Викаха му Васко Авантата. Беше се появил  преди близо половин век. И тогава сиромашията шестваше по земята, както и сега. Като по-млад беше като буен жребец. Но силно се бе пристрастил към цигарите.

Често стриваше сушени тютюневи листа и ги завиваше във вестник, такава беше обикновенно импровизираната му цигара.

Когато някой извадеше кутия с цигари, той се пресягаше, измъкваше една и шеговито прибавяше:

– Много обичам марка авантаджиян, – дръпваше дълбоко и прибавяше, – това е голяма сладост за душата ….

От тази си „сладост“ не се раздели цял живот. Тя се бе просмукала в кръвта му и той не можеше да си представи живота без нея. От година на година тази „сладост“ се натрупваше в тялото му, притискаше гърдите му като воденичен камък, а сутрин едва успяваше да си поеме въздух.

Силна кашлица го превиваше на две. Бузите му се зачервяваха, а от очите му изхвърчаха сълзи. В такива моменти приклякваше от крак на крак, а измъчващата го кашлица се съпровождаше от „ухаещ“ звук излизащ от задната част на тялото му.

Навикваха го:

– Остави ги тези пущини!

Но той разсъждаваше простичко:

– Човек има само един живот, защо да се отказва от удоволствията?

Домът му бе натъпкан с всякакви благинки. Угаждаше си на ядени и пиене. Не се лишаваше и от сън.

Всичко това се отразяваше на фигурата му. Панталоните отдавна му бяха отесняли. Корема му заплашително се бе надвесил над тях, аха да се изсипе. Горкият, погледнеш ли го някоя вечер на тъмно, все си мислиш, че тъпан носи пред себе си.

Едва приклякваше и трудно се разминаваше с хората, но умът му режеше тато бръснач. Той беше преди всичко „политик“. Следеше събитията, четеше вестниците, слушаше радиото и не пропускаше новините по телевизията. Понякога прочиташе и по някоя книга.

За това не му бе трудно да се досеща за някои неща, които наближаваха, но за които никой не говореше и не пишеше.

Понякога в малък кръг от познати си позволяваше да изрича някои волности:

– На този ли? – Смигаше с очи, а останалите разбираха кой от политиците имаше в предвид, – песента му е вече изпята, царството му свърши…..

Когато настъпеха промени Васко Авантата предупреждаваше:

– Не бързайте да влезете в мътна вода, не се знае къде ще ви завлече.

Железничар се присмял пред сестра, когато тя го помолила да не отива в кръчмата, а да отиде с нея на богослужение в църквата:

– Бих искал на огъня в ада, да си запаля цигара.

Сестрата си тръгнала много натъжена и с тежко предчувствие отишла сама на църква. След половин час я извикали от богослужението и ѝ съобщили лоша новина. Нейният брат лежал смъртно наранен в желизничарската бутка. Той бил попаднал под колелата на влака.

Сетрата изтичала и намерила брат си в агония. Пяна и кръв излизали от устата му. Скърцал със зъби и издавал страшен болезнен стон.

След няколко минути той починал и вероятно отишъл там, където искал да запали цигарата си. Той попаднал там много по-рано, отколкото очаквал.

Не се присмивайте над въпросите отнасящи се за спасението, живота и смъртта. „Бог не е за подиграване. Каквото посее човек, това ще и да пожъне“.

Присмехът почти винаги не е нищо друго, освен една плаха и скритата ярост. А гневът е чувство на недоброжелателност, враждебно отношение към някого, желание да се причини някому зло.

Както червеят поврежда дървото, като го подкопава, така и гневът и злобата изяждат сърцето на човека.

Библията казва: „И тъй, като отхвърлите всяка злоба, всяка лукавщина, лицемерие, завист и всяко одумване, пожелавайте като новородени младенци, чистото духовно мляко, за да пораснете чрез него към спасение“.

От 2 август започва строителството на пет станции на метротрамвая в Тел Авив.

Шофорите са срешнали големи затруднения във връзка с това начинание.

За да облекчат живота на шофьорите, Министерството на транспорта е организирало пет прихващащи паркинги на входа на града.

