Сутринта Румен стана рано и се отправи по дългите прашни пътища на страната. Той вече втора година посещаваше новообразуваните църкви в района.

Денят беше горещ и Румен загуби посоката, в която трябваше да върви, за да стигне църква, в която да изнесе поредния урок.

Макар че беше закъснял, се наложи още няколко часа да чака, докато вярващите да се съберат, под сянката на едно огромно дърво.

Изпяха няколко песни и урокът започна. Румен говореше, но имаше усещането, че всичко се проваля. Хората срещу него изглеждаха отегчени. Сякаш това, което говореше изобщо не достигаше до тях.

„Може би преводът на думите ми, не е достатъчно ясен“ – помисли си Румен.

Когато се прибра, той беше изтощен, но застана на колена и попита Господа:

– Боже, какво правя тук?

След няколко седмици Румен, с група вярващи, отново отиде в това село. Една жена от неговия екип се заговори с човек от селото.

– Аз съм християнин, – каза мъжът.

– Чудесно, – каза жената. – А от колко време?

– От три седмици.

– Наистина ли? – попита изненадано жената. – А как стана християнин?

Мъжът посочи с пръст Румен:

– Този човек дойде и ни каза за Исус ……

Румен трепна.

„Какво излиза? – помисли си той. – Когато мислех, че урокът се е провалил, този човек е повярвал.  Явно успехът в християнското служение не зависи от моите възможности, а от това да съм на разположение на Божия призив“.

Румен се усмихна и радостно възкликна:

– Реколтата е в Божията ръка, Исус ме е призовал да посея семето на вяра. Единственото, което трябва да направя е да Го следвам.

Верността е по-важна от успеха и нашата готовност от възможностите ни.

Бразилските учени са открили единствения в света вид флуоресцентни дървесни жаби в горите на Амазонка. Тези земноводни са в състояние да променят цвета си от мътно жълто до неоново зелено под въздействието на ултравиолетовата светлина.

Това светене по-рано е забелязано при много растения и животни, с изключение на жабите.

След задълбочени изследвания екип от учени са открили един вид светещи жаби, чиято флуоресценция е естествен пигмент на тялото. Тази жаба е единственото известно светещо земноводно в света.

Откритието е било направено случайно, когато учен от Музея за естествени науки Бернардино Ривадавия изучавал южноамериканските места, изпълнени с дървесни жаби и забелязал тази особеност у една от тях.

Скоро Георги празнува своя  рожден ден. Дъщеря му Станка му подари луксозно издание на госпъл музика. Колекцията съдържаше класически химни, с които бяха израснали родителите му. В нея имаше и съвременни произведения.

Докато работеше в градината или почиваше Георги си ги пускаше.Тази музика му даваше радост, мир и го насърчаваше.

Един ден докато я слушаше се размисли:

– Кои ли хора са сътворили тази прекрасна музика. Авторите на текстовете, музикантите и певците работят заедно. А каква красота са създали?! Слушайки я, мога само да се наслаждавам.

Георги се развълнува. Изпълненията докосваха сърцето му, а това го ободряваше и повдигаше духа му.

– Ето такъв екип иска Бог да бъдем и ние в църквата, – възторжено възкликна Георги. – Да работим заедно за Неговото царство, като разпространяваме вестта за спасение и вечен живот.

Той се заслуша в гласовете на изпълнителите. Осъзнаваше, че в тази хармония има дял Творецът, нашия Създател.

– Ще имаме много трудности в живота, но ако търсим единство ….., ако си помагаме, ще бъдем силни, – ентусиазирано каза Георги. – Животът изпълнен с любов и обща молитва е отговор на призива на нашия Спасител: „Да се обичаме един друг“.

Георги напълно разбираше, че Бог е дал различни умения, дарби и възможности и то с една единствена цел, да можем да си служим един на друг.

– Ако можем като християни да покажем любовта помежду си, – въздъхна Георги, – щяхме да привлечем погиващите от този свят и да им помогнем да открият истината, която ще ги освободи от робството и оковите на греха и сатана.

Вечерта бе хладна и не се знаеше колко повиквания ще имат тази нощ. Петров бе застъпил на смяна и блуждаеш с очи между звездите на тъмното небе, които ярко се открояваха през прозореца.

Телефонът се обади. Напрегнатият му звън извади от унеса младият лекар. Той вдигна слушалката:

– Да, ….добре, …. тръгваме веднага….“Иван Вазов“ 16.

