При думата Сахара си представяме суха и мъртва пустиня. Помислете си за нея, като за практически неизчерпаем източник на чиста енергия.

За шест слънчеви дни тази пустиня поглъща повече енергия, отколкото човечеството консумира за една година.

Не е изненадващо, че политици, учени и икономисти имат планове за Сахара. Така нареченият Desertec ще включва стотици квадратни километра с вятърната и слънчевата електростанции в пустините на света.

Преди всичко се очаква да се прехвърли слънчевата енергия от Северна Африка към Европа. Около хиляда квадратни километра в Северна Африка ще покрие 20% от енергийните нужди на европейците до 2050 г.

Всичко, което трябва да се разбере е, че концепцията Desertec е готова. И, както е с всички големи инфраструктурни проекти, проблемът остава единствено в политиката.

Северноафриканските лидери виждат в Desertec работодател, но ОАЕ  държат инвеститорите под съмнение, защото не знаят доколко ще бъде стабилен регион в дългосрочен план.

90% от населението изобщо не се интересува от пустинната земя. Китайски градове биха могли да произвеждат енергия от Гоби. Южна Америка от Атакама. Където има светлина, има надежда.

За възможността пустинята да се използва за отглеждане целогодишни зърнени култури, пише още Константин Циолковски. Предполага се, че ще мине време и тези идеи непременно ще станат реалност.

Животът на Данчо съвсем не беше такъв, какъвто изглеждаше. Той имаше хубав дом, престижна работа в елитна фирма и обещаващо бъдеще и все пак нещо не вървеше…..

Работата вече не му доставяше удоволствие. Данчо съвсем не мразеше това, което правеше, просто нямаше желание да го върши. А това се набиваше на очи, особено на шефа му.

Един ден ръководителят на фирмата извика Данчо при себе си в кабинета си и му каза:

– Ти не си вече онзи ентусиазиран младеж, когото взех на работа преди няколко години. Тогава гореше, кипеше от идеи и енергия, а сега идваш във фирмата сякаш всичко ти е омръзнало. Нима вече не ти е приятно да работиш тук?

Данчо наведе глава. Не можеше да погледне шефа си в очите. Това бе истина. Данчо се почувства разобличен и посрамен.

– Не знам какво да ви кажа, – каза отчаяно Данчо. – Напоследък ми липсва ентусиазъм, няма какво да ме мотивира. Сам не знам, защо се получава така….

Той нямаше какво да крие от шефа си. Всичко бе изписано на лицето му. Поведението в последно време красноречиво говореше за апатията, която го бе обхванала.

– Много добре знаеш, – шефът на Данчо говореше спокойно и обмисляше добре думите си, – че мотивацията е много важна във нашата работа. Ако работим без желание, ставаме посредствени. Изплували сме над конкуренцията и сега не мога да допусна да се върнем назад.

– Искате да кажете, че съм уволнен? – попита Данчо, но странно в него нищо не трепна.

Той още от малък знаеше, че болезнените и мъчителни проблеми се решават, колкото се може по-бързо.

– Не, – поклати глава шефа му. –  Не бих искал да се лиша от теб. Прекалено много съм инвестирал в развитието ти. А и ти си вложил много труд, нима толкова лесно ще се откажеш от всичко? …… Случвало се е и с други. Мисля, че имаш нужда от почивка. Давам ти две седмици. Вярвам, че като се видим отново, нещата ще са се променили в твоя полза.

Данчо въздъхна дълбоко, но нищо не каза.

– Помисли добре, – посъветва го шефът му. – Ако решиш, че тази работа не е за теб, ще бъда разочарован, но поне ще знаем, че нещата трябва да се променят и няма да се измъчваме взаимно. След две седмици, ти ще решиш, дали ще останеш при нас и ще работиш, както трябва или ще намериш нещо друго, което се надявам, да запали искрата отново в теб. Разбрахме ли се?

– Дадено, – каза Данчо и му стисна ръката.

Сега Данчо беше на кръстопът, но той бе взел решение, да помисли върху положението и да направи най-доброто.

В Швейцария има предложение да се плати на всеки жител по 2500 швейцарски франка или 2 250 евро на месец, независимо от това дали работи или не. На децата също се планира да се плащат по 625 франка.

Този въпрос ще се гласува. Швейцария може да стане първата страна в света с фиксиран доход. В същото време, тя е единствената, в която ще се проведе гласуване по този въпрос.

Група икономисти внесли предложението, са уверени, че хората ще продължават да работят, независимо от гарантирания доход. Това се потвърждава в проведените анкети сред населението.

Само 2% са заявили, че ще престанат да работят, 8% са казали, че в зависимост от обстоятелствата, може и да преустановят работата си.

Тази идея ще струва на държавата 208 милиарда франка годишно. 150 милиарда се очаква да се вземат от данъците, а останалите пари от социално осигурителните фондове.

