Обикновена тиха вечер. Катя беше в кухнята и подготвяше вечерята. Тони бе в хола, пиеше бира и гледаше телевизия.

– Скъпи, – каза Катя, – трябва да поправиш вратата на хладилника. Тя не може да се затваря, а така ще се разваля храната, която поставяме в него.

Тони се ядоса:

– Да не съм майстор по ремонт на хладилници?

Малко след това Катя отново се обади:

– Скъпи, трябва да оправиш осветлението в спалнята. Там е тъмно и нищо не се вижда.

– Да ти приличам на електротехник? – изсъска Тони, без да отклони поглед от екрана на телевизора.

След няколко часа Катя с болка сподели:

– Скъпи, трябва да оправиш прозорецът, защото отзява и когато застудее няма да можем да затопляме добре стаята.

– Да не съм дърводелец?

Озлобен от всичките натяквания на жена си, Тони стана и излезе навън. Той реши да отиде до бара, като си направи сметка, че там има телевизор и ще може да погледа.

Речено сторено. Отиде в бара, настани се на една маса и си поръча бира.

Когато изгледа две предавания, Тони се почувства виновен.

– Лошо се отнесох със жена си. По-добре да се прибера в къщи и да оправя нещата.

– Влезе в дома си и забеляза, че едното крило на прозореца беше дялнато и то прилепваше плътно към дървената каса. Надникна в спалнята и усети промяна в осветлението му. Отиде в кухнята, за да си вземе една бира и му направи впечатление, че вратата на хладилника се затваря нормално.

– Мила, какво е станало? Как успя да оправиш толкова бързо нещата?

Тя го погледна с укор и обясни:

– Когато излезе, аз застанах на прозореца и се разплаках. Мина един млад мъж и ме попита: „Защо плачете? Мога ли с нещо да ви помогна?“ И аз му казах за неизправностите в дома ни. Тогава той бързо се захвана и коригира всичко. Попитах го: „С какво мога да ви се отблагодаря?“ Каза ми: „Направете ми една торта или кекс“.

– Е, изпече ли вече тортата? – попита Тони, малко притеснен.

– Да ти приличам на готвачка? – засмя се Катя и му намигна.

Когато тухлите бяха разтоварени, дърводелците и строителите седнаха на масата. И започнаха обичайните разговори в такъв момент:

– От къде си?

– Колко изкарваш?

Разговорът изведнъж премина към гъбите. За селския човек тази тема е неизчерпаема. Като хванеш от майсторски приготвени гъби и стигнеш до темата, как да ги запазиш, когато падне снега.

По едно време  започна да разказва най-старият от дърводелците. Той беше около 70 годишен. На тези години мъжете оставят брадвата, но този  не беше я зарязал. Всички го слушаха внимателно, явно имаше авторитет в групата.

– За всяка гъба е нужен подход, – започна старецът.  – Например, когато отивам за медни агари не взимам чанта. В противен случай няма нищо да набера. Виж, празния чувал влиза в работа.  В гората се натъкнах на пънове. Те стърчаха на метър от земята, явно някой е сякъл тук. На дънерите като гроздове бяха накацали медни агари. Обрах само едно от отсечените дървета и напълних чувала. Имаше много, но нали трябваше да ги отнеса до селото.

Излязох от гората, а до селото оставаха още три километра. Вървях и усещах, че този товар не е по силите ми. А да хвърли толкова гъби просто е жалко. За беда заваля и дъжд. Чувалът натежа още повече.

Изведнъж чух зад себе си шум на кола. Обърнах се – червен „Москвич“.

– Е, – казах си, – слава на Бога.

Сложих чувала на рамо и помахах с ръка. Шофьорът спря и отвори прозорчето.

Той  беше як младеж с кожено яке.

Казвам му:

– Мили човече, закарай ме до селото, уморих се.

Той погледна чувал, после мен, а после недоволно кресна:

– Ти какво, дядо? Целият си мокър, ако седнеш вътре всичко ще намокриш.

Затвори прозорчето и потегли. Какво да се прави, нарамих чувала и отново закрачих под дъжда. Е, има и такива хора по света.

С малки почивки се добрах до селото. Наближавам и гледам червеният „Москвич“ спрял напряко  на пътя пред дома ми.

Приближих и попитах младежа:

– Какво се е случило?

– Как да ви кажа, ….. бензина свърши – и наведе засрамено глава. – Да знаете някой тук наблизо, който може да ми услужи с три литра бензин, за да мога да стигна до бензиностанцията.

– Аз имам бензин, – казвам му. – Сега ще донеса тубата.

Оставих чувала с гъбите и тръгнах към гаража. Когато се върнах младежът крачеше притеснено под дъжда.

– На вземи и наливай! – и му подадох тубата.

– Много ви благодаря. Аз… там на пътя …

– Няма значение, наливай.

Наля бензина, благодари ми смутено и потегли.

