Таня беше весел и жизнерадостен човек. Обичаше да прекарва доста време с приятелите си. Посещаваше и различни мероприятия.

Една сутрин тя се събуди в ужасно състояние. Цялото ѝ тяло бе покрито с големи лилави синини. Изглеждаше така, сякаш някой я бе пребил жестоко.

– Не си спомням да се е случило такова нещо с мен, – каза си Таня. – Снощи не съм слагала капка алкохол в устата си. От къде са тогава тези огромни хематоми?

Тя още не можеше да повярва на очите си. Преди да си легне, Таня се чувстваше много добре, нищо не предвещаваше, че ще ѝ се случи нещо лошо.

Минаха няколко дни, но синините ѝ не изчезнаха и Таня отиде на преглед в болницата. Лекарите като я видяха веднага я изпратиха да ѝ направят биопсия на костния мозък.

Диагнозата беше ужасна:

– Имате рядка форма на левкемия, – каза загрижено лекарят. – Тя е причината за появата на хематомите и постоянната умора, която сте имали.

– И сега какво следва нататък? – попита плахо Таня.

– Ще преминете един курс на химиотерапия, тъй като кръвта ви не се съсирва правилно. Нивото на тромбоцитите ви е едва 9, а на здрав човек е между 140-400.

Осем месеца след поставянето на диагнозата, Таня се чувстваше много по-добре. Симптомите утихнаха, но възстановяването ѝ е все още беше далече.

На всеки 12 седмици Таня трябваше да си прави кръвен тест и так да продължи и през следващите три години.

– Когато ми казаха, че имам левкемия, – сподели с приятелите си Таня, – моят свят се срина само за един миг. Но си казах, че това не може да ме спре и продължих да се радвам на живота.

Една от сестрите, която се грижеше за Таня, каза:
– Тя има силен дух. Смело гледа към неприятностите и проблемите. Умее да превръща негативните неща в позитивни. Това момиче често ни вдъхновяваше в отделението.

Таня направи всичко по силите си, за да оздравее, може би това ѝ помогна, за да подобри по-бързо състоянието си.

Този случай още веднъж ни доказва, че каквато и ситуация да дойде, не трябва да отпускаме ръце. Нужно е да бъдем силни и да продължаваме да се борим, без значение какво се случва.

Бог ни е поставил на земята, за да вършим работата, която Той предварително е планирал.

Въпреки това, тази работа ние не трябва да я вършим сами. Нуждаем се от хора, които да работят с нас заедно.

Какво ще получиш, ако вършиш работата по своему? Можеш само да се умориш и изтощиш. И защо става така? Защото се опитваш да вършиш работата сам, а Бог не е искал по този начин да правиш нещата.

„Двама души са по-добре от един“, казва Словото, защото вършат повече работа, като работят заедно. Когато работите в екип, можете да получите много повече. Освен това заедно с други е по-забавно и човек не се изморява толкова.

Представете си, че сте капка вода, но ако има много такива какво става?

Ако работим заедно, всеки от нас прави своята малка част, докато свърши цялата работа.

Когато споделяте тежестта си с други християни, вие ще откриете, че постигате много повече за прослава на Бога.

Край блоковете често се разхождаше един сивочерен котарак. Той беше обикновен, но изглежда съдбата му не бе много радостна. Кой знае къде си бе загубил опашката, на мястото ѝ бе останало само малко чуканче.

Лявото му ухо бе счупено и бе зараснало накриво. Едното му око поради грозен белег, не се отваряше, само премигваше малко с него.

Котаракът беше много добър, не се нахвърляше на хората, но те не го жалеха. Наричаха го Изродчето.

Да той наистина изглеждаше страшно, но явно не разбираше, че го наричат с такова име и за това не се обиждаше.

Когато някой му извикаше:

– Ей, Изродче.

То весело измяукваше и добродушно изкачеше да посрещне извикалия го.

На децата им бяха забранили да го пипат, а по-големите се отнасяха много грубо с него. Често  го мамеха, подхвърляйки му уж нещо за храна, а изливаха съд с вода върху него.

Баба Пена го защитаваше и често му даваше нещо за ядене. А веднъж я чух да мърмори недоволно:

– Защо сме толкова зли? Искаме с нас да се отнасят по човешки, да разбират проблемите ни, а към тези, които са по-слаби, се отнасяме безмилостно и жестоко.

Котаракът търпеше, когато го поливаха, само присвиваше уши, но си оставаше на мястото.

Въпреки всички обиди, мяукаше и се отъркваше в краката на някой. Сякаш казваше:

– Извинявайте, че съм толкова грозен, безполезен и ви предизвиквам да ме мразите.