За сега от проучването на 1076 души, една трета са признали, че ако се приеме такова предложение, много хора ще престанат да работят. 56% от запитаните са казали, че се съмняват, такъв закон някога да влезе в сила.

Седяха на скалата и гледаха панорамата, която се разстилаше пред очите им. Георги се закашля.

– Този младеж много пуши, – каза Попов. – Един ден ще съжалява за това.

– И аз това му казвам, – засмя се Мариела, – но той изобщо не ме чува.

Георги допуши цигарата си, погледна Попов и настойчиво попита:

– Кажете ни сега, вие сте специалист в тази област, траките имали ли са писменост?

– Пак този въпрос: Имали ли са писменост? – въздъхна дълбоко Попов. – Мисля, че са имали. Те са били напредничави и просветени. Но дори да разчетем писмеността им, едва ли ще намерим нещо написано от Орфей.

– Орфей ли? – изненада се Мариела. – Аз мислех, че той е митичен герой.

– Орфей действително е живял и е променил религията на траките. Преди това те са вярвали в Дионис, а Орфей им дал нов бог, свързан с познанието. Новото учение било за малцина посветени. След смъртта си те се превръщали в богове, а гробниците им в храмове.

– От къде знаете всичко това, нали не е сигурно за писмеността им? –  заяде се Георги.

– Писаното слово е опасно, – каза Попов. – Още Платон е казал, че философът не трябва да излага идеите си в писмен вид. Помислете, повечето от религиозните водачи, не са ни оставили нищо в писмен вид. Вижте Буда, Христос, Зороастър, Мохамед, …. Знаем това, което са записали техните последователи и ученици.

„Този напълно е изперкал, – помисли си Георги.  – Луд е. Напълно е откачил“.

Хубаво бе, че Попов не можеше да прочете мислите на младежа, в противен случай щеше да се разсърди и нямаше да им разкаже нищо.

– Тук в Странджа старата вяра е оцеляла, без никой да я записва, – продължи да говори Попов. – Вярно е, че е променена, но е жива. Нестинарските игри дето са уж посветени на Константин и Елена, са прикрит езически обред в чест на Великия бог и Великата богиня, съчетанието на светлината и мрака.

Мариела внимателно следеше разказа, а Георги едва прикриваше раздразнението си.

– Когато християни намирали светилища и оброчни плочки на тракийския бог Конник, строели на тях църкви и ги посвещавали на св. Георги. На старите плочки дракона го няма, а конникът препуска към олтар и към богинята във формата на змия, увита около дърво. Вижда се и куче, което редом се движи с конника. Виждали ли сте икона на св. Георги със куче. Няма и да видите. Ние всички сме езичници само дето сме го забравили, – заключи Попов.

– Беше много интересен разказа ви, – каза Мариела, – благодаря ви.

Георги само изсумтя и несръчно подаде ръка за довиждане.

Когато Попов  бе слязъл вече в ниското, Георги намръщено каза:

– До сега не съм чувал толкова много глупости на куп.

– И все пак има над какво да помисли човек, – опита се да го успокои Мариела.

– От това глупостите няма да станат по-умни, – Георги махна с ръка. – Хайде да се прибираме, че скоро ще притъмнее.

Симон беше добър поет. Поканиха го на едно пиршество. Той трябваше да рецитира свои стихове, написани в чест на домакина.

Поетите имат понякога странни хрумвания. Между стиховете, които бе донесъл за пиршеството, Симон бе вмъкнал и такива, които възхваляваха и прославяха Бога.

Домакинът много се засегна от това и каза на Симон:

– Ще платя само половината от уговорената цена. Нека другата ти плати твоя Господ. Щом толкова го почиташ и признаваш повече от мен.

Всички започнаха да се смеят на идеята на домакина.

– Прав е, – обади се някой от гостите, – кой е поканил Симон на пира, неговия Бог ли?

Малко по-късно в залата влезе един от прислужниците и пошепна на ухото на Симон:

– Отвън те чакат двама мъже.

Симон вдигна рамене изненадано:

– Никого не очаквам. Какви са тези мъже?

– Назоваха името ти, – допълни прислужникът.

Симон стана и напусна пиршеството. Излезе навън, огледа се, но никакви хора нямаше наоколо.

– Сигурно някой се е пошегувал с мен, – засмя се Симон.

Когато се обърна отново да влезе на пиршеството, се чу странен шум. Сякаш се пукаха и трошеха каменни стени.

До Симон долетяха викове на умиращи… Покривът на дома, в който бе преди малко, рухна пред очите му. Единствено той бе оцелял от пира.

Телата на загиналите така бяха смазани, че близките им не можаха да ги разпознаят. Но Симон освен поет имаше и друга дарба. Всичко, което виждаше се запечатваше в съзнанието му.

Той водеше близките на загиналите из руините и като стигнеха до нечии премазани останки, посочваше с пръст и казваше:

– Това е онзи, който търсихте.

Той бе запомнил, кой къде е седял до мига, когато бе паднал покрива.