Бай Васил бе известен в града кундурджия. Ще попитате:

– Що за професия е това?

Ако ви трябват чепици, т.е. обуща трябва да намерите обущар или кундурджия, за да ви ги изработи. Въпреки че днес обущарите поправят, а не правят обувките, които купуваме от магазина. Май тази професия е на изчезване?!

Та думата ми бе за бай Васил. Оправен човек бе. Уважаваха го не само за майсторлъка му, но и за мъдростта му.

От няколко дена на площада идваше Марин Петльов, спираше хората и се опитваше да ги поучава на това или онова. Даваше им умни съвети, все едно притежаваше голям опит.

Бай Васил много добре познаваше този млад мъж. Той нямаше нищо против това, което младежът казваше, но го дразнеше едно, че говори и поучава за неща, които може би само бе прочел от книгите или бе чул от някой, а животът му съвсем друго говореше.

Един ден кундурджията не се стърпя и попита:

– Марине, ти изпълняваш ли всичко това, на което учиш хората?

Младият мъж се позасмя и хитро погледна бай Васил:

– Не! А нужно ли е това?!

– Че как така? – възмути се кундурджията. – В противен случай ти ги мамиш.

– Ех и ти бай Василе, – въздъхна дълбоко Марин. – Нима ти носиш всички кундури, които си направил.

Старецът вдигна възмутена ръце:

– Каква младеж! Боже, опази ни!

На Иванка Василева не ѝ бяха останали сили, да се бори с мислите, които постоянно нарушаваха спокойствието ѝ: „Имаш рак. Последен стадий. Скоро ще свърши животът ти……“

А тя беше още млада, скоро навърши 28 години. Искаше ѝ се да живее ….

Един ден в офиса ѝ пристигна голям и красив букет. От него примамливо надничаха червени лалета, бели нарциси и нежни момини сълзи.

– Аз не съм поръчвала цветя, – обърна се Иванка към приносителят на букета.

Изпълняващият поръчки от близкия цветарски магазин смутено погледна една бланка и попита:

– Нали вие се казвате Иванка Василева? А този офис е на ул. „Васил Коларов“ 14?

– Да, – объркана и смаяна потвърди Иванка.

Мъжът повдигна рамене и ѝ подаде цветята.

Докато разглеждаше изящно подредения букет и му се любуваше, Иванка намери бележка скътана между листата на прекрасно наредените цветове. На нея пишеше: „Исус те обича!“

Седем месеца подред в офиса на Василева пристигаше букет от неизвестен доброжелател с бележка, съдържаща библейско насърчение.

Всеки път, когато поредния букет пристигаше, тя  прегръщаше цветята и шепнеше щастлива:

– Благодаря ти, Господи.

Цветята дадоха възможност на Иванка да усети, осъзнае и възприеме Божията любов, изразена чрез този анонимен съчувстващ на нейното страдание човек.

Това бе щедрост мотивирана от любов, чрез която се отдаваха слава, почест и хвала на даряващия на всички благословения – Исус.

Стефан седна в колата си. Предстоеше му дълго пътуване.

Изведнъж нещо проблесна от страни на задната му гума.

– О, не! Пирон, – изохка Стефан.

След това той чу предателското свистене на излизащия от гумата въздуха.

– За сега поне дупката е запушена, – каза си Стефан.

И той смело потегли към магазина за автомобилни гуми.

– Интересно колко време е седял този пирон преди да го забележа? Дни? Седмица? Това е била сериозна заплаха за мен, а аз дори не съм подозирал за съществуването ѝ.

Понякога човек може да живее с илюзията, че всичко е под контрол, но такива малки неща като един пирон, ни напомнят, че нещо не е наред.

Когато сме нестабилни лесно се обръщаме и доверяваме на  Господа. Но когато не знаем какво ни застрашава …..?

Бог ни е обещал защита. Той знае: Къде сме? Къде отиваме? И с какво се сблъскваме? Това е достатъчно, за да знаем, че сме в Божите ръце.

„Никакво изпитание не би ни постигнало освен това, което можем да понесем, но Бог е верен. Той няма да ни остави да бъдем изпитани повече, отколкото ни е силата, но заедно с изпитанието ще даде и изходен път, така щото да можем да го издържим“.

Той е, „Който ме препасва със сила, И прави съвършен пътя ми“.

Навън бе студено. Ръмеше лек дъжд, но в магазина бе топло и жените след като напазаруваха оставаха на приказка.

– Бабо Еленка, как ще очистиш тая голяма риба? – усмихна се Румяна.

– Ти за мен не бери грижа. Люспите на риба лесно се чистят, ако за кратко време са потопени в съд с вряла вода или са престояли в оцет, – каза старицата.

