Беше края на деня и студът се опитваше да замрази всяко желание и надежда, но това не попречи на Надя и Христо да се отбият до шумното заведение на ъгъла. Тя често го засичаше „случайно“ край себе си, но щом решеше да го приближи, той навеждаше срамежливо глава и бягаше.

Днес не можа да избяга или вече се беше престрашил, но факта си е факт, двамата седяха на една маса и се гледаха дълго без да проронят дума от устата си.

Накрая Христо не издържа, усмихна се малко стеснително и тихо каза:

– Опитът ми в романтичния живот е много скромен. По-скоро това бяха случайни срещи без продължение.

– Разкажи ми нещо за себе си. Знам, че пишеш, но почти нищо не знам за теб, – насърчи го Надя.

– Както вече си усетила, аз …. съм много стеснителен. Не знам, просто така съм устроен. Това може би е страх да не бъда отхвърлен, защото погрешно съм разбран. Чувствам се по-сигурен, когато съм сам. Бях единствено дете и това ми харесваше. Ужасявах се, когато хората се опитваха да ми помогнат да си намеря приятели или ме канеха да си играя с други деца. Тържествата по празниците бяха кошмар за мен, тогава стоях в някой ъгъл и исках никой да не ме забележи.

– Ами в училище? – попита Надя.

– О, нямах нищо против училището. Там бях добре. Знаех какво се очаква от мен и го правех. Бях доста умен, според мнението на учителите. Справях се добре, дори спечелих стипендия …

– Бил ли си някога в пансион? – Надя се опитваше да го опознане, като се стараеше да не го засяга болезнено.

– Баща ми искаше да отида, но майка ми не бе съгласна и тя надделя.

Надя въздъхна дълбоко, не знаеше какво да каже.

– Проблемът е, – засмя се Христо, – когато седя до някоя непозната на вечеря, трябва да разговарям с нея и да проявявам някакъв интерес. За мен това беше ужас. Така се наложи да имам някой и друг флирт …

– Не мога да си те представя да флиртуваш, – призна Надя.

– Е,… и в двата случия те флиртуваха с мен, при това бяха доста напористи. Тъй като бяха приятни и привлекателни, за мен не беше много трудно да вляза в определената роля. А после нищо, докато не срещнах теб. Забелязахте още първия ден, когато дейде тук. Загоряла, красива, рошава и …. нещо в мен се преобърна. Почувствах се отмалял. Помислих си, че виждам най-прекрасното същество, което някога съм виждал….

– Невероятно, – възкликна Надя. – Отбягваше ме всеки път, а когато се опитвах да те заговоря офейкваше по възможно най-бързия начин.

– Да, но не знаех как да се държа с теб. Ти си толкова красива, изискана, ….какво общо би могла да имаш с мен? Бях много притеснен.

– Е, сега имаш много общо, – щастлива му се усмихна Надя, – много, много общо.

– Наистина, колко е хубаво, че си тук …. когато не те виждам, постоянно мисля за теб.

– Това е най- хубавият комплимен, който някога съм получавала.

– Не мога да повярвам, – каза неохотно Христо, – сигурно си получавала страшно много до сега!

– Да, но това, което ми каза има голямо значение за мен…..

Това беше само началото. Те бяха станали приятели.

Повечето читатели смятат, че главната тема в романа „451 градуса по Фаренхайт“ е подтискането на индивидуалността чрез правителствена цензура.
Но самият Рей Бредбъри е твърдял, че такова схващане е погрешно.
Основното послание на автора се заключава в опасността от телевизията, която унищожава желанието да се четат книги. Според него телевизията заменя четенето с развлечения, а задълбочените знания с повърхностни „фактоидеи“.

Често родителството се превръща в поредица от ежедневни битки с детето, което води до нервен срив на майката и капризничене на детето.
И защо е всичко това?
Защото ние виждаме света и събитията в него по съвсем различен начин. Ако отчетем това, става много по-лесно да си взаимодействаме с детето. Можем да намерим решение и в най-сложните ситуации и най-важното е, че се прекратява „войната“ между родители и деца.
Представете си следната ситуация.
Вечер. Дете увлечено играе с новото автомобилче. Майката приближава и му казва:
– Време е за сън.
И чува възмутения глас на сина си:
– Не!
Майката започва дълго обяснява:
– Късно е. По това време всички деца са вече в креватчетата си.
Но това в ушите на детето звучи по-скоро, като „мама нещо разказва“.
Но може да се постъпи и така.
– Хайде да играем с това автомобилче. О, но то вече иска да спи. Хайде да го приберем в гаража и да го сложим да спи.
След пет минути детето ще е по-склонно да ви чуе и да иде в кревата.
Времето за децата е това, което преживяват или изпитват.
Ако искате да приканите детето да спи, може да се опитате да му кажете, че утре ще бъде нов ден и вие нещо ще правите, но това за него е лишено от детайли и активното му участие.
Много по ефективно е ако се разкаже за „неговото утре“ в подробности. Например:
– Утре ще се возиш на трамвая. Ще видиш слон. Ще си играете с Петърчо.
Тогава детето с желание очаква „утре“ и веднага се приготвя да спи.

