Сватбата е хубаво нещо, но Слави пристъпи към нея с малко притеснение.

Денчо, първият му приятел го смушка в ребрата:

– Какво си увесил нос? Забавлявай се, Дидка е яко парче! Какво те смущава?

Слави въздъхна тежко:

– Гледам майка ѝ Рена и се чудя кога ще почне да ни се меси в семейния живот.

– Не бери грижа за това, – посъветва го приятелят му. – Като му дойде времето, сам ще измислиш, какво да правиш.

Но Слави не можеше да се успокои. Наслушал се бе на разкази с оплаквания от вредни тъщи. Осен това Дидка бе единственото ѝ дете, а майка ѝ бе сама. Всичко можеше да се очаква.

Мина време, но тъщата за радост на Слави, не се появяваше често на хоризонта. Тя всеки ден звънеше на дъщеря си и двете тихо си говореха, но това бе всичко.

Когато му се роди син, Слави изтръпна:

– Сега по цяло денонощие ще стои у дома и ще ни учи на ум и разум.

Но Рена не направи така. Тя купи количка за детето, донесе цяла чанта с памперси и дрешки за малкия, но след това тихо се оттегли.

Е, понякога седеше с внука си, докато Дидка ходеше до поликлиниката или зъболекарят, но това бе за кратко време.

Един ден Слави предложи на жена си:

– Хайде тази година да отидем на море, а детето ще го оставим на майка ти, да му се порадва по-дълго време.

Дидка се усмихна и каза:

– Защо не поговориш за това сам с майка ми?

Слави вдигна рамене:

– Защо пък да не поговоря с нея?

Речено сторено. Слави се приготви предварително. Взе сладки и бонбони, и отиде при тъщата си.

Тя го посрещна с усмивка и му предложи чай. Слави похапвайки си от сладките и пиейки от време на време от чая, започна от далече:

– Хубаво би било нашият Румен да прекара известно време с теб през лятото, вярвам ще ти хареса тази идея. Знам, че обичаш внука си и не би изпуснала такава възможност. А ние с Дидка през това време ще отидем на море, малко на почивка.

Рена го изслуша внимателно и кротко му отговори:

– Разбира се, бих взела Румен през лятото, това не е проблем за мен. Но кажи ми, скъпи зетко, кога ще имаш възможност да заведеш тригодишния си син на море? Само сега. Защото следващата година  той вече ще е на четири и няма да е същото.

Слави въздъхна и си помисли: „Почна се“.

Рена продължи:

– А ти ще загубиш през това лято общението със сина си. Нима ще ми отстъпиш такива безценни и незабравими мигове? След 10-15 години твоят син няма да поиска да дойде с теб, защото ще се чувства голям и ще има свои приятели.

Слави разбираше накъде вече биеше тъща му.

– Той бързо ще порасне, – продължи поучението си тя, – но ти няма да имаш спомени, как за първи път си го държал за ръка и синът ти с възторг е гледал разбиващите се в брега вълни. Нито как заедно сте събирали мидени черупки или строили пясъчни замъци. Ти решаваш, но е хубаво сам да покажеш на сина си морето, той дълго ще помни това. Не го лишавай от тази радост!

Слави се замисли: „Всяко лято ме изпращаха при баба на село. Моят баща никога нямаше време за мен, беше все на работа. След това получи инфаркт. И никакъв спомен не ми остана от него“.

– Ти си много мъдра жена, – каза Слави. – Това лято трябва да заминем на море заедно с Румен. Ти си права не бива да губя това безценно време, което мога да прекарам със сина си.

Дядо Добри бе щедър градинар. Всичко, което отглеждаше в градината си, го раздаваше на нуждаещите се, а за себе си оставаше само една малка част.

Веднъж градинарят чу как някой тихо му нашепваше:

– Спести малко пари за себе си, стига си се грижел за другите! Ще остарееш, ще се разболееш и тогава кой ще ти помогне? Така и ще си отидеш!

Дядо Добри се замисли. И той реши да последва тези съблазнителни думи. Така натрупа доста пари, но не можа да им се нарадва, защото го заболя крака.

Натрупаните пари отидоха по лекари и за лекарства, но нищо не помогна, за да се излекува крака му.

Накрая дойде един по-опитен доктор, който му каза:

– Ако не отсечем крака ти до коляното, ще умреш.

Дядо Добри се уплаши и се съгласи.

Тогава докторът му предложи:

– Нека да направим операцията след три дена.

През нощта градинарят не можа да заспи и дълго плака пред Бога:

– Господи, спомни си как работех в градината си и давах всичко за бедните….

Изведнъж дочу глас:

– А в последно време не трупаше ли пари само за себе си? Ти престана да уповаваш на Бога и започна да разчиташ на парите си. И сега всичко изгуби. Докторът ще ти отреже крака и ще останеш инвалид за цял живот.

– Господи, прости ми! Ако стана инвалид няма да мога да отглеждам отново плодове и зеленчуци за нуждаещите се. Моля Те, запази крака ми!

Дядо Добри продължи да се моли с благодарение, докато дойде мир в сърцето му.

В назначение ден за операция докторът дойде да потърси градинаря в дома му, но не го намери.

– Къде е болният старец, който живееше тук? – попита лекарят съседите.

– Рано тази сутрин отиде да работи в градината си

Докторът се изненада, но тръгна към показаното му място. Там завари дядо Добри да си пее и прекопава земята.

– Добро утро докторе, – усмихна се градинарят. – Вижте, Бог ми подари нов крак, за да продължа да служа на бедните.