– Ох, зех тая риба, но дано като взема да я пържа да не почне да се лепи за тигана, – въздъхна дълбоко леля Минка.

– Ти по-добре постави предварително в мазнината сол, пък после ще ми кажеш дали е залепнала, – потупа я по рамото връстницата ѝ Дора. – А ако я печеш намажем рибата с лимонов сок или оцет, така не само ще намалиш характерната ѝ миризма, но при обръщане няма да се разпадне на парчета.

– Никола ми бе донесъл една риба, но като отворих пакета замириса ми на развалено – оплака се Дафина.

– Че от къде да знае човека, че не е била прясна, – обади се Лаловица.

– Има начин да се познава дали една риба е прясна, – отбеляза Динка. – Постави я в студена вода. Ако потъне на дъното може да се яде, но ако остане на повърхността е развалена. Освен това при прясната риба очите са блестящи и прозрачни, а цвета на хрилете е ярко червен.

– Мразя да чиста риба, – намръщи се Ангелина, – плъзга ми се в ръцете и я изтървам.

– За да не ти се плъзга рибата, – каза баба Еленка, – първо посипи ръцете си със сол.

– А знаете ли как да се приготви рибата, че да стане по-вкусна? – попита Дерменджийката.

Всички жени обърнаха любопитно очи към нея и наостриха уши.

– След като се измие и изчисти, – започна да обяснява жената, – се натрива отвътре и отвън със смес от сол, оцет и стрит чесън. Остава се да престои два часа, като се покрива с капак, след което се пържи.

– Ей, – извика Горан, който бе дочул част от приказките на жените, – когато приготвяте шаран, отделяйте много внимателно заседналата кръв в коремната кухина, защото иначе ще горчи.

Жените го поогледаха, побутнаха се и се позасмяха.

Скоро разбраха, че дъждът е спрял и всяка тръгна към дома си.

Какви времена настанаха! Цените на стоките в магазина растяха, а заплатите не можеха да ги догонят. Които работеха, за тях бе добре, но имаше и хора без всякакво занятие, а те също трябваше да ядат.

Освен това бе зима. Нямаше дърва, а тока на мнозина бе изключен за неплатени сметки.

Кирилка се надигна, отметна завивките и се разтрепери. В стаята бе студено. Хубавото бе, че децата затрупани под одеялата още спяха.

– Ще отида до магазина и ще помоля, да ми дадат продукти на кредит, – каза си Кирилка. – Скоро малките ще станат и ще искат да ядат.

Тя бе притеснена, защото имаше голям борч в магазина. Мъжът ѝ се разболя и почина, а нея скоро я съкратиха от работа. Много дни обикаляше за ново назначение, но щом чуеха че има малки деца, никой не искаше да я наеме.

– Ох, – проплака жената, – дали ще ми дадат нещо в магазина. Миналия път ме изгониха доста грубо.

Тя бе решила да опита, пък каквото ще да става.

Странно, когато Кирилка влезе в магазина управителя ѝ се усмихна приветливо:

– Какво ще обичате.

– Аз имам борч при вас, но …., – каза притеснено Кирилка.

– Знам, знам, – усмихна се мъжът, – но при нас дойде един господин и изплати целият ви дълг. Освен това остави една сума за вас, ако желаете да купите продукти за дома си.

– Кой е този мъж? Как така е платил дълговете ми?И казвате още пари оставил ….. Защо? – Кирилка бе изумена.

Управителят надигна рамене:

– Нямам представа. Не съм го виждал друг път в магазина.

Кирилка взе парите напазарува, като внимаваше да вземе само необходимото и да не прекалява с харченето на чуждите пари.

Когато тръгна към къщи я срещна Деница. И тя бе бедна като нея, с много дългове и неплатени сметки.

– Кире, да видиш какво ми се случи, – заобяснява Деница, размахвайки ръце. – Някой ми платил сметките, а пред вратата намерих плик с доста пари.

Кирилка ѝ се усмихна и сподели:

– И на мен някой ми е платил борчовете в магазина, даже ми е оставил пари да напазарувам – и тя показа пълната чантата, която носеше.

Двете жени се прегърнаха. Очите им грееха, радостни сълзи на благодарност се стичаха по лицата им.

Скоро към тях се присъединиха и други, които разказваха, за неизвестният господин, който им помогнал по един или друг начин.

– Но кой е той?

– Кой е нашият благодетел?

Никой не знаеше. Той бе пожелал да остане анонимен.

А там, където кредиторите бяха по настойчиви, той се бе усмихнал и добавил:

– Аз съм добрият Самарянин.