Предвижда се да има място за паркиране на около 5000 превозни средства.

Пристигайки на един от тези паркинги и оставяйки колата си, шофьорите ще могат да достигнат до центъра на Тел Авив на специални минибуси – „совалки“.

Експертите от Американската психологическа асоциация предлагат да се смята, че вярата в Бога е психическо заболяване.

Подобен извод те направили след проучването, което е продължило в продължение на 5 години.

Няколко години американските психолози внимателно наблюдавали много религиозните хора, които вярват в съществуването на висша сила и влиянието на тази сила върху способността на човека да взема осъзнати решения.

Изследователите стигнали до извода, че вярата в Бога се явява разновидност на психично заболяване.

Наблюденията „показали“, че религиозните хора често страдат от параноя, тревожни разстройства, емоционална нестабилност и халюцинации. Проучването установило, че религиозни хора с влошено здравословно състояние считат, че Бог е жесток, а тези, които го възприемат като добър, обикновено не страдат от някакви заболявания.

За да илюстрира своите констатации, професорът по психология д-р Лилиан Андрюс цитирал пример със Свидетелите на Йехова, които отказват кръвопреливания, при никакви обстоятелства, в замяна на това те умирали. Според професора, тези хора трябва да бъдат обявени за психически нестабилни и да ги лишат от способността им да вземат решения за собственото си лечение.

Ако това предложение се реализира в живота, лекарите ще могат насила да лекуват религиозни фанатици, които отхвърлят някои видове терапия поради духовни съображения.

За признаци на психично заболяване или неосъзнаване на реалността, д-р Андрюс смята някои твърдения на хора, които казват, че притежават способност да лекуват и възможности „да се свързват пряко с Бога.“

Силвия и Доротея стояха пред витрината на книжарницата и преглеждаха рекламираните книги на нея.

– Докато книгата лежи по витрините на книжарниците и лавиците на библиотеките, тя е мъртва, – въздъхна Доротея. – Тя оживява само, когато читателет запрелиства страниците ѝ.

– Тогава всички идеи, знания, герои и събития започват да се движат към хората, – допълни Силвия.

– Това движение прилича на енергия без контакт, – започна да философства Доротея. – Между двата полюса няма светлина и топлина. Но ако изведнъж се съединят, пробудените мисли на читателя започват диалог с писателят, с неговото послание и емоционален свят.

– Никой не знае до кога ще бъде това въздействие и колко дълбоко ще бъде то, – добави Силвия.

– Но ако няма взаимодействие между читателя и книгата …….- поде някак плахо Доротея, – това е много тежка присъда за автора.

– Знаеш ли, че някой  сравняват книгата с посланик, други с разузнавач? – засмя се Силвия.

– Като посланик да, но как може да бъде разузнавач? – недоумяваше Доротея.

– Книгата е като птица , прелита през суровите и недостъпни планини, през обширните морета и океани. Те е навсякъде, където има хора. Пътешества без автора си. След като я напише, той няма власт над нея, – поясни Силвия

– За съжаление българската книга вече не птица, която кръжи в страната и извън нея, – усещаше се тъга в гласа на Доротея. – Няма жажда за знания. Всичко е подчинено на личните сметки и интереси, подхранвано от капитала.

– Погледни с какво се е наводнил книжния ни пазар, – посочи с ръка Силвия витрината на книжарницата. – Вносни книги от страниците, на които лъха на барут и кръв, бандитизъм и наркомания, проституция и порнография. Почти тук всичко ухае на пошлост и е загнило.

– Вървиш сред това духовно бунище, – очите на Доротея се напълниха със сълзи, – и нищо друго не ти остава освен да стискаш зъби от безсилие ….

– Погледни навред, крещящи реклами, търговси фирми, банки на всяка крачка, кафенета, заведения,…. – отчаянието взе връх у Силвия, – а тук по-рано кипеше бурен културен живот, хората се тълпяха по книжарниците за някоя хубава книга….. Няма жажда за знания, само зрелища, дори без хляб.

Нещо сме загубили във вървежа си напред и сме го заменили с нещо по-малко достойно …..