На пътя имаше локва. Кална и мътна, непривличаща с нищо погледите на минаващите.

Тя си летеше там, гледаше небето и се мечтаеше:

– Колко е красиво небето. Невероятно лъчезарно и синьо е. Ех ако можех като облак да се нося по него.

Мечтите ѝ бяха много смели. За нея да се носи като облак по небето изглеждаше много хубаво.

– Може би тогава би се чувствала по-силна, мощна и влиятелна, – въздъхна локвата..

А защо не? Тя бе смела локва. Не би се спряла пред нищо само и само да докосне небето.

Облакът  съгледа нещастната локва и започна да ѝ се присмива:

– На теб ти е дадено да живееш в калта. Там ти е мястото. Къде си навираш носа във висините?

Изведнъж закона на кръговрата се намеси в тяхната дискусия.

И нещо се промени в живота на локвата и облака. Това стана без избухване на гняв или съчувствие, съпроводено със симпатия, отзивчивост, благоразположение и снизхождение.

В резултат на това локвата се изпари и се издигна като облак в небето. Сбъдна ѝ се мечтата!

А облакът се изля като дъжд на земята и лицето му се опръска с кал.

Внимавайте на къде е насочено вниманието ви!

В крайна сметка там, където е отправен погледа ви, за където копнее сърцето ви, там ще живеете.

Слънцето бе разбутало облаците, а лек ветрец ги оттласкваше на север. Небето облече синята си дреха и на земята се разля топлина.

Стамен се чувстваше сам и самотен. Обстоятелствата го бяха запратили в малко населен район. Повечето възрастни хора се застояваха по пейките, а млади хора почти не е виждаха.

Празни домове с порутени врати и прозорци, напомняха, че техните обитатели отдавна са измрели, а потомците им са се пръснали в по-големите градове или чужбина.

Стамен седеше под стария орех и гледаше цигани с каруци, които трополяха и огласяха улиците на притихналото селище.

Спомените го върнаха назад и той отново „чу“ гласа на дядо си, който бе преминал преди няколко години при Господа:

– Ако твоето място е незабележимо и изолирано, не спори, не се оплаквай. Бог те е изпратил не случайно там. Не се опитвай да се отървеш от волята Му. Спомни си Йона, който искаше да избяга от призванието си.

– Прав е дядо, – усмихна се Стамен. – Полипите, които изграждат кораловите рифове, работят под водата и изобщо не мислят, че те поставят основите на нов остров, на който след време ще се появят растения и животни.

Стамен надигна глава и се загледа в разнообразните нюанси на настъпилата пролет.

– В духовната област Бог също се нуждае от подобни полипи, – продължи разсъжденията си Стамен, – работещи далече от човешките очи, но подържани от силата на Светия Дух, се намират под взора на Небето.

Неговият приятел Добромир казваше:

– Спокойно можем да напуснем многолюдните събрания, вдъхновяващият връх Тавор, благословеното общуване с „праведниците“ и да се върнете към нашата обвит в полумрак Емаус.

– Колко застрашаващо и непривично изглежда служението ми тук, – промълви Стамен. – Нужно е да осъзная, че моето отделено място на Божията нива, не е предназначено ежедневен живот, а да доведе до покоряване на близката земя за Господа и то с пълна победа.

Листата на дърветата зашумяха и зашепнаха:

– Ще дойде ден, когато Исус ще раздава награди. И Той няма да направи грешка, макар за много хора да изглежда изненадващо, че някои са заслужили такива награди, въпреки че те не са чували за подвизите им.

Очите на Стамат засияха, обезкуражението отстъпи място на една нова надежда, която осмисляше пребиваването му на това тихо и закътано място.

Денят бе облякъл вечерния си воал. Безброй огньове ярко огряха небето. Деница стоеше на прозореца, подпряла глава на дланите си. Негодувание и болка се четеше на лицето ѝ.

Баба Климентина влезе в стаята и тъжно погледна внучката си.

– Днес гневът обърква много хора в нашия свят, – промълви тихо старата жена.

– Самата аз не знаем как да се справя с гнева си, – вдигна обезкуражено глава Ралица.

– Глупавите хора изразяват открито гнева си, но разумните са търпеливи и го задържат, – каза баба Климентина.

– Знам, че трябва да мисля преди да говоря. Това забавяне, ми е казвала мама, е сигурно средство срещу гнева.

– Не винаги трябва да отлагаш. Ако имаш проблем трябва да се справиш с него. Понякога забавянето води до горчивина, която е по-лоша от гнева.  Гневът не винаги е грах, но огорчението е, – въздъхна старицата.

