Една мъжка компания бе заела крайната маса до прозореца в ресторанта. От време на време се чуваха високи гласове, но всъщност мъжете разговаряха спокойно и трезво. Пред тях имаше по чаша безалкохолно и специалитета на заведението.

– Празникът е хубаво нещо, – каза тържествено Слави, белокос мъж около 70 -те. – Той е повод за мъжете да … няма значение за какво, важна е непосредствената причина.

– Ето този празник на 14 февруари с нищо не е по-добър или лош от останалите, – засмя се Павел. – Не трябва да го превръщаме в репетиция за 8-ми март.

– Все забравям този ден – каза тъжно Захари – и не защото съм безчувствен, а просто не съм привикнал към него. Виж Нова година, 24 май, 3 март, това не може да се забрави, но в този Ден на влюбените завъртиш се, увлечеш се в някоя работа …

– Поне да ми напомня жената още предния ден, – поклати заканително палеца си напред Слави, – а не цял ден да ме гледа с ням укор.

– Ако това е върховното им удоволствие да ни изобличават за разсеяността ни, …- изсумтя Захари, – Какво ѝ коства на жена ми да ми напомни, а не да се разсърди и да отиде в кухнята да се цупи.

– След такова нещо се чувствам разнебитен, – тъжно поклати глава Павел, – не се знае, емоциите ми после  могат да тръгнат в непредвидима посока.

– Когато усетя, че отново съм забравил за този ден, – изохка Слави, – изтичвам до близки супермаркет за цветя и шампанско. След това падам на колене пред нея и я моля за прошка, а тя ту се цупи, ту ми се усмихва.

– Какво да ви кажа, – приближи се един пиян човек към компанията, – от този „празник“ никаква радост и удоволствие не получавам …

Мъжете го изгледаха съчувствено, но те напълно бяха съгласни с него ….

Идваше края на смяната, когато Елена чу ясен мъжки глас:

– Ало, медицинската сестра!

Този глас идваше от стая номер 54. Мъжът не беше неин пациент и тя помисли, че вика някоя нейна колежка от своето отделение.

– Ей, русокосата, вас викам! – отново извика мъжът.

Когато влезе в стаята Елена видя дружелюбен човек, който седеше на леглото си.

– Помните ли ме? – попита болният, – вие бяхте моя медицинска сестра, само че тогава бяхме на долния етаж.

– Съжалявам, но аз работя само в интензивното отделение. Навярно сте ме объркали с някоя друга жена.

– Не, не съм сбъркал. Почакайте за минутка – и мъжът започна бързо да свива пръстите на едната си ръка, потропвайки леко с върховете им върху таблата на леглото. – Вашето име ….сега ще си го спомня.

Той погледна тавана, а след това се усмихна тържествуващо:

– Елена, нали така? Само, че имахте по-дълга коса.

Елена стоеше изумена. Преди два дена тя наистина бе подстригала косата си.

– Да, – неспокойно каза Елена.

Тя огледа внимателно мъжът и опита да си го спомни.

– Извинете, аз работя в интензивното и съвсем не ви помня.

– Всичко е наред, Елена. Радвам се , че ви видях отново. Ти беше в стаята  ми преди две седмици. Сърцето ми бе спряло, а ти го върна към живот. Помня как викахте някакви медицински термини и се опитвахте да разчистите пътя по коридора. След това взехте дефибрилатора и аз отново започнах да дишам.

Изведнъж спомена се върна. Само че мъжът изглеждаше малко по-различно. Очите му бяха зачервени, а лицето бе добило синкав отенък.

– Кой ви каза, че именно аз съм ви помогнала този ден? – позаинтересува се Елена.

Мъжът се засмя.

– Аз бях на тавана и ви наблюдавах. Вие имахте дълга светла опашка. А когато се обърнахте към апаратурата до леглото ми, видях красивото ви лице…. извиках ви, за да ви благодаря.

Някаква топлина се разля в тялото на Елена. Тя не можеше да разбере, как може човек, който е почти мъртъв, да я види и да я запомни.

Преди да купите цветя, като подарък, помислете за които са предназначени.

Мъжете по случай годишнини подаряват огромни с дълги стъбла рози, гладиоли, карамфили в бял и розов цвят.

Ако подарявате цветя на момиче или жена не по някой тържествен повод, те могат да бъдат от любимите.

Един ден на Цоко се обади синът му Велко:

– Тези дни ще мина през село. Какво ще кажеш да излезем някъде заедно.

Жената на Цоко отдавна бе починала, а децата му се разпиляха в големите градове. Дъщеря му се омъжи във Варна, а синът му замина за Пловдив.

Старецът са радост прие поканата, защото синът му постоянно пътуваше, често отсъстваше от страната и отдавна не го бе виждал.

Когато двамата се събраха отидоха в местния ресторант, където предлагаха чудни деликатеси. С тях привличаха хора, които им гостуваха от много далече.

Баща и син имаха много неща, които трябваше да споделят един с друг. Не можаха да се разделят в близките 3-4 часа.

Накрая Велко плати сметката, а на изненадания си баща каза:

– Дай тези пари на някой, който наистина се нуждае от тях.

И Цоко прибра парите, които бе приготвил за обяда.

След като се разделиха, старецът тръгна към градинката в центъра на селото. Там чу зад гърба си слаб глас:

– Извинете. Днес загубих портфейла си и сега няма с какво да платя в хотела, където съм отседнал. Можете ли да ми помогнете?

Цоко почувства, че трябва да помогне на този младеж. Извади парите, които бе предвидил за обяда и ги подаде на младежа. След това добави:

– Ще се моля за вас.

– Много ви благодаря, – в очите на младия човек се появиха сълзи.

„Явно Бог иска да споделяме неговата любов и милост на всяко място, – каза си Цоко. – Господ винаги е готов да ни помогне, независимо в какво положение сме. Така и аз трябва да бъда готов, да помагам на хората, които имат нужда“.

Една жена се разхождала по улиците на Париж и видяла Пикасо, които скицирал на една маса в едно улично кафене.

Тя попитала Пикасо:

– Можете ли да ми направите скица срещу заплащане?

– Да, – веднага се съгласил художникът.

След няколко минути скицата била готова.

– Колко ви дължа? – попитала жената.

– Пет хиляди франка, – отговорил Пикасо.

– Но вие направихте това само за три минути, – учтиво напомнила жената на художника.

– Не, – казал Пикасо, – за това ми бе необходим целият ми живот.