор помежду си, младежите бяха подхванали интересна тема за разсъждение.

– Гордостта е голямо зло, – каза Пепи.

– Така е, – съгласи се Станимир, – тя ни кара да мразим властта.

– Каква власт? – подскочи Гошо.

– Първо ние се противопоставяме на родителите си, първият авторитет в живота ни, – обясни Станимир.

– Освен това ни тя прави слепи за нашите недостатъци, – добави Невен. – Така не можем да променим това, което не е наред с нас.

– Ставаме надменни и пренебрегваме другите, – обади се и мълчаливецът Митко.

– Когато гордостта надделява над нас, сме несправедливи към тези, които са по-бедни, болни и недъгави, – изказа своето мнение и Борис.

Крум плесна с ръце:

– Нехайството, гневът, алчността, пиянството и всичко останало ряпа са яли пред гордостта, – заяви категорично Атанас.

– Тя държи умът ни далеч от Бога, – тихо промълви Сашо.

– Няма спор, че гордостта изкривява взаимоотношенията ни, – поклати глава Дани.

Пепи се усмихна:
– Понякога сме толкова горди, че ни е трудно да си го признае, но когато четем Словото, откриваме колко много ни липсва смирението.

– Ако можем да осъзнаем тази болезнена истина, ще бъдем свободни от отровното влияние на гордостта, – въздъхна дълбоко Нешо.

Много неща се казаха за гордостта и всичките бяха верни.

Младежите се размишляваха върху една или друга реплика.

Преобладаващото мнение бе:

– Трябва да се освободим от тази напаст гордостта, защото тя е взимала доста жертви между мъже и жени на вярата.

Всички бяха много весели и водеха разговор за радостта.

– Помислете си каква радост изпитва човек, когато овладее някакво умение за първи път, – предложи Люси.

– Например, ако си научил чужд език достатъчно добре, – обади се бързо Недю, – можеш да разговаряш с хора от други страни.

– Или изминаваш километър след километър и най-накрая пресичаш финалната линия на маратона, – размърда се от мястото си Стойко.

– А може би от години се опитваш да се дипломираш и най-сетне излизаш на сцената, за да получиш дипломата си, – усмихна се замечтано Дора.

– Във всички тези случаи изпитваме различни емоции, но на преден план винаги е радостта, – отбеляза Люси.

– Всяко добро нещо идва от Бог и Той се радва на всичко добро, – каза Христо.

Думите му бяха посрещнати с едно мощно:

– Ооооо!

– Той е единственият и истински източник на радост и когато положим вярата си в Него, можем да преживяваме радост във всички наши обстоятелства, – продължи възторжено Христо. – Можем да имаме радост насред борбата, ако нашата надежда е Господ.

– Не може ли без Бог? – нацупи се Дора.

– Грешката, която често правим е, че търсим радост извън Бог, – отбеляза Христо. – Когато оценяваме себе си според мнението на някой друг за нас или според заплатата си, или нашата социална позиция, ние пропускаме истинската радост. Изобщо пропускаме радостта от пътуването, радостта от откритието, радостта от сърце, отворено за Бог, но най-вече невероятната възможност да споделим радостта на нашия Господ с другите.

– О, не! Всичко това ми звучи досадно, – сбърчи нос Люси.

– На когато сме изпълнени с радостта, която идва от Бог, ние излъчваме любов и наслада за околните, – каза с болка Христо, защото съжаляваше, че не го разбират.

Той въздъхна и добави:

– Именно тогава познаваме истинската радост.

Другите му обърнаха гръб.

Крум бе отчаян. Съмнения го гнетяха.

– Какъв вярващ съм, щом се пораждат в мен подозрение, опасение, страх, мнителност, недоверие, недоверчивост …..?

Страхил го потупа по рамото:

– Може би това е момент, в който вярата ни има най-добрата възможност?

– За каква възможност говориш? – тръсна глава Крум.

– Нима не трябва да бъдем предизвикани, така че нашите мнения и вярвания да бъдат прегледани и подновени?

Крум само изпухтя.

– Натиска, който усещаме като последователи на Исус, – продължи спокойно Страхил, – довежда до благодат за тези, на които им е трудно да вярват. Така се създава пространство за израстването на една по-ангажирана вяра.

