Архив за етикет: криле

Що ли ми трябваше

1_644Дойде време, жеравите се събраха и се приготвиха да отпътуват. Тяхната природа ги мамеше далече на юг. Те не можеха да стоят на едно място, така бяха устроени.

Видя ги враната и реши веднага:

– И аз ще отлетя със тях. Искам да видя свят и чужди места.

Жеравите я изгледаха със съжаление, а някои от тях дори възроптаха:

– Как ще лети с нас?

– Силите няма да ѝ стигнат!

Водачът на ятото си каза тежката дума:

– Щом иска нека лети. Няма да е за дълго. Нека се разделим със тази земя в мир, без караници и препирни.

Цял ден летяха, а през нощта се спряха до устието на една голяма река. С тях все още бе враната.

Най-мъдрата и стара птица от ятото ѝ каза:

– Пътят на юг не е много лесен и краят му стигат най-силните.

Тъмно перестият обитател на градовете задъхано , но гордо отговори:

– Аз съм силна! Приятни сънища…..

И веднага потъна в дълбок сън.

На разсъмване ятото се издигна в небето. След тях потегли и упоритата врана. Лети, здраво стиснала клюн, тайно си мечтаеше да си е в къщи.

Настъпи нощ, но жеравите продължаваха да летят. Под тях в океана се отразява луната. А на враната така силно ѝ се спеше, под крилете си усещаше само волния вятър.

На третия ден ятото стигна до желаната земя, но враната не беше с тях. На хоризонта се виждаше само обширно пространство от вода. А вятърът издувайки бузи към скалите, издаваше тихи вопли.

Залезът се окървави. Жеравите бяха много уморени. По пътя се бяха сприятелили с враната и сега им бе тежко за нея:

– Жалко , че я няма и изчезна на края …..

Изведнъж като в приказка, въздухът се разтвори и в пясъка падна черната врана.

Водачът на ятото възторжено я приветства:

– Колко си дребна, а ….! Прекланям се пред упоритостта ти! Въпреки, че имаш малка сила, все пак пристигна с нас на юг. Виж колко хубаво е тук!

Враната не извика: „Ура!“ Само клюмна глава и прошепна уморено:

– Май съм си загубила ума. Що ли ми трябваше? Макар и „силна“, но май все още глупава.

Помощта

indexЛетището бе много натоварено. Сякаш цял град се бе изсипал в него. Една майка стоеше отстрани. Тя бе хванала за ръка малкото си дете, което крещеше, риташе и отказваше да се качи в самолета.

– Хайде, милото ми, няма нищо страшно, – спокойният и пълен с утеха глас не достигаше до детето.

– Не, …. няма, не……., – малкото се дърпаше, раздаваше удари с ръце и крака наоколо, без да се помръдне напред.

Всичките ѝ опити да успокои детето се оказаха напразни. Малкото изпитваше голям страх да влезе в търбуха на тази метална птица с огромни криле.

Жена бе силно обременена. Безсилието я сковаваше и тя не можеше да мисли рационално. Накрая се предаде и се свлече на пода. Покри лицето си с ръце и се разрида.
– Боже, какво ще правя сега, – хлипаше младата жена. – Тук никого не познавам ….., а там ще ни чакат ….

Неочаквано няколко жени, съвсем непознати за изпадналата в немощ, обиколиха младата майка и детето ѝ. Предложиха ѝ храна и вода. Една от тях прегърнаха падналата духом майка, а друга от непознатите жени гушна детето и му запя някаква детска песничка.

Този любящ кръг от жени въздействаха благоприятно на майката и малкото ѝ, а след това се качиха заедно с тях в самолета.

Помощта бе дошла неочаквано, но навреме.

Така и Бог чака нашия зов за да ни се притече на помощ, да ни укрепи с надежда и ни обгърне с любов.

Изгубените криле

simvol-krilata-novia-akropolЖивееха някога двама души на земята. На единият, нека го наречем Михал, всичко му вървеше, а на другия Стоян нищо не му беше наред.

На втория земните блага му липсваха и той започна да притеснява съседа си, но Михал не прекрати усилията му.

У завистникът със всеки нов ден нарастваше желанието да притежава все повече и повече.

– За нас двамата няма място на земята, – каза Стоян, – ти напълно ограничаващ свободата ми.

Той не можеше да преодолее алчността си и прогони съседа си във водата.

А Михал влизаше все по-навътре и по-надълбоко.

– Краят е неизбежен, – каза си той, – дъното постепенно изчезва под нозете ми.

Животът пълен с чудеса, размаха криле зад Михал. Почти изчезвайки под водата, без усилие той се издигна към небето.

Стоян започна да ликува и да празнува победата си.

– Най-после и аз да случа, – радваше се той. – Аз съм на земята, а съседа ми на небето.