Всички се бяха смълчали . Всеки от тях поне веднъж е преминавал край човек в беда и не му е протегнал ръка за помощ. Грешките са си грешки, важно е човек да не таи злоба и огорчение. В такива случаи трябва да намери сили и да помогне на този, който го е пренебрегнал и отхвърлил.

Децата в детското неделно училище доста шумяха. Те говореха едно през друго без да се изслушват. Когато влезе учителката всички се умълчаха, но Стамен, който бе с гръб към нея, не я видя и каза високо в настъпилата тишина:

– Исус е преживял същите изпитания, с които и ние се сблъскваме днес.

Тогава друго от децата поклати глава, не се сдържа и се обади:

– Искаш да кажеш, че и Той е минал през пубертета?

– Макар да знаем, че Спасителят е живял като човек на тази земя, – каза учителката, – не сме склонни да приемем реалистично това. Допускаме, че Той някак си по свръхестествен начин, се е разминал с най-неприятните страни на живота.

– Нали Исус се е родил като беззащитно бебе, което се е нуждаело от грижа, – каза Милена.

– Израснал е в семейство на дърводелец, – допълни Стела, – така че вероятно си е играл с дървен материал.

– Да, така е, -съгласи се учителката. – Преминал е и през пубертета, както всяко дете на тази възраст. Макар е живял във време и култура различни от нашите, Исус добре разбира какво изпитваме в живота си.

– А когато сме самотни? – попита плахо Елена.

– Тогава не бива да забравяме, – усмихна се учителката, – че Исус вече е преминал през това. Той чува вика ни и винаги е с нас, докато преминаваме през трудностите на живота.

– Привдига ни в тежък момент, – продължи мисълта малката Лили. – Дава ни надежда, когато сме отчаяни.

– Радва се заедно с нас, – обади се и Дамян, – когато сме преодолели болката.

– Хайде да Му благодарим, – предложи учителката, – че винаги е до нас и се грижи за всички.

Появата на църквата е нечуван риск. Шепа скромни рибари се впуснали в света, за да го заквасят с учението и духа на някакъв селски дърводелец.

Не е ли безумие това? Сам Исус казва: „Ето, Аз ви изпращам като овце сред вълци“.

Има ли по-безнадеждна задача от тази? Нима овца смее да си въобрази, че може да се яви сред глутница вълци и да ги направи като себе си?

Мнозина са съгласни, че отчаянието е грешка в живота. Но как може да го избегне бедната овца, щом трябва да се заеме с такава трудна задача? Нима Христос не е чул римската поговорка: „Човек за човека е вълк“? Това още не е опровергано.

За това Христовата църква живее с готовност за саможертва, присъща на агнето. Тази задача не е лека, но е благословена и вечна.

Затова заяквай в благодатта. Нека силата на волята бъде център на твоя мъжествен характер. Бъди уверен, че за истината няма непревземаеми крепости. И за най-твърдата скала се намира начин да се прокара тунел през нея.

Крепкото, спонтанно усилие превръща възможното в действително.

Наскоро Петров нае дърводелец, който да ремонтира вратите, прозорците и всяка мебел, която съдържаше дърво на вилата му.

Първият работен ден на Илия, така се наричаше дърводелецът, не тръгна много добре. Спука му се гума. Счупи се електрическия му трион, а старият му пикап изобщо не поискаше да тръгне.

Петров му предложи:

– Ще те откарам до вас.

Илия само кимна с глава. През целия път дърводелецът не каза нищо. Седеше вглъбен и дълбоко умислен.

„Явно неуспехите днес, яко са го разтърсили,  – каза си Петров“.

Когато пристигнаха, Илия покани Петров на гости.

Двамата тръгнаха към уютен двуетажен дом, но преди това минаха през добре поддържана градина.

Изведнъж дърводелецът се спря пред малко дръвче и погали с ръце клоните му. Внезапно той се преобрази. Изобщо не приличаше на умисления и изпълнен с тревоги мъж, какъвто беше преди минути.

Илия тръгна към дома си усмихнат, радостно приветства семейството си. Прегърна децата си и целуна съпругата си.

По-късно, когато Илия изпращаше Петров и минаха отново край малкото дръвче, гостът не се стърпя и попита:

– Какво направи с това дърво, преди да се отправиш към дома си?

– Това дърво наричам „дървото на проблемите“, – започна да обяснява Илия. – На работата ми често възникват неприятности, но аз не мога да ги занеса в дома си, където спокойно живеят жена ми и децата ми. Затова, когато си дойда, мислено окачвам върху това дърво проблемите си и се прибирам у дома,  а сутрин отново ги забирам със мене на работата си.

Петров го изгледа изненадано, всичко това му се струваше доста странно.

– Може да ви изглежда забавно и налудничаво, – каза Илия, – но сутрин, когато стигна до дървото, проблемите на него се оказват много по-малко, в сравнение с тези, които съм оставил вечерта.

„Всеки се сблъсква с проблеми, – помисли си Петров, – но не трябва да им позволяваме да пречат на живота ни в семейството. Илия чудесно го е измислил, не е лошо и аз да пробвам“.