Бързо нахлузи якето си и потегли с линейката.

Влезе в дома на възрастен свещеник, който бе получил инфаркт.

Мъжът лежеше на кревата в тъмносиньо расо с малък кръст в ръцете си. Налягането му беше много ниско. Болният бе блед. Студена лепкава пот бе избила по него. Явно имаше силни болки, но беше тих и абсолютно спокоен.

В това спокойствие нямаше никакво напрежение или фалш.

Свещеникът попита лекаря:

– Много ли повиквания имахте? Навярно не сте и вечеряли?

Той се обърна към жена си:

– Сложи на човека да похапне. Тяхната работа е много напрегната, нямат време коляно да подгънат.

Докато му правеше кардиограмата, възрастният мъж се интересуваше:

– Къде живеете? Далече ли ви е от работата? Имали много млади лекари като теб там?

Докато екипа се опитваше да облекчи страданията му, в него не се забелязваше и капка страх. Той виждаше загрижените лица на медиците. Чуваше плача на жена си. Напълно разбираше какво става с него.
Думата „инфаркт“, която произнесе младият лекар, не разколеба самообладанието му.

„Странно, – помисли си Петров, – при други посещения подобни на това, болните се парализираха от страх. Те мислеха само за себе си и за своята болка. Вслушваха се във всяка промяна на тялото си и до последно  се захващаха и за най-малката възможност, само и само да живеят. Всичко биха дали, само да поживеят още малко“.

В тези домове, които до сега бе посещавал младият лекар нямаше кръст и Библия, а плазмени телевизори, на входа му даваха да си обуе специални пантофи и независимо от състоянието на болния до последния момент слушаше само истерии.

Болните стенеха, мятаха се в леглото, хващаха лекарят за ръце, вглеждаха се в очите му и слушаха внимателни гласа му с някаква призрачна надежда за чудотворно изцеление.

Такива хора измъчваха със своето състояние роднини и всички, които ги обкръжаваха. Лекарят при такива положения се чувстваше безсилен и не защото не можеше да им помогне, а защото виждаше, че смъртта ги е победила.

Но странно, след смъртта на този свещеник, Петров изпита тиха радост, защото смъртта не одържа победа над него.

В съзнанието на Петров се прокрадна въпрос: „Смърт, къде ти е жилото?“

Павлов беше началник ОТКК. Трябваше да се яви пред Христов, от когото мнозина трепереха. Павлов изтръпна.

– Щом трябва да се явя незабавно, не е да си поприказваме само и да ме черпи едно кафе.

Когато Павлов отиде, Христов го покани вежливо да влезе, дори му отвори вратата.

– Как можахте да позволите, господин Павлов, да се дадат на болницата кислородни бутилки, на които вентилите изпускат?

Мъмренето бе кратко, но не бе приятно.

Последва заповед:

– Веднага да се реши проблема и ми докладвайте.

Павлов излезе от кабинета олюлявайки се. Той обичаше работата си и стриктно спазваше всичко. До сега. цели 20 години, подобно нещо не му се бе случвало. Бе направил пропуск.

По лицето му бе избила студена пот, а издайническото изчервяване, красноречиво говореше за вътрешното му състояние.

След каро се окопити, отиде да провери какво е станало. Успя за кратко време да реши проблема и се върна да докладва.

Христов го посрещна с въпроса:

– Какво направихте?

Павлов накратко обясни:

– От екипът на Горанов, не изпробвали бутилките, тъй като им казали, че са нови и току що напълнени. Това им се сторило достатъчно и без много да му мислят ги изпратили в болницата …..Говорих с тях и изпратихме нови. Хората бяха потресени от случилото се и заявиха, че в бъдеще няма да пуснат нито една бутилка без проверка, независимо каква е.

– Добре, – каза Христов.

Гледайки през прозореца добави:

– Има неща, с които не бива да се правят компромиси.

Той се обърна към Павлов и продължи:

– С нещата за болницата нямаме право да грешим.

Павлов се стъписа от последната изречена дума „грешим“.

„Този, който толкова строго ме смъмри, – каза си Павлов, – е съпричастен към моята работа, задължения и отговорност. Трябва да преразгледам моята и на целия екип работа“.

И вместо подтиснатост, Павлов се почувства амбициран.

Христов не беше пословично принципен и настойчив, както му се носеше славата, а по-скоро бе строг и справедлив. Не претоварваше никого с отговорности, но и не подминаваше грешките.