– Да, наистина, – съгласи се лекарят, – Бог е направил чудо в живота ти, старче! Да бъде благословено Името Му!

Мълчанов бе доста възрастен. Той бе професор в университета. Уважаваха го студенти и колеги, заради добрия тон и отношението му към тях.

Но специално признание той получи само веднъж при изказването си пред една голяма аудитория.

Докладът му се състоеше от мисли, които Мълчанов бе събирал дълги години изграждайки своята теория. Това бе трудът на неговия живот.

В залата присъстваха учени, които не бяха съгласни с неговата гледна точка, защото подържаха други теории и това, което чуваха бе съвсем ново за ушите им.

Един след друг те откриваха грешки в доклада му и безмилостно го атакуваха. В техните забележки имаше насмешка и сарказъм. А езикът им бе доста хаплив.

– Възможно ли е …..?

– Нима смятате такова нещо за правдоподобно?

– Прилича повече на приказка, а не на научен труд?!

– Тръгнали сте в погрешна посока …

– Разсъжденията ви са повърхностни, макар и фактите, които излагате да са верни…

По лицето на Мълчанов започнаха да се стичат сълзи. Въпреки това, той намери сили и със задавен глас каза:

– Колеги, благодаря ви за цените забележки, ще се постарая да разгледам нещата още веднъж и ще поправя грешките си.

Мълчанов наведе глава и излезе от залата. Тръгна натъжен по един дълъг коридора.

Хората, които го срещаха се ръкуваха с него и го поздравяваха. В техните очи той бе истински герой.

Наистина, човек, който може да приеме забележките и да благодари за критиката е истински победител.

Беше чудесна екскурзия, семейство Стоилови прекараха една прекрасна неделя сред природата. Всички бяха радостни и доволни от преживяното.

Но когато се прибраха, намериха хаос в дома си. Всичко бе преобърнато с главата надолу. Всички възможни чекмеджета бяха разтворени. Вратите навсякъде бяха зейнали, а на пода се валяха дрехи, книги, списания и какво ли още не.

Явно някой бе тършувал и се бе престарал.

Тони, най-малкият от семейството, веднага реагира спонтанно:

– Господи, отмъсти на този крадец.

Бащата погледна с укор сина си и каза:

– Какво говориш, ти си християнин?!

– Татко, ти сляп ли си, – обади се и Лили в защита на брат си, – всичко е смачкано и унищожено. Новата ми рокля стои като парцал пред вратата на тоалетната.

– Вижте, – каза майката, – този човек не се нуждае от отмъщение….

– А от какво? – Скочи Тони.

– От по-голям пердах ли? – додаде Лили.

– Веднъж, – бащата започна спокойно да разказва, – някой беше влизал в офиса ни, – компютрите и цялата техника бяха изчезнали.

– Нима тогава не си се ядосал? – попита Тони.

– Да, първоначално кипнах, – потвърди бащата, – особено като си помислих, че наскоро бяхме купили всичко това и то със заем от банката, освен това още не го бяхме застраховали.

– Ето виждаш ли, – засмя се Лили. – А сега този човек не се нуждаел от отмъщение.

– А ти какво направи? – попита Тони.

– Седнах и попитах Господа: „Защо допусна това? Защо не спря този човек?

– И? – двете деца очакваха с интерес отговора на баща си.

– Тогава разбрах, че Бог гледа на тази ситуация по друг начин, – каза примирено бащата. – Причината бе в неговата милост. Той е милостив и към крадеца.

– Но…., – заекна Лили.

– Колкото и лошо да е постъпил този човек, – продължи бащата, – може би някъде неговата майка или приятел се моли за неговото спасение. Бог обича и крадеца, и силно желае той да се откаже от лошите си пътища.

– Нека се присъединим към молитвата на майка му или този, който се застъпва за него, – предложи майката. – Това ще обърка тъмните сили.

– Не за отмъщение, а за промяна в живота на крадеца трябва да се молим, – каза бащата.

Четиримата наведоха глави и се помолиха, за спасението на човека, който бе обрал дома им.

За хората той бе много чудноват и невероятен старец. Наричаха го дядо Тома.

Хората много го уважаваха, не защото беше стар, а защото Бог му беше дал много дарби, които той използваше, за да помага на хората.

Въпреки всичко този старец не се гордееше с това, а се смяташе за съвсем обикновен човек, който Господ използва, за да се изпълни Божията воля на земята.

Дядо Тома можеше да види и бъдещето на хората, но само на тези, които Бог бе пожелал да му покаже.

Веднъж старецът узна, че внукът му Стефан се е къпал в ледено студената вода на реката и го смъмри:

– Какво си направил? От ледената вода можеш да получиш сърдечен удар и да умреш.

– Дядо, – усмихна се Стефан, – нали ми каза, че ще живея много години? А сега изведнъж твърдиш, че съм могъл вчера на реката да умра!?

– Това, което съм ти казал, е вярно, – отговори съвсем сериозно дядо Тома. – В лампата на твоя живот има масло за много години.

– Тогава защо се притесняваш, че съм се къпал в ледено студената вода на реката?

– Ако ти събориш тази лампа, – въздъхна старецът, – маслото ѝ ще се разлее и тя ще угасне.

Стефан погледна уплашено дядо си.

– Такъв е животът, – въздъхна дядо Тома. – Бог ние дарил скъпоценен дар, нашия живот. И когато го приемаме, трябва да го пазим, а не да го излагаме на безсмислени опасности. За това бъди внимателен със своята лампа.