Беше се стъмнило. Козма седеше притихнал във фотьойла си и съзерцаваше през прозореца светлините на големия град. Едни гаснеха, а други се появяваха. Зад всеки светъл прозорец се намираше поне една душа бореща се със задушаващия грях в своя живот.

Козма се изправи. Светна нощната си лампа. Седна пред масата си и на празният лист пред себе си, започна да записва мислите, които го вълнуваха в момента:

„Християните са предназначени да живеят с чувство за неотложност“.

Той повдигна глава и се заслуша. Думите го изгаряха отвътре. И той трескаво продължи да пише:

„Спешността не е паника, не е безпокойство, не действие преди да се мисли. Това е настойчиво чувство, което изисква постоянни и много често бързи деяния“.

– Защо е така? – попита Козма.

И си отговори сам:

– Посланието на Евангелието е известие за спешност.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Преди да разберем добрата новина за Исус Христос, трябва да осъзнаем изобличаващата истина за греха ни.

Независимо дали знаем това или не, всички ние сме в доста сериозна опасност.

Никой от нас не знае кой дъх ще бъде последен за нас или кой изгрев ще видим последно, преди да премине в отвъдното. Нито ни е известно, кой телефонен разговор ще сигнализира за края на дните ни.

Следователно ние сме в опасност, света също.

И фактът, че по-голямата част от хората не признава опасността, не е доказателство, че тя не съществува. Неспособността да бъде разпозната, говори колко голяма е тя“.

Козма пламна целия. Думите сами напираха в него и искаха, колкото се може по-бързо да се излеят върху листа.

Химикалът продължи да следва милите му и педантично да ги отбелязва върху парчето хартия.

„Никой от нас не знае, кога Исус ще се завърне. Това може да стане сега, утре или всеки следващ момент. Той ще дойде в небесата и тогава за едни ще настъпи огромна радост и утвърждаване, а за други голям страх и съжаление.

Християнинът живее с чувство за неотложност и готовност, защото ние сме хората, на които е поверено единственото послание за безопасност и благополучие, което може да донесе мир между грешния човек и светия Бог“.

– Въпрос на време е и Исус ще дойде, – усмивка трепна върху устните на Козма, – тогава ……

Ръката му последва бързия бяг на мислите му:

„Ние сега живеем в този свят, но сме временни жители и имаме сигурно гражданство, но на друго царство.

Колкото повече неща притежаваме и колкото по-удобно живеем, толкова е по-малка вероятността да копнеем и търсим горното. Колкото повече установяваме начина си на живот тук, толкова по-малко ще инвестираме в другия.

Едно от основните неща, което ще ни попречи да живеем с чувство за неотложност, е комфортът ни тук, в настоящия свят“.

– Доколко всъщност сме запознати с реалността на човешкото страдание в света? Колко сме близо до безжалостната бедност, истинското преследване, действителната безнадеждност? – Козма не напразно си задаваше тези въпроси и търсеше обяснение за тях.

Той разбираше, че има проблеми в света, но те не бяха в квартала му. Нямаха истински имена и реално отношение спрямо него, за това изглеждаха далечни и не достатъчно спешни.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Общата ни натовареност в живота също ни пречи да живеем с чувство за неотложност“.

– Това изглежда нелогично, нали? – усмихна се Козма. – Но какво правим всъщност? Имаме срочни събрания, на които трябва да присъстваме; неотложни съобщения, които непременно трябва да напишем …. Струвани се, че бягаме от едното към другото, без отдих и почивка.

Мислите на Козма започнаха да се изливат като неспирен поток върху листа.

„Цялата тази натовареност служи, за притъпяване на сетивата ни, като ни отделя от това, което е наистина спешно. Всички задачи и дейности, с които е заето съзнанието ни, имат един единствен резултат, много малко време да отделяме за реална мисъл, размисъл и съзерцание.

Ако се молим и благовестваме на неразбраните сърца чрез силата на Светия Дух, ще открием, че сме заангажирани с онова, което наистина има значение.

Разпространението на Благата вест не търпи отлагане. Това е неотложен въпрос.

Нека погледнем към живота си и да видим какво ни пречи да позволим това да бъде така“.

Козма остави химикалката и въздъхна дълбоко, след което започна молитва, в която изразяваше своята благодарност към Твореца и Създателя на всичко живо и невидимо.

Денят предпазливо пристъпяше в тихата утрин. Хората уморени от веселбата от предния ден и нощта, още се излежаваха в креватите си, не желаейки да вършат каквото и да е.