Крум сбърчи нос, но нищо не каза.

Затова пък Страхил имаше още много неща да му разкрие:

– Божият народ откри своя глас когато беше в изгнание. Така бе написана по-голяма част от Библията. По този начин започват революциите. Идентичността се ражда в агонията на изгнанието. И когато тя бъде открита, ще бъде уникална и различна в своите противоречия, връщайки един невярващ свят обратно към Бога.

– Ако това е вярно …, – смънка Крум.

– Това означава, – продължи мисълта му Страхил, – че трябва да изпадаме в паника, когато светът ни подхвърли съмнение. Няма причина за страх.

– Лесно е да се каже, – махна с ръка Крум.

– Независимо дали е културен натиск, трагични житейски събития, емоционални колебания, нарастващите тревоги в духовното изграждане или някакъв скрит вътрешен гняв, – продължи настървено Страхил, – трябва да си благодарен за потенциала, който получаваш, за да се придвижиш напред по начин, който не си имал преди.

Крум крачеше напред назад, но все още не бе убеден в думите на приятеля си.

Страхил се усмихна окуражаващо:

– Съмнението не е краят на историята, то е интригата в нея и се явява като неразрешен и постоянстващ въпрос. Съмнението те кара да преоцениш историята на живота си. Какви са твоите ценности? В какво наистина вярваш? В каква посока искаш да поемеш?

В погледа на Крум загоря пламъче:

– Аха – плесна с ръце той.

А Страхил това и чакаше:

– Съмнението може да даде различни резултати. Изборът е твой. Съмнението, в основата си, е неутрално, от значение е само това, което правиш с него.

Сега вече не бе толкова горещо. Пенсионерите се събираха и споделяха опит или научено отнякъде.

Бай Димитър бе пръв в изказванията и днес не закъсня:

– В дигиталната ера информацията ни се предоставя по-бързо от всякога.

Сашо го подкрепи, той имаше малък лаптоп у дома си:

– Можеш да провериш в Google всичко, което искаш и да четеш по тази тема седмици наред. С щракването на мишката или докосването на пръста си можеш да научиш всичко, което трябва да знаеш за дадено нещо.

Кирил се подсмихна под мустак:

– С изобилието от информация идва и дезинформацията. Вече не можем да кажем кое е истина и кое не.

– Границата между фактите и мненията е размита от журналистите, които не търсят истината като теб и мен, – отбеляза Михаил.

– За какво им е истината? – подхвана отново Кирил. – Те търсят рейтинг.

– Да си призная, рядко включвам новините, – сподели Манол.

– Теб те е страх, – сбърчи нос Камен. – Нима не искаш да бъдеш информиран за това, от което те е шубе?

– Ние четем и слушаме и приемаме това, което е написано или казано за истина, без да се замисляме, че източниците също може да са дезинформирани, – доуточни позицията си Манол.

Дядо Петър се изкашля и тържествено произнесе:

– Единствената ИСТИНА, която знаем е, че Исус Христос умря за нашите грехове.

Около него се чу ропот, но той не му обърна внимание и продължи с дрезгавия си глас:

– Тя е проверена, цитирана и проследена до източника. Бог ще бъде там от началото до финала. Той е Авторът и Редакторът. Неговата дума е окончателна. Няма от какво да правим сензации. Бог вече е разкрил истината.

– Е, какво да престанем да четем и слушаме новините ли? – попита бай Димитър. – Или вече да не се доверяваме на хората около нас?

Дядо Петър подскочи и започна по-твърдо и наставнически:

– Това, което ти казвам е, че няма значение какво е написано или съобщено, Бог вече го знае. Божите планове за вас и мен не се променят заради действията на хората. Те са непоклатими и не зависят от това, което се случва около нас.

– Дядо Петре, стига с твоя Бог, – махна с ръка Сашо.

Но старецът набрал инерция, продължи настървено:

– Във времена на несигурност Бог дава увереност в изхода от всяка ситуация. Въпреки, че нашите планове могат да се провалят и променят, планът, който Господ е подготвил за нас, ще бъде изпълнен.

След тези думи седянката се разтури. Едни гледаха гневно дядо Петър, а други само го потупваха леко по гърба.