В сенчестите градини и по улиците на града растяха ябълки, круши и кайсии, а по зидовете се виеше едро грозде. Коритата на чешмите бяха пълни с прозрачна студена вода и горещината не беше толкова неприятна.

Наоколо се бяха насъбрали много хора. Човек можеше да оглушее от виковете на продавачите на вода и сладки.

В старата част на града беше тихо. Наоколо стърчаха развалини от къщи, срутени дувари, а по средата се издигаше постройка със малък купол и меден кръст на върха. До нея растеше овощна градина. Из градината сновяха хора с бели и зелени чалми.

Срещу храма на гяурите бе издигната бесилка. Под нея стоеше старец с голяма бяла брада и сини, като небето очи. Беше облечен с дълга ленена риза, а ръцете му бяха вързани отзад на гърба.

Главният молла се качи на ешафода, помоли се и се обърна към там стоящият владетел:

– О, защитнико на вярващите и покровител на исляма, позволи ни да изпълним височайшата ви заповед!

Владетелят кимна с глава:

– Разрешавам!

Главният молла, висок як мъж със зачервени бузи, се обърна към вързания старец:

– Ей, гяурино, нашият велик повелител разгледа греховете ти. Той не е съгласен, че на наша земя подържаш богуомразна църква, където с лъжа и коварство примамваше правоверните мюсюлмани, за да ги отклониш от истинската им вяра. За това нашият владетел те осъди на смърт. Какво е последното ти желание?

Старецът отрицателно поклати с глава.

– От вас нищо не искам. Моля само Бог да ми прости греховете!…. Щастлив съм, че бях удостоен да се жертвам за вярата.

Моллата погледна към владетеля. Той даде знак с ръка. Тогава моллата се обърна към палачите, които стояха от двете страни на стареца:

– Нашият милостив владетел заповядва да обесите този мъж.

Палачите надянаха примката на врата на стареца, преметната въжето през напречната греда на бесилката и задърпаха със всичка сила. Старецът се изпъна, потрепери и затихна.

Моллата отново се обърна към владетелят:

– О, най-велик от великите на нашата вяра, в продължение на много години тази църква служеше, като огнище за развращаване на правоверните. Тя бе убежище на всякакви злини и коварства. От нея се разпространяваха еретични писания из цялата ви подвластна земя. Разрешете да разрушим това гнездо на порока.

Владетелят кимна, съгласявайки се с предложението. Всички чалмалии с песни и проклятия се нахвърлиха върху църквата от всички страни. Първо хвърлиха примка на медния кръст и го свалиха на земята, после се заеха с купола. Облак прах покри небето….

От църквата остана само купчина развалини. А на бесилката се полюшваше от вятъра трупът на обесения старец…..

На плочите белееше нещо. Драгой бързо се наведе. Това беше кърпата на Деница. грабна я и я доближи до гърдите си. Стори му се, че държи най-скъпоценото нещо на света.

Сега той можеше да нарисува прекрасни неща.

Любовта променя света. Ражда вдъхновение. Създава песни, кара хората да си тананикат нещо нечуто до сега. Раздвижваха тялото и то танцуваше в неподражаем ритъм.

Драгой влезе в ателието си. Грабна четките и боите. Усети как някаква песен разцъвтяваше в сърцето му. Радостен копнеж преля в жилите му. Желание да сътвори нещо добро и хубаво преизпълни душата му.

Сред богатата и ярка игра на цветовете сини, розови, жълти, тъмносиви, златисти, червени, малинови, тъмносини, зелени……

Опиянен от танца на багрите, Драгой тихичко, почти нечуто си тананикаше някаква обикновенна, но ведра песен.

Рисунък, след рисунак …. Картината се изпълваше с образи щастливи и весели, озарени от светлина и доброта ……

За творецът няма по-голямо щастие, да вижда как делото му се превръща в това, което е мечтал.