Виктор и Илия се разхождаха в парка. Разговорът им стигна до една болезнена тема за Виктор – молитвата.

– Разбери нямам време. Графика ми е много натоварен, – махна с ръка Виктор.

– Друг ли ще ти казва, какво има Бог за теб? – попита Илия.

– Нали за това се плаща на проповедниците, – изтърси без да се замисли Виктор. – Но нали чета книги с такава тематика освен Библията.

– Тогава твоите преживявания са втора ръка, – предизвикателно скръсти ръце пред гърдите си Илия.

– Как втора ръка? – намръщи се Виктор.

– Правиш ли това с другите части от живота си като ядене, спане, разходки, ….?- повдигна вежди Илия.

– Добре, – въздъхна тежко Виктор, – Признавам, че определени неща никой не може да свърши вместо мен.

– Бог иска твоето внимание, а не твоя заместника, – погледна го с укор Илия. – Той те кани да общуваш с Него.

Щом скочи в басейна, очилата на Павел се напълниха с вода. Той едва виждаше.

– Вярно е, че официално не съм се обучавал по плуване, – каза си Павел, – но ще издържа двата кръга на състезанието, в което съм се включил по своя прищявка.

По-късно Павел започна да взима уроци по плуване. Научи се правилните техники за дишане и плуване.

Едва тогава той истински започна да се наслаждава на четирите стила при плуването.

Какво голямо преимущество имаме, когато сме имали правилното обучение?!

Същото важи и за четенето на Библията.

Когато разберем контекста и значението на това, което четем, можем да растем във вярата си и правилно да я прилагаме в живота си.

В духовния си живот, докато изучаваме и разбираме думите и понятията в Библията, ние растем в познанието си за Бога, което ни позволява да различаваме истината от лъжата и да придобиваме мъдрост.

Докато четем Писанието, нека продължаваме да растем, „за да бъдем съвършено подготвени за всяко добро дело“.

Светозар бе тъжен.

– Какво ти е? – попита го приятелят му Минко.

– Във всеки живот има неща, които искаме да изтрием, – махна с ръка Светозар.

– Понякога ни се иска да превъртим времето назад, за да се поправим, но има сцени, които се страхуваме, че ще бъдат трудни за някои хора, – тъжно се усмихна Минко.

– Така е, – съгласи се Светозар, – в крайна сметка можем да нараним някой друг, ако го включим изобщо в окончателната редакция.

– Знам само едно, – поклати глава Минко, – има неща в нас, които искаме да скрием, които желаем да погребем в земята далеч от светлината, като се молим за трансформация.

Светозар само повдигна рамене, а приятелят му продължи:

– Тези неща, които мислим, че ще накарат хората да ни отблъснат и срамувайки се да крият лицата си заради нашето име, могат да бъдат за добро и за лошо, но те ни помагат да сме това, което сме.

– И какво трябва да правя тогава? – въпросително повдигна вежди Светозар.

– Нужно е, да запретнеш ръкави и да дълбаеш надълбоко, – Минко изобрази с движение копаенето.

– И защо да го правя? – Светозар учудено погледна приятеля си.част

– За да стигнеш до добрата част и да видиш добре това, което не си видял преди.

– Не съм видял преди?! – повтори като ехо Светозар.

– Когато погледнеш назад в живота си, какво ще видиш кал на повърхността или чудото отдолу? Повярвай, до теб винаги е Бог. Той държи ръката ти независимо от трудните обстоятелства.

Спорът бе разгорещен.

– Исус е щедър, а ние сме алчни. Той е миролюбив, а ние сме измъчвани ….., – горещеше се Стойко. – Разстоянието между Неговото сърце и нашето е огромна. Можем ли да имаме сърце като това на Исус?

– Изненада, – усмихна се Стоян, – ние вече го имаме.

– Как? – подскочи като ужилен Стойко.

– Щом си отдал живота си на Исус, той ти е отдал Себе Си, – поклати глава Стоян. – Може да ти изглежда странно, но всеки повярвал в Христос има част от мислите и ума Му.

– Е, до някъде може да се приеме за вярно, – уклончиво се съгласи Стойко.

Стоян продължи уверено:

– Бог има амбициозни планове за нас. Този, Който спаси душите ни, копнее да преобрази сърцето ни.

– А какво означава да бъдеш точно като Исус? – попита Стойко.

– Да се вгледаме по-дълбоко в сърцето на Исус, тогава може би ще видим, в какво ще се превърнем, – отговори Стоян.

Станчо бе навел глава.

– Думите му ме пронизаха като с нож. Те проникнаха дълбоко в мен, – оплака се той на приятеля си.

– Човек не е мъдър, ако не знае какво и как да го каже, – отбеляза Димо.

– Това си бе пълна обида, – тъжно въздъхна Станчо, – но не мога да се държа така, все едно нищо не е казал. Това е като рана.

– Раната може да зарасне, когато е наранено тялото, но все пак остава белег, – добави Димо. – Безразсъдните думи могат да унищожат човека, дори да го убият.

– Така е, – съгласи се Станчо. – Думите са станали причина за убийства, самоубийства и реални войни. Те убиват психологически.

– Ето, – Димо вдигна показалецът си на дясната ръка, – кажи на едно дете, че е глупаво и безполезно. И да порасне прекарва живота си опитвайки се да се отърве от съмненията, които си посял в него, – повдигна веждите си Станчо.

– Думите нараняват, те са токсични. Щом попаднат на земята, замърсяват всичко, – категорично заяви Димо. – Пръчките и камъните могат да ти счупят костите ти, но думите унищожават душата.

– Освен това, – поклати глава Станчо, – ако са прибързано казани, не са обмислени добре, водят до много тежки поражения.

– Иска ми се, – възкликна Димо, – да не наранявам някого по този начин, а да говоря думи, които привдигат, насърчават и успокояват човека.