Той получаваше ритници от минаващите. Хората си изкарваха натрупания гняв от несправедливостта в живота си върху него.

Веднъж влезе в един дом и поиска храна, но му притиснаха една от лапите с вратата. Дълго след това куцаше, лапата бавно зарастваше. Но въпреки всичко той прощаваше на хората и отиваше при тях.

Като наказание за това, че беше добродушен, някой насъска кучета против него. Котаракът не можа да избяга или да прескочи оградата, подведе го болния крак.

Тогава той изпищя, викът му беше почти човешки.

Баба Пена изскочи на улицата и започна да гони кучетата, а те ѝ се зъбеха озлобено.

Уродчето лежеше в локва кръв, неподвижно. Баба Пена въздъхна:

– Боже, и то е като нас. Животът ни е смачкал всичките…. само, че то горкото не умее да мрази.

Внимателно го взе на ръце и го понесе към дома си. Докато го носеше се страхуваше да не му причини още болка. Виждаше как животното страда.

Баба Пена влезе в стаята и се чудеше какво да прави. Котаракът хриптеше и се задушаваше. Тя седна на стола и го положи на коленете си. Посегна да го погали, въпреки че се страхуваше, че ще го нарани, а котаракът замърка.

Той хриптеше, но не виеше от болка, а се опитваше да мърка. Благодареше за това, че някой се е погрижил за него.

Човек му бе дал капка топлина, макар и пред смъртта му, а той се опитваше да благодари, за това чудо, забравяйки за собствената си болка.

Потърка главата в дланите на жената, изпъна се в цял ръст и замръзна. Не дишаше. Сърцето му спря да бие.

Баба Пена седеше с мъртвия котарак на колене и си мислеше за хората:

– Как се отнасяме един към друг, особено към по-слабите? Това животно бе един нещастен инвалид, който цял живот търсеше да получи поне малко топлина.

По лицето и започнаха да се стичат сълзи.

И изведнъж тя разбра:

– Много от нас имат нормално физическо тяло, но жестока и осакатена душа.

Учени от университета в Рочестър са направили повърхността на метала хидрофобна с помощта на лазер.

Тази техника ще доведе до производство на хидрофобен метал, без да се полага специално водоотблъскващо покритие.

Този нов начин ще намери приложение при производството на детайли устойчиви на ражда и заледявания.

С помощта на лазер, учените са създали върху метала микро и нано структури благодарение, на които изделията получават нови свойства.

По-рано подобна технология се е използвала за промяна на отразяващите свойства на метала. Вследствие на това метал изглежда черен.

Повърхности създадени по този начин, са много по-хлъзгави от тефлона. Ако на тефлона е необходим наклон от 70 градуса, за да се плъзна капка вода, то при повърхностите обработени с лазер е достатъчен наклон само от 5 градуса.

Когато водата се оттласква от такава повърхност, тя прихваща и праховите частици със себе си. Така повърхността става чиста и суха.

За сега, за да се получи такава повърхност с размер  2,5 на 2,5 см е необходим един час.

Дошло време на старият камък да умре. Заедно с другите камъни го качили на един самосвал, за да го закарат на каменотрошачката и да ги превърнат трошляк за баластра.

Пътувал камъкът. Спомнил  си целия си живот. Случвало му се е на дъното на морето да лежи и на върха на планина да бъде. Земетресения, ледници и свлачища оставяли следи върху него. А един вулкан за спомен сложил в сърцето му, голяма капка кварц, приличаща на диамант.

Започнал да се оплаква камъкът:

– Дълъг живот живях, едва ли има по-стар камък от мен, а да умирам все още нямам желание.

И тогава камъкът забелязал, че другите камъни, които били с него в камиона, също не искали да умират, за това започнали да се изсипват на пътя.

Камъкът започнал да се приближава към края на коша на камиона, та и той да падне на пътя. За щастие шофьорът карал като луд, така че по-голямата част от товара подскачал и падал в дупките по пътя.

– Ей, – извикал един старец, който си вървял по пътя, – за къде си се забързал?

– Църква строим, – казал му шофьорът. – Чакъл ни е нужен. В противен случай всичко ще пропадне.

– Е, добре, тогава побързай!Храмът е Божий дом! Гледай, старай се там , както трябва. Строи се веднъж за вечни времена.

Камъкът чул това. И макар че бил почти накрая, той се спрял, даже намерил надеждно място и застанал там, за не може случайно да отхвръкне от камиона.

На него много му се искало да попадне в Божия дом. Не за някакви си жалки милиони години, а за цяла вечност.