Но за Митко това не важеше. Той бързо се измъкна от леглото, облече се, обу се и тръгна към вратата. Бързаше, защото имаше среща с приятели, а вече закъсняваше.

Когато Митко влезе в малката зала, момчетата  бяха там. Те се шегуваха и разказваха кой как е прекарал празника.

Димо се изправи и каза:

– Приятели нека да започнем. Вчера празнувахме Рождество Христова. Но днес искам да се спрем на нещо много известно, на което почти не обръщаме внимания. Спомняте ли си какво казаха ангелите на овчарите в звездната нощ?

– „Не бойте се, защото, ето, благовестявам ви голяма радост, която ще бъде за всичките люде. Защото днес ви се роди в Давидовия град Спасител, Който е Христос Господ. И това ще ви бъде знакът, ще намерите Младенец повит и лежащ в ясли“, – бързо каза Минчо.

– Забелязахте ли началото на известието? Какво се казва там? – попита Димо.

– „Благовестявам ви голяма радост“, – обади се Станко.

– А какво всъщност означава радост? – отново попита Димо.

Момчетата се замислиха сериозно. Те знаеха, че тази радост е резултат присъствието на Господа, но от тях се искаше да кажат какво те разбират под радост.

Първи започна Радой:

– Радостта се изявява от хора, които се радват, че си успял в нещо.

– Радостта е мирът, който преминава всякакво разбиране, – добави Атанас.

– Радостта е знанието, че нищо не може да ни отдели от Божията любов, – плесна с ръка върху коляното си Станимир.

– Радостта върви по вода, – този отговор бе съпроводен със смях, но Венелин смело продължи. – Ако не вярвате питайте Петър?

– Радостта превръща водата във вино и нахранва хиляди с обяда на едно великодушно момче, – стеснително се размърда Камен на стола.

– Радостта е с размерите на синапово семе, – каза Тодор.

– Радостта са децата, големи и малки, – усмихна се Явор.

– Радостта е бебе, когато човек е на 90 години, – вметна Минчо.

– Радостта е поток в пустинята и път в пусто и безводно място, – намеси се и Делян.

– Радостта е девствено момиче, което казва на ангела: „Да ми бъде според словото ти“, – каза Митко.

– Чудесни предложения, – одобрително кимна с глава Димо. – На мен не ми остава нищо друго освен да прибавя и моето мнение.

Всички момчета вторачиха погледите си в Димо.

– За мен радостта е Неговото чудотворно, неугасимо присъствие в живота на всеки от нас.

Шестгодишният Брадън Лоу от Манчестър,Англия, отдавна е мечтаел за брат или сестра и най-накрая мама и татко решили да му поднесат такава изненада.

Джейд, майката на момчето, дала на сина си подарък, съдържащ снимки направена с ултразвук и тениска с надпис, който обявявал, че Брадън скоро ще стане по-голям брат.

Снимките не направили особено впечатление на момчето, защото то не разбирало какво означават те. Но когато извадил тениската и прочел какво е написано на нея, той не могъл да сдържи сълзите си от щастие, уверявайки, че това е „много радостно известие“.

Джейд е добавила, че Брадън въобще е много чувствително, нежно и емоционално дете.

Само за един час у Каблешкови се бяха събрали около 28 души съзаклятници. Неджиб ага бе дохождал втори път, но майка на Каблешков го бе скрила, а на Неджиб ага бе казала:

– Още не се е прибрал, аго.

Някои от съзаклятниците изгаряха от нетърпение да се прогласи въстанието, за тях нямаше значение, че бяха малцина.

Каблешков се обърна към двама от съзаклятниците и каза:
– Отидете в двете черкви и ударете камбаната и клепалата. Така ще се извести на останалите, че въстанието е избухнало.

Гласът на железните и дървените клепала на двете черкви, както и този на пукнатата камбана от черквата „Св. Николай“, разтревожиха населението. Тези звуци бяха някак особени, тревожни.

Жандарите на Неджиб ага, които бяха се пръснали из селото, за да търсят исканите съзаклятници, сега се бяха прибрали в конака.

Щом удариха камбаните, учителят каза на уплашените ученици:

– Това е знакът, че вече ще въстанем срещу неприятелите и притеснителите на народа и ще се бием за свободата си.

Децата бързо тръгнаха към домовете си, те знаеха за какво говори учителя им. Не веднъж бяха помагали на по-големите.

