Отново жега. Нито един облак не се мярка в небето. Всичко е затихнало и жадува за лек полъх.

Зарко и Жельо се бяха цопнали в плитката вода на реката, която донякъде облекчаваше положението им.

Може би това им помагаше да се настроят философски.

– Нашето поколение консумира най-много развлечения в историята на човечеството, – констатира Зарко.

– Така е, – съгласи се Жельо, – имаме стотици телевизионни канали, професионални спортни отбори, или поп групи, които непрекъснато търсим и съзерцаваме.

– Има и хора, – продължи Зарко списъка на развлеченията, – които има две вили и се чудят в коя от двете да прекарат почивката си.

– А ние какво правим? На поредния празник често се огорчаваме, че не са ни подарили най-новата компютърна игра или някоя нова джаджа.

– Убеден съм, – категорично заяви Зарко, – че безумното желание за повече забавления е симптом на много сериозен проблем.

– Някои смятат, че сме най-скучното поколение в историята, – опита се да налучка Жельо проблема.

– Възможно е да са прави, – уклончиво каза Зарко.

– Дълбоко в сърцата си имаме неудовлетвореност, празнота, викаща за вътрешен мир и спокойствие, която с нищо не можем да наситим, – възкликна Жельо откривайки разковничето.

– И колкото повече се опитваме да я запълним, – допълни Зарко, – толкова по-силна става нашата неудовлетвореност.

– Само Христос може да насити празнотата в нашите сърца. – каза настървено Жельо. – И когато се отворим, за да Го посрещнем, Той ни изцелява.

– Божието Слово ни насочва към Небесното царство, където нашите неспокойни сърца, най-накрая ще намерят мир, – заключи Зарко.

Жегата си е жега, но прохладните води на полуизчезналата река наведоха двамата младежи на интересни мисли и изводи.

Група младежи се смееха и се радваха на хубавото време. Деца тичаха и крещяха наоколо, гонейки една топка.

А Въльо седеше на една от пейките пред блока. Мрачното му лице излъчваше тъга и подтиснатост. Сякаш старостта му бе отнела чувството за задоволство и удовлетворение. Той отдавна бе престанал да се радва на живота.

До него приближи Добри и го поздрави:

– Здравей, приятел! Днес май пак не си на кеф?

– На какво да се радва днес човек? – измърмори Въльо. – Пенсията малка, увеличават цените …..

– Нали сме християни, – каза утешително Добри, – би трябвало да се радваме, че имената ни са записани на Небето.

– Да се радват тези, които служат в църквата. Тях това ги удовлетворява и стимулира, – отбеляза Въльо.

– Мислиш ли, че това е достатъчно?

– Че какво друго?

– Бих казал: „Не се радвайте на успехите си в служението, а на това, че имате добри взаимоотношения с Бога“.

– Но те нали за това се радват, – възрази Въльо, – че Бог ги използва в делото си.

– Помисли си, – каза Добри, – ако човек е близък с Господа, а не само спасен, в каквито и обстоятелства да се окаже, с каквото и да се сблъска, Христос чрез него ще излива реки на жива вода, макар самият индивид да не знае накъде текат те.

– Днес за хората съдят по тяхната ефективност, – подчерта Въльо.

– Ако се разсъждава така, – засмя се Добро, – то Исус би бил един от най-големите неудачници.

– Защо?

– Пътеводната звезда на християнина е Самият Бог, а не някаква си там субективност.

– Че какво лошо има в това да правим нещо за Бога?

– Същността, най-главното е, какво Той прави чрез нас, а не какво правим ние за Него.

– И в крайна сметка какво излиза? – попита Въльо недоумяващо.

– На първо място трябва да търсим близко общение с Бога, а Той ще ни води какво, къде и как да направим, – заключи Добри и си тръгна.

Въльо още дълго стоя на пейката, но мрачния вид на лицето му бе изчезнал. В него се бе породило желание за по-близко общение с Отца.

Нещо което бе имал на младини, но бе загърбил, поради тичане за вършене на повече дейности в името на Бога, с една единствена цел да се почувства нужен и необходим, но всичко това го бе довело до неудовлетвореността му  днес.

На вратата се позвъни. Ана Михайлова, пъргава, дребна старица, отвори вратата. На прага стоеше добре облечен млад човек с прахосмукачка в ръката.

– Добро утро, – каза младежът, – ако ми отделите малко време от вашето внимание, бих искал да ви демонстрирам последната новост в областта на мощните прахосмукачки.

Мигновено, младият човек бутна с крак вратата и тя се отвори широко.

– Не бързайте, – каза той, – докато не видите моята демонстрация.

След това бързо изля кофа с кравешки лайна на килима в коридора.

– Ако тази прахосмукачка, госпожо, не изчисти всички следи от тези кравешки изпражнения върху вашия килим, аз лично ще изям остатъците.

Ана Михайлова леко се усмихна и каза:

– Надавам се че имате дяволски апетит, защото тази сутрин ми спряха тока.

Очите на продавачът широко се отвориха. В тях се четеше ужас. Младежът след като се поокопити малко започна бързо да съобразява, как може да излезе от тази идиотска ситуация.

Не му се искаше да яде кравешки лайна, но в същото време бе  унищожил килима на тази жена.

Мислите му скачаха бързо като бълхи: „Какво да правя?…..“

Изведнъж той се усмихна и каза на стопанката на дома:

– Моля да ме извините, за моя подход на реклама. Аз ще отнеса вашия килим и ще ви дам пари да си купите нов.

