Стоян и Владо се бяха източили доста това лято. Бяха отишли с родителите си на село, но не пропускаха и час да се метнат на колелото и да обикалят наоколо. И тъй като колелото беше само едно, двамата се редуваха в използването му.

Денят беше много горещ. Едва се дишаше. Владо застана пред баща си и попита:

– Можем ли да отидем да се изкъпем на реката?

Реката не бе много близо, а и криеше много опасности. Беше буйна с множество въртопи.

– До четири часа може, – каза баща му, – а после двамата с брат си трябва да помогнете малко.

– Ваканцията е дава да почиваме, а не да работим, – недоволно изсумтя Стоян.

– От както сме дошли все едно и също, – подкрепи го Владо, – „На работа, …..четете!“

– Какво преуморихте ли се? – почна ги майка им. – Всички работят, никой не се шляе по улицата.

– Ти ми покажи, кои деца работят в селото, – засмя се Владо. – Нито един. Повечето дори се разхождат с колите на родителите си.

– Татко, тръгни из село и виж колко от съучениците ни са на полето или в градината, – подкрепи го Стоян.

– Да но някои от тях пасат добитъка, а вие и това не искате да вършите, – гласът на майка им звучеше доста остро.

– Какво ще разберем тогава от ваканцията? – смотоляви набързо Стоян. – Оставете ни малко на свобода, тъкмо да се заредим с малко сили.

– А ние разчитахме, че един ден ще ни отмените, – махна с ръка огорчено майка им.

– Отмяна в окопаването на градината, плевени и куп такива „приятни и красиви занимания“, – с лека ирония подхвърли Владо.

– Вие какво, да не се срамувате от селската работа? – баща им се беше вече изнервил. – А от къде идва хлябът? Ако не е селото, как ще заредим мазето и как ще преживяваме? Замисляли ли сте се над това?

– Това сме го чували и друг път, – наостри се Стоян. – Моите съученици отидоха с родителите на море или на планина, а ние тук.

– И ние някога сме ходили на море, – с тъга каза майка им, – но сега при тая скъпотия едва смогваме.

Бай Стамен току що бе прекрачил прага на дома им и слушаше „престрелката“, която се водеше между деца и родители. Най-накрая той реши да се намеси:

– Мили младежи, вие имате пълно право да искате да работите по-малко през ваканцията и повече време да прекарвате в  разходки, игри и забавление. Това  е ваше право. но това е само една част от истината.

Колкото и ядосани да бяха на родителите си Стоян и Владо се заслушаха в думите на бай Стамен.

– Поразмислете и потърсете и другата част от нея, – продължи възрастния човек. – Ще я намерите като се вслушате в думите на родителите си. Постарайте се да ги разберете. Не искам да натрапвам мнението си, но като ви гледам и слушам ми става болно.

Стоян и Владо наведаха глави. Те разбираха какво иска да им каже бай Стамен, въпреки че ги влечеше другото разбираха, че той е прав. Двамата много го уважаваха и почитаха, не веднъж им бе давал добър съвет за ситуации, в които бяха изпадали.

Един млад мъж се подиграл на баща си и майка си, наричайки ги неразумни и изостанали. Като чул това един негов приятел му казал:
– Как можах да се излъжа в теб? Смятах те за умен, а се оказа, че си глупав. Какво добро може да се очаква от теб? …. Та ти си им син?!
Синът засрамен замълчал, знаейки че ако другите чуят за това негово отношение, ще се отнесат към него с пренебрежение.
Този човек, който не почита родителите си и им се присмива е достоен за презрение.
Библията казва: “ Почитай баща си и майка си, според както ти заповяда Господ твоят Бог, за да се продължат дните ти и да благоденствуваш на земята, която Господ твоят Бог ти дава“. „Почитай баща си и майка си“ това е първата заповед с обещание: „за да ти бъде добре и да живееш много години на земята“.
За непочитане на родителите Бог е определил наказание за децата:
Първото е проклятие: „Проклет, който се присмива на баща си или на майка си“.
Второто е смърт: “ Всеки, който прокълне баща си или майка си, непременно да се умъртви“.
Послушанието и покорството на родителите е ценна добродетел. Мъдрите и добри деца служат за слава и чест на своят баща и майка.
Ако помислим, какво са направили родителите ни за нас, то ще бъдем поразени от неизмеримостта на дълга, който имаме към тях.
Деца, грижете се за родителите си, особено когато са в напреднала възраст и не огорчавайте живота им.
Дори и да са си загубили ума, бъдете снисходителни към тях и не ги пренебрегвайте.

На перваза на прозореца в стаята на сина си една майка постви две саксии с цветя.

– Поливай ги и те ще те радват, – каза майката.

Момчето хареса едното цвете, но не и другото. Всеки път, когато поливаше любимото си цвете, то казваше:

– Колко си прекрасно! Аз те обичам!