Дружината на въстаниците се бе разделила на две отделения, които тръгнаха от две различни посоки към конака.

Каблешков каза на един от въстаниците:

– Трябва няколко души да завардят Пловдивския път, за да не избягат някои от турците или самия Неджиб.

Въстаникът кимна с глава и тръгна.

Вече се чуваха гърмеж към конака. Хората подали глави навън питаха:

– Какво става?

– Четата с Каблешков е при конака и трепе турци, – каза един мъж въоръжен с пушка.

Наизлизаха мъже с оръжия и започнаха да гърмят.

– Да живее България! Който е въстаник и българин да излезе с нас!- започнаха да викат въстаниците.

На няколко врати се появиха жени и попитаха уплашено:

– Какво е станало? Да не са дошли турците да ни колят?

– Не бойте се, – каза един от въстаниците, – няма никакви турци в селото. Само не излизайте навън,  да не ви убие някой заблуден куршум.

Когато се събраха доста въстаници около Никола, той разясни, каква ще бъде работата на новосформираната чета:

– Ние ще пазим да не избягат някои от турците, които се намират в селото.

Веднага четата се разпръсна около плетовете и ливадите, които се намираха около Пловдивския път. Там паднаха убити двама турци овчари, които не пожелаха да предадат оръжията си.

Мнозина от въоръжените българи лижеха кръв от ножовете си, защото съществуваше суеверие, че който лизне турска кръв, никога няма да се бои от турчин.

Малко след това се зададоха към Копривщица други двама конни жандари, но докато въстаниците ги чакаха да се приближат, за да могат да ги достигнат куршумите, те бързо се върнаха назад.

Навярно бяха видели убития си другар и коня му. Въстаниците им изпратиха няколко куршума, но нито един не ги застигна.

Те първи занесоха  в Пловдив известието, че в Копривщица има въстание.

Каблешков дойде и остана доволен от засадата. След това предложи:

– Да напишем писмо до Панагюрище.

Останалите бързо се съгласиха.

Каблешков започна да диктува писмото:

– Братя! Вчера пристигна в село Неджеб ага, от Пловдив, който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало в Оборищкото събрание, повиках няколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, който нападнахме и убихме мюдюра, с няколко заптиета… Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!… Ако вие, братя, сте биле истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище…
Копривщица, 20 април 1876 г.
Т. Каблешков.

Писмото  бе написано с мастило, защото кръвта на убитите турци се  бе вече съсирила. Само отдолу на писмото бе нацапан с кръв един кръст.

– Кой ще занесе писмото?

Яви се един млад пъргав въстаник. Каблешков му даде коня си и му каза:

– Не го жали, но гледай да стигнеш колкото се може по-бързо в Панагюрище. Щом дойдеш до Дриновия хан, питай за къщата на апостолите и им предай писмото, Да не се връща докато не видиш, че и панагюрци са въстанали. Да поискаш от апостола писмо, в което се казва, че панагюрци също са въстанали.

Човекът се качи на коня и отлетя, като вихър.

След традиционната овесена каша и упражняването в свирене на цигулка Шерлок скучаеше, а Уотсън четеше сутрешния вестник.

– Нещо ново днес? – попита Холмс.

– Банкер се самоубил. Намерен е мъртъв във офиса си.

– Я-я, нещо по-подробно, моля, – обърна глава заинтересовано Шерлок.

Мъжът лежал на масата, в ръката си държал пистолет. Един куршум е пронизал слепоочието му. Завесите плътно са закривали прозореца. На масата е светела лампа, а до нея е лежал диктофон. Инспектор Лестрейд натиснал бутона за възпроизвеждане и чул гласа на банкера: „Не мога да чакам повече разорения. Това е края“. След това следвал звук от изстрел. На масата имало известие за данъчна инспекция за предстояща проверка.

– Точно това ни трябва! – възкликнал Холмс.

– Но това е обикновено самоубийство!

– Не, това е убийство, с чието разследване ще се заемем!

Защо Холмс е решил, че банкерът е убит?

Днес ви се предоставя възможност да разгадаете мислите на известния детектив Шерлок Холмс. Не се отказвайте с мисълта, че вие не сте толкова наблюдателни като него. Просто помислете и се постарайте да разберете, какво не съответства на описанието.

За всички, които с нетърпение очакват развръзката предлагам ….

Отговор: Ако Лестрейд е чул гласа на банкера на диктофона, а след това изстрела, то някой е трябвало да върне записът в началото, а след това да изключи диктофона.