В сърцето му настъпи мир и спокойствие, но не за дълго бе щастието му. Ставайки земеделец, Стоян забеляза настъпването на морето към сушата. Лунните приливи дълго време не се заменяха с тихи отливи. Брега се превърна в дъно на морето, което игриво се поклащаше.

Един ден Стоян видя, че водата е дошла до прага на дома му и страшно се изплаши. Започна да моли Бога да му даде криле.

– Хората идват с криле на земята, – отвърна му Той усмихвайки се.

– С криле? – подскочи изумен Стоян. – Ти навярно се шегуваш, Боже!? Къде са те? Освен крака и ръце други средства за придвижване не съм виждал до сега.

– Крилете при раждането на всеки се дават. Тези, които не забравят за душата си, състрадават на ближния си напълно и даряват своята любов на нуждаещите се, летят. А други пълзят по дъното, затъвайки в суетното тресавище. Крила на тези хора не са им нужни и те безвъзвратно си отиват.

Настъпи и критичния момент. Водата погълна „късметлията“. Ако беше запазил макар и малък процент от крилата си, сега щеше да усети голямата им жизнена сила.

Истинската любов

unnamedТам, където се срещаха двете течения, се бе образувал водовъртеж в реката. Близо до брега привличаше погледите красива и изящна лилия.

Въртопът бе я забелязал и си каза:

– Тя трябва да бъде моя. Ще използвам всички средства, за да я покоря.

И той започна да предлага на очарователната красавица неща, звучащи привлекателно за нейните уши:

– Ела да направиш една вълнуваща разходка по реката върху бързите ми вълни. Виж колко е нежна и прохладна водата в сравнение на непоносимата жега, която цари около теб ……..

Въртопът не преставаше да предлага на лилията всевъзможни развлечения и удоволствия, които тя би могла да изпита на движещи се с голяма скорост негови вълни.

Красавицата започна да се колебая. Предложенията звучаха примамливо и съблазнително.

Тези ухажвания на въртопа не останаха незабележими за бръмбара, който бе лудо влюбен в нежното цвете. Сърцето на твърдокрилото насекомо се сви от болка, защото виждаше, че красивата лилия бе склонна да последва жестокия въртоп.

– Той ще те погуби, – нещастният бръмбар се опитваше да спре омаяната лилия. – Ти ще пропаднеш във водите му и ще се изгубиш.

– Той е толкова силен, красив и тайнствен, – възрази опиянена лилията. – Може би ще приема предложението му.

– О, така ли? – извика отчаяно бръмбарът. – Тогава виж, какво те очаква, ако го направиш.

Той сви криле и скочи във водовъртежа. Водите се завихриха край него и бръмбарът изчезна от погледа на лилията.

Ненагледното цвете присви белите си нежни листа и се разплака. Нейният верен приятел, се бе пожертвал, за да я предпази от глупостта, която бе решила да извърши.

Едва сега тя разбра какво е да бъдеш обичан истински.

Магическата формула

indexСлънцето блестеше неимоверно силно, то заслепяваше хората и нямащите тъмни очила мъчително присвиваха очи. Една голяма група се бяха приютили под чадърите на близкото заведение.

На една от масите седеше девойка. Тя бе нежна като цвете попило росата на утринта. Погледът ѝ бе съсредоточен в някаква книга, чиито страници шумоляха под пръстите ѝ.

Към масата приближи възрастен мъж и попита:

– Извинете, при вас свободно ли е?

Момичето само кимна с глава и продължи настървено да чете.

– Навярно сте от близкият университет? – опита се да я заговори мъжът. – Аз съм професор Николов.

– Приятно ми е, Росица, – усмихна се лъчезарно девойката и притвори нервно книгата. – Да студентка съм. Посещавам лекциите във факултета по славянска филология.

– А от къде сте? – полюбопитствува професорът.

– От квартал Изгрев, – отговори момичето.

– Невъзможно! – възкликна Николов. – Там мой приятел преди години бе направил социологическо проучване. За живеещите в този квартал момичета и момчета, той бе констатирал, че мизерстват в бедни семейства и просто за тях няма никакъв шанс.

Росица се засмя:

– Сега нещата там са се променили. Много от нашите младежи са адвокати, лекари, учители и бизнесмени.

– Но как е станало всичко това?

– В квартала ни дойдоха двойка мъж и жена. Те вече са възрастни, но ние много ги уважаваме.

Професорът реши да се срещне с това семейство, за да разбере магическата формула за тази рязка промяна.

Отиде в квартала и бързо намери дома на двамата старци. След като поговори малко с тях, Николов ги попита:

– Как успяхте да измъкнете младежите от тинята и калта в този квартал? За мен бе невероятно да чуя, какви големи успехи са постигнали в живота си?

Жената се усмихна и каза:

– Няма нищо неестествено в това. Просто ги обичахме.

И професорът разбра, че любовта е силата, която бе пришила криле на подрастващите.