Възрастната жена  го погледна изпитателно.

– А нашата фирма, – продължи тържествено продавачът, – ви подарява тази прекрасна прахосмукачка, която ще ви помага при почистването на дома ви.

Старицата се засмя и каза на объркания млад човек:

– Разбирам, че работата ви не е много лека. Вие трябва да продавате продуктите на вашата фирма и да демонстрирате, как те действат.

Продавачът наведе глава.

– Мисля, – продължи Ана Михайлова, – че много хора биха ви затворили вратата, за да не гледат шоуто ви с „кравешките изпражнения“. Добре ще приема вашите условия.

Младият човек въздъхна облекчено.

– Но искам да ви дам един съвет, млади човече: Напуснете веднага тази работа, защото може би след час ….. могат да ви претрепят!

На продавачът му притъмня пред очите. Той бързо мушна парите и прахосмукачката в ръцете на старата жена, нави килима с вонящата субстанция и бързо напусна дома ѝ.

В главата му бързо започнаха да се въртят следните мисли: „Добре, че досега не са ме убили! Още днес ще напусна тази ужасна фирма!“

Слънцето надделя тези дни и дъждът спря окончателно. Само големите локви напомняха за изливащата се безспирно вода, която наводни полета и домове.

Група младежи без да  обръщат внимание на още незасъхналата земя, покрита тук там обилно с вода, крачеше към близкия хълм.

Те обичаха да разсъждават над актуални и интригуващи за момента въпроси.

– Някои хора смятат, че църквата може да промени този свят към по-добро, само ако се уподоби на него, – разпалено махаше ръце Огнян.

–  Но колкото повече църквата се оприличава на света, толкова по-слаб става нейният авторитет и влияние – противопостави му се  Спас. – Така не църквата ще променя света, а светът ще я преобрази по свой образ и подобие.

– Какво тогава? Да се изолираме от света ли? – подскочи Мартин.

Той бе от хората, които първо говорят, а после осмислят какво са казали, но това не винаги го извеждаше към добър край.

– Бог не ни е призовал да се отделяме от света. В молитва за учениците си Исус каза: „Както Ти прати Мене в света, така и Аз пратих тях в света“, – уточни Симеон.

– Мартине, ако се отървем от другите, не можем да им помогнем и да им покажем любов, – намеси се Спас.

–  Още повече, Бог не ни призовава да станем като този безбожен свят. Не трябва да се сливаме с него, не трябва да усвояваме неговите ценности, принципи, поведенчески модели, – допълни Симеон.

– Библията ни предупреждава: „Всичко що е в света, – похотта на плътта, пожеланието на очите, и тщеславието на живота, – не е от Отца, но е от света“, – каза Спас.

– Какво остава тогава? – попита Мартин. – Освен да си пожелаем, Христос дотолкова да изпълни живота ни, че да не остане място за заблудите и изкривяванията в този свят.

Влакът извиваше блестящата си снага между хълмовете. Колелетата потракваха в неустоим ритъм, напявайки някаква своя си песен.

До прозореца седеше възрастен мъж с побелели коси и прошарена брада. На главата си имаше сламена шапка. Бе по фланелка и кафяви панталони с широки крачоли.

Срещу него седеше млад мъж в костюм, обут с обувки последна мода. Погледа му се рееше в бързо преминаващата зеленина.

Старецът се усмихна лъчезарно на спътника си, разчупи разделящата ги преграда и неусетно двамата се запознаха.

– Пламене, – каза възрастният мъж, – много съм пътешествал по света и съм забелязал нещо много интересно.

– Какво? –  попита вяло Пламен.

– Хората, които винаги си спомнят Небесното царство, дори и в най-мрачните си дни остават спокойни и радостни.

– Само толкова ли? – подигравателно присви очи Пламен.

– Ако небесната слава възприемахме като реалност, – въздъхна възрастния човек, – ако обръщахме по-малко внимание на материалните неща, а повече на духовни и вечните, нямаше толкова лесно да се подаваме на каквато и да е тревога и притеснение.

– Много хора бягат от реалността, – измърмори под носа си младежът.

– Това няма да помогне на никого, – усмихна се старецът. – Само твърдата вяра в бъдещото тържество на Небето ще ни направи по-отговорни в живота.

– Погледни хората около нас, – небрежно махна с ръка Пламен. – Кой днес мисли за небето или за вечността?

– Но как ще знаят за тях, ако не им кажем? – попита възрастният човек.

Пламен само въздъхна и само лицето му издаваше, че не бе съгласен със всичко, което говореше този човек.

– Мога да кажа само едно, – продължи старецът, – бягството от реалността е нежелание да погледнем към бъдещето и да приемем това, което Бог е подготвил за нас.

– Но кой ще повярва това в тези мрачни дни, изпълнени с безредие, страх и несигурност? – Пламен поклати отрицателно глава и сбърчи нос.

– Християнинът, който гледа с увереност в бъдещето, остава спокоен и радостен, защото знае, че един ден Христос ще царува, а ние, „Ако устоим, то ще и да царуваме с Него“.

Пламен от малък бе воден от родителите си в църквата, но всичко там му изглеждаше скучно и неинтересно.

Но днес думите на този непознат възрастен човек го докоснаха и той почна сериозно да се замисля върху нещата…..