А когато поливаше другото цвете, смръщваше вежди и казваше остро:

– Колко си грозно. Трябва ли изобщо да те поливам? Бих те изхвърлил през прозореца, но мама ще се обиди.

Минало доста време. Веднъж майката забеляза, че цветето в едната от саксиите увахва и загива.

– Какво му е станало? – обезпокои се майката. – Може би не го поливаш редовно? – попита тя сина си.

– Поливам го, както и другото, – отговори момчето.

Майката взе саксията с увяхващото цвете и го занесе в стаята си.

– Ще те излекувам, мило мое цветче, – каза ласкаво тя на цветето.

Всеки път, когато го поливаше, тя си представяше как то расте буйно и излъчва прекрасен аромат.

И веднъж …..

– Чудо! – извика майката.

Синът ѝ също се изненада. Цветето, което умрираше, бе оживяло. То бе станало красиво ….

– Мамо, какво си направила с него?

– Не знам, – отговори майката.

Само земята в саксията, знаеше тайната за възкресението на цветчето, но тя не знаеше да говори.

Има един разказ на Л.Н. Толстой, в които се говори за двамата сина на един търговец.

По-големият бил любимец на баща си и цялото наследство търговецът решил да даде на него.

Майката съжалила малкия си син и помолила мъжа си, да не обявява решението за делението на имота веднага, защото се надявала някак да склони съпруга си да раздели всичко, което има поравно на синовете си. Търговецът се съгласил.

Веднъж майката седяла на прозореца и плакала. До прозорецът приближил непознат и я попитал:

– Какво ви измъчва? Защо плачете?

Тя отговорила:

– Как да не плача, за мен синовете ми са еднакво скъпи, а мъжът ми иска цялото имущество да даде само на големия, а малкия да остане без нищо.

Страникът казал:

– На твоята мъка лесно може да се помогне. Иди при синовете си и им кажи, че баща им иска да остави на големия всичко, а на малкия нищо и при тях всичко ще бъде поравно.

Малкият син след като научил, че той нищо няма да получи, отишъл в други страни и усвоил знания и постигнал майсторство в доста неща, а по-старият брат живеел при баща си и нищо не научел, защото знаел, че ще бъде богат.

След смъртта на търговеца големият син, тъй като нищо не умеел, бързо похарчил оставеното от баща му и обеднял, а малкият син имайки опит и знания, усърдно се трудел и забогатял.

Блажен е онзи човек, които знае истинското си положение, защото тогава той ще може да намери изход от всяка ситуация. Горко на невежия и мързелив човек, той ще изпадне в беда.

„Придобий мъдрост, придобий разум; Не забравяй, ….Не я оставяй и тя ще те пази. Обичай я и тя ще те варди“. Истинската мъдрост е от Бога. Тя дава на човека „разумно сърце, за да различава между добро и зло“. Мъдростта за душата е както здравето за тялото.

Истинската християнска мъдрост се състои в това, да побеждава естественото злонравие, което идва от гордостта, гнева, злобата, завистта, ненавистта, неморалността, алчността, невъздържаността и т.н. Тази мъдрост следва примера на Исус Христос, Неговата кротост и другите Му добродетели.

Калин си свирукаше весело. Беше свършил работния му ден и той се прибираше у дома.

На прага, в уютния му дом, го посрещнаха светлите очи на съпругата му Елена и веселите погледи на двамата му вече порастнали синове.

Елена усети доброто настроение на Калин и разбиращо се усмихна. А после като на шега подхвърли.

– Днес май си имал хубав ден.

– Не се ли радваш? – подхвана шегата ѝ Калин.

– Не ми ли личи? – продължи да се усмихва лъчезарно Елена. – Целия сияеш … и светиш …

– Дано синовете не ме „зарадват“, както обикновено!, – засмя се Калин.

– Не ни подценявай, татко, – обади се Манол, по-големият му син.

– Какво друго може да се очаква от вас, – укори сина си Елена, – така сте си послали.

– Обещах, че ще се поправя и ще започна всичко наново, – не се предаваше Манол. – Това малко ли е?

– Лесно е да се каже, – скептично реагира Елена.

– Всичко от вас зависи, – каза с по-мек тон Калин, – С майка ти всичко даваме за вас, та един ден ….

– Поотпуснете малко юздите, вече сме големи, – плахо взе да опипва почвата малкият Панчо.

– До определени граници, – каза Калин.

– А откъде да знаем къде е тази граница, та да се напънем с брат ми и да я отместим малко по- нататък, – скочи Манол.

– Това е въпрос с повишена трудност, – засмя се Калин, – много зависи от активността на сивото ви вещество.

– Ше се опитаме! Дайте ни шанс! – настоя Панчо.

Как можеха Елена и Калин да им обяснят, че „порастнал“ все още не означава „помъдрял“.

Като родители те се стараеха да предпазят синовете си от постъпки, за които  по-късно можеха да съжаляват. Но кой ги слуша?