Хората са щастливи, защото решават да бъдат такива.

Навярно това ви се струва невероятно, но знам един човек, който бе преминал през много мъка и болка и въпреки всичко …

Нека започнем нашата история отначало.

Когато този човек бе на девет години майка му умря. Обичаше много да чете, но получи малко официално образование. Образовайки се самостоятелно през 1836 г държи изпит за адвокат.

Сестра му умря при раждане.

Беше само на 24 години, а имаше много дългове. Бе инвестирал в един магазин, но начинанието му не успя.

На 25 години загубва жената, която силно обичаше. Това го потопи в дълбока депресия. След три години, той предложи брак на друга, но тя му отказа.

На 34 загубва мястото си в Конгреса на САЩ.

Само един от синовете му доживя зряла възраст. Един от тях бе починал, когато е бил около 4 годишен, друг на 11, трети на 18.

Нима им а такъв човек? Кой е той?

Това е Ейбрахам Линкълн. Човекът, който през 1863 г. предложи на Конгреса да се чества един път в годината Денят на благодарността.

Въпреки своите недостатъци, скръб, депресия и разочарования, той избра да благодари на Бога и накара една цяла нация да направят същото.

Няма значение през какво сте преминали или в каква каша сега сте се забъркали, въпреки всичко изберете да благодарите на Създателя си.

Колко е хубаво да имаш до себе си човек, който да те разбира и подкрепя. Пламен и Румен, които не бяха вече така ентусиазирани и запалени, както в младостта си, бяха останали приятели през трудните изминали години.

Пламен бе женен, имаше деца и внуци, а Румен бе останал сам. Той не бе намерил сродна душа, с която да се обвърже.

Двамата често се срещаха, защото живееха съвсем наблизо. Споделяха и се оплакваха от несгодите на ежедневието. Съветваха се в трудни ситуации и бяха опора един за друг.

Днес Румен излезе до магазина да напазарува и още от далече забеляза киселата физиономия на приятеля си. Той приближи до Пламен и го попита:

– Защо си така оклюмал? Пак ли са ти потънали гемиите?

– Вчера с жена ми спорихме цял ден за парцали, – въздъхна тежко Пламен.

– Какви парцали? – попита озадачен Румен.

– Нали знаеш жените, – започна тъжно да обяснява Пламен, – като видят някоя нова рокля, костюм, палто и нещо от този род пощръкляват, докато не го придобият. Та моята си харесала едно кожено палто от норка и ми наду главата за него. Но дават ли се толкова много пари за нещо, което един или два пъти най-много ще облече в годината, а после го оставя на склад в гардероба?

– Е, – леко се усмихна Румен, за да не обиди приятеля си, – Кой надви? На кого бе последната дума?

– Нима се съмняваш в мен?! – възкликна Пламен. – Разбира се, че моята, нали съм глава на семейството.

– И какво ѝ каза? – любопитно го изгледа Румен.

– Нека Бог да бъде с теб, купувай го!

Ако имате деца, знаете, че те могат да бъдат смешни, затрудняващи ви в дадена ситуация, нежни и невероятно предизвикателни. И като деца на Бога, аз се чудя някога дали Той не чувства същото към нас.

Мартин и Лора заедно с двете си деца, тъй като нямаха на кого да ги оставят,  посетиха магазина за домакински уреди.

Когато пристигнаха Лора тръгна на една страна, а Мартин заедно с децата на друга.

Малко по- късно таткото забрави, че децата са с него и се зае да разгледа някои санитарни апарати. Хареса и бе готов да купи един от тях, но ….. чу предизвикателен смях и негодуващ мъжки глас.

Когато се обърна той се смая. Дъщеря му току що ставаше от нова тоалетната чиния, което бе представена в магазина, а малкият му син си сваляше панталоните готов да я заеме.

– Какво правите? – извика Мартин на децата. – Тази тоалетна чиния не може да се използва.

– Защо? – изненадано подскочиха децата.

– Защото не е поставена в тоалетна, – поясни Мартин. – Тя е изложена за купуване.

Децата започнаха да оглеждат тоалетната чиния и не разбирайки какво ѝ липсва, вдигнаха изумени очи към баща си.