Тя бе видяла много гняв и болка в живота си и знаеше как се чувства сега внучката ѝ. Целта ѝ бе не само да я успокои, но и да я настави как да постъпи, когато дойде следващото предизвикателство.

– Когато отговарям импулсивно, обикновенно реагирам с гняв, – тъжно констатира Ралица.

– Ако чакаш, за да поговорите за всичко, което ви притеснява, конфликта ще се разрасне, – каза баба Климентина. – Колкото по-дълго останеш спокойна, толкова по-добър ще бъде отговора ти. Оставете си време да помислиш върху ситуацията.

– Какво да правя, като все избързвам, а после съжалявам затова, което съм казала? – горчиво поклати глава Ралица.

Възрастната жена се усмихна и сподели:

– При възникване на конфликт си задавам следните въпроси: Истина ли е това, което искам да ѝ кажа или ще ѝ навредя? Вдъхновяващо ли е за нея? Изграждам ли я или я събарям? Необходимо ли е точно аз да ѝ го кажа? И ако е така по какъв начин да го поднеса?

Ралица се обърна и прегърна баба си.

– Благодаря ти! Твоите съвети винаги ми помагат.

– Мисли преди да говориш, – усмихна се топло старицата. – Обмисли нещата добре, преди да реагираш. Това ще ти помогне да забавиш гнева си всеки път, когато си готова да избухнеш.

– Следващия път ще се постарая да го направя, – засмя се Ралица.

Лицето на Мартина отразяваше болка и притеснение. Бяха я наранили с думи и тя бе огорчена. Лошото бе, че това бе направила най-добрата ѝ приятелка.

– Да отвръщаш с любовта е полезно за здравето ти, независимо от обстоятелствата – каза спокойно майка ѝ, когато я видя да влиза в стаята.

– И това е вярно, – потвърди баба ѝ. – Медицината е доказала това. Учените са установили, че враждебността причинява стрес, който води до язва на стомаха, главоболие и множество други заболявания.

– Каква връждебност? – троснато попита Мартина. – Това бе само малка закачка, …… но ме заболя.

– Враждебността е такъв тип гняв, който човек изпитва, когато се случи нещо сериозно, – обясни майка ѝ.

– Но експертите твърдят, че най-сериозните проблеми се предизвикват от дреболии, – допълни бабата.

– Помисли си само,  – каза майка ѝ, – колко стрес би избегнала, ако се научиш бързо да прощаваш?! Представи си физическите и емоционални предимства на този начин на живот!

– Във всеки вярващ живее Божията любов, – усмихна се баба ѝ. – Ако се подчиняваш на тази любов, тя ще те освободи.

– Спомни си, когато Исус каза на Лазар да напусне гроба? – припомни ѝ майка ѝ. – Той вече бе оживял, но все още беше обвързан с погребалните дрехи. И тогава Исус му заповяда да го развържат, за да може да ходи свободно. Същата свобода Исус и за теб. Така че съгласи се с Него.

– Кажи на тези смъртоносни навици, които те връзват: – подкани я баба ѝ – В името на Исус освободете ме! Отказвам се от враждебността, непростителността и егоизма. От сега ще живея живот изпълнен с любов“.

– Ясно, – каза Мартина, – за да се измени коренно живота ми, не ми е нужно медицинско чудо. Трябва само да се подчиня на силата на любовта. И това ще направя още днес.

Двете жени се усмихнаха. Мартина бе усвоила новия урок.

Петър Марангозов бе добър дърводелец, всички го знаеха като такъв. Той бе ловък и сръчен майстор. Само че отлагаше всичката си работа за утре.

Когато се обръщаха към него с молба да им направи нещо, той все казваше:

– Добре, утре ще го направя!

Докато бе млад хората подканяха Петър:

– Жени се, време ти е!

А той се усмихваше и казваше:

– Добре, утре ще се оженя.

Така и не се ожени. В обещания премина младостта му. А работите му се натрупваха и ставаха много, но той все се усмихваше и казваше:

– Добре, утре ще го направя.

Каквото успееше го правеше, а когато не успееше да свърши навреме нещата, не се огорчаваше много.

Така животът му се изниза тихичко.

Една сутрин хора го помолиха да изпълни една поръчка.

Петър по навик отговори:

– Добре, утре ще го направя!

– Утре? Кога ще бъде това? – попитаха го хората. – На колко години си? Внезапно можеш да умреш и нищо няма да направиш.

Петър учудено се почеса по главата:

– Прави сте! Наистина на колко години съм сега?

Седна на стола си и започна да пресмята. Когато преброи годините си, му стана недобре.

– И това е всичко, – каза си той. – Вече съм на шейсет. Кога измина това време?

За духовния живот няма утре, сега спасявай душата си!