Белята бе вече сторена. Той се извини на продавача в този сектор, грабна децата и бързо се отправи да потърси жена си. Когато се срещнаха, той ѝ разказа за случилото се.

До вкъщи и двамата се превиваха от смях.

Следващия път, когато посетиха магазина, тоалетните чинии бяха затворени и залепени с дебело и тъмно тиксо.

Надя и Петър бяха женени от тридесет години. Не се караха изобщо. Пътуваха много. Дори можеха да си позволят да останат в различни страни за по-дълго време.

Пътуването за тях бе страст, тъй като нямаха деца. Дълго време Надя плака и при какви ли не лечители ходи, но така и не забременя. Мъката ѝ бе голяма, но накрая се примири със положението си.

Един ден Надя отиде в офиса на малък магазин, който се намираше в двора на жилищен блок. Беше делничен ден и тя нямаше къде да паркира. На петстотин метра пред детската градина Надя намери място, където да остави колата си.

Изключи двигателя и се канеше да излезе от автомобила си, когато видя съпруга си с доста младо момиче и малко дете, което вероятно бяха взели от детската градина. Надя се изуми.

Без колебание тя изхвръкна от колата и нападна младото момиче с юмруци. Съпругът ѝ я отдели от младата жена, удари един шамар по лицето и ядосано каза:

– Какво си въобразяваш, че правиш? Тя е моя дъщеря, а детето е моя внучка.

– Но как …., – зашеметена едва произнесе Надя.

– Ти не можа да ми родиш дете. Друга жена ме дари с дъщеря. До сега съм се грижел за нея, а това е внучката ми. Сега ще се прибера в къщи, ще си взема нещата и още утре ще подам заявление за развод.

Това бе тежък удар за Надя. Тя безпомощно гледаше как мъжът ѝ със голямата си дъщеря и внучката си се отдалечава между блоковете.

Бе топъл ден, а Надя седеше в колата си и крещеше, дори нямаше сълзи да заплаче. Хората минаваха край нея и я оглеждаха с любопитство.

В един единствен миг Надя разбра, че тридесет години бе живяла в лъжа. А накрая остана сама ……

Мария и Борис решиха втората годишнина от сватбата си, да я отпразнуват у дома, но се оказа, че са останали без хляб.

Тогава двамата заедно отидоха до близкия денонощен магазин.

Видяха на улицата, как един мъж залитна и се строполи на тротоара. Мария и Борис се приближиха към човека, с готовност веднага да му помогнат.

Непознатия се надигна, седна на тротоара и се разплака.

– Сигурно сериозно се е ударил и много го боли, – прошепна Мария. – Хайде да повикаме Бърза помощ.

– Не, нищо ми няма, – смотолеви непознатият.

– Тогава да ви откараме до дома ви, – предложи Борис. – Къде живеете?

– Няма къде да отида, – разрида се мъжът. – Оставете ме.

Двамата съпрузи се спогледаха. След това хванаха човека и го изправиха на крака.

Времето бе студено. Вятърът безмилостно фучеше в мрака.

– Не можем да оставим човека така, – каза съчувствено Мария.

– Давай, ще го заведем у дома, – настоя Борис. – Ще го нахраним, ще се постопли, а после ще видим.

– В такава нощ човек не бива да остава сам на улицата, – съгласи се Мария.

Непознатия постоянно плачеше, но когато го въведоха в топлата стая се успокои. Предложиха му храна. Макар и неохотно той изяде всичко, което му предложиха.

Мъжът се огледа наоколо и бе готов веднага пак да се разплаче, но Борис го спря:

– Вместо да се окайвате, по-добре ни разкажете какво ви се е случило.

Тъжната историята на Митко прозвуча съвсем банално. Такива неща се случват всеки ден, но съпрузите не казаха нищо.

Мария го утеши с няколко насърчаващи думи, а Борис му даде съвет за излизане от положението. След това го настаниха в едно легло и мъжът заспа веднага.

На другия ден Митко стана рано:

– Благодаря ви, – каза той на Мария и Борис, които вече го чакаха на масата за закуска.

От вчерашният разплакан мъж не бе останала и следа. В очите му искреше надежда и желание да оправи живота си.