Лежаха си там два пътя. На кръстопътя стоеше пътен указател, който с големите си дървени ръце сочеше към всеки от тях. Единият бе широк и просторен, гладък и вдъхващ доверие, а другият бе тесен, каменист и трудно проходим.

Един ден широкият път каза на тесният:

– Ти си съвсем запустял. Върху теб има само остри камъни и дупки. Целият си обрасъл в трънаци. Тези, които биха тръгнали по теб биха се уморили и навярно ще умрат от глад.

Тесният път мълчеше, той нищо не отговори на присмехулника.

– Виж, аз съм красив и гладък, – продължи самодоволно широкият път. – Край мен има кафенета ресторанти и къщи със всякакви удобства. Просто живей и се весели!

– Съдейки по думите ти, – изненадано промълви тесният път, – край теб се живее много добре!?

– Повече от добре, – възторжено откликна широкия път, – но …

– Защо замълча? Нещо не е наред ли? – попита разтревожено тесния път.

– Да, – дълбоко въздъхна широкия път. – В края ми се намира пропаст бездънна, мрачна и черна. Просто не мога да ти я опиша.

– Навярно много хора не подозират това? – съчувствено попита тесният път.

– Тези, които знаят, само свиват рамене и махат безразлично с ръка, – с мъка отвърна широкият път.

– Вижда се, че не знаят цялата истина, – тъжно каза тесният път.

– Нагледал съм се на тази пропаст и се страхувам да попадна в нея, – тъжно констатира широкият път. – Мисля си, че тази злокобна и гибелна тъмнина не ще пусне никой навеки.

Двата пътя замълчаха.

– А как е при теб? – попита след време широкият път.

– Трудно, – въздъхна на свой ред тесният път. – Този, който тръгне по мен съвсем няма да му е леко. Но в края ми се издига планина и тези, които се изкачат на нея ще бъдат радостни и щастливи. Толкова ми се иска и аз да бъда там. Вярвам, че това ще бъде вечно.

А на кръстопътя бе застанал един човек. Той чу разговора на двата пътя. Предстоеше му да избере, кой от двата пътя да хване.

Какъв ли ще бъде изборът му? Дано да е тесният!

В едно малко селце живееха дядо Димо и баба Маря. Къщата им бе стара. Тъй като нямаха деца, на стари години сами се справяха с домакинството. Не им бе леко, но работеха, доколкото можеха и докъдето им стигаха силите.

Един ден заваля силен дъжд, същински порой. Вятърът духна металният лист, който бе поставен за покрив и водата започна да се излива направо в къщата.

Дядо Димо непрекъснато тичаше до двора и пак се връщаше. Гърдите му хриптяха, но той не спираше.

– Старче, какво си пощръклял, та тичаш навън-навътре?! – сопна му се Маря.

– Ходя да видя, кога ще спре дъждът, – задъхано отговори старецът.

А небето бе покрито с облаци и дъждът не преставаше.

– Защо ще гледаш навън? – ядоса се старата жена. – Не виждаш ли, че водата тече направо в дома ни?! Колкото и да тичащ, дъждът няма да спре. Налягай си парцалите …..

– Тогава какво да правя? – вдигна безпомощно ръце Димо.

– По-добре сложи коритото под дупката на тавана, така поне ще спреш този потоп. А когато свърши дъждът,  качи се на покрива и го поправи, – настави го Маря.

– А до тогава …., – изпъшка Димо.

– Ще седим като мокри кокошки, – троснато му отвърна баба Маря.

Така и ние трябва, без да се мотаем, да изправим душите си, преди да е завалял дъждът на ежедневната суета, а не да чакаме благоприятно време или когато е вече късно, за да го направим.

Димитър загуби жена си. Разболя се от мъка по нея. Боледуването му продължи дълго и го уволниха. Остана без средства за най-необходимото. Заради неизплатени сметки отнеха и дома му.

Въпреки всичко в него бе останала искрица живот, поддържана от вярата му в Христос. И той като Йов не изостави Бога, независимо от всичко, което бе преминало през главата му.

Един ден Димитър застана пред Бога и попита:

– Защо ми се случи всичко това?

Отговор нямаше, но Димитър не изгуби надежда, че един ден ще разбере и това.

Нещо го теглеше навън. Изпита желание да излезе и да се поразходи.

На една от улиците видя работници, които зидаха нова къща. Един от тях с чук счупи една тухла почти на две, а със следващия удар отдели едно по-малко парче от нея.

– Защо я чупиш? – попита Димитър.

– Виждаш ли най-отгоре един малък отвор? – показа работника цепнатината отворила се в стената.

Едва сега Димитър забеляза дупката, която работникът искаше да запълни и само му кимна с глава.

– Опитвам се да придам на парчето тухла определена форма, за да прилепне точно на мястото, – обясни работникът.

Когато Димитър отмина строежа, очите му се напълниха със сълзи.

Сякаш Бог му бе проговорил, отговаряйки на въпроса му:

– Аз те очуквам и оформям чрез изпитанията, през които преминаваш, за да паснеш точно на място в тялото Господне.

Преваляше полунощ. Снегът се стелеше по земята като бяла пелена.  На небето нямаше звезди. Лампите на улицата осветяваха безмълвната белота.

Изведнъж се чу вой. Куче тъгуваше. Денка, жена на средна възраст,  излезе на двора и забеляза, че Дана, тяхното куче виеше над нещо, чернеещо се в снега. Тя приближи плахо и когато забеляза над какво силно скимтеше Дана, изтръпна:

– Лени, какво ти е?

Денка се наведе и вдигна вкоравилото се телце на малко кученце. Сълзите ѝ започнаха да се стичат по лицето.

Тези дни Денка бе забелязала, че едно от кученцата на Дана е отслабнало. Сутринта отказа да яде. Погали го и го притисна до гърдите си, а то само я облиза и слабо изскимтя.

Тогава комшията нещо извика през дувара и тя забрави, за малката Лени.

Това кученце бе най-красивото от сегашните малки на Дана. Всички го прегръщаха и му се радваха. Но Лени имаше един лош навик, промъкваше през оградата и ходеше навън на „разходка“. Когато се върнеше весело лаеше, все едно казваше:

– Прибрах се. Ето ме.

Денка огледа мъртвото кученце и забеляза, слуз по устата му.  А там, където бе лежало животното се забелязваше малко кърваво петно.

– Какво им е направило това малко кученце? – изохка Денка. – Отровили са го. А то нали бе дружелюбно, съвсем не е разбрало какво са му дали да яде.

– Боже, защо? – плачеше Денка, – Толкова е малко, само на 4-5 месеца е.

Денка обърса с престилката очите си, взе лопатата и тръгна към градината. Започна да копае малка дупка близо до сливата и тежко въздишаше:

– Колко пъти казвах на Лени: „Не излизай! Някой може да ти стори нещо лошо“.

Сълзите на Денка отново рукнаха.

– И ние сме така. Колкото и да ни предупреждават, че е опасно, все ни тегли натам, а резултатите са плачевни.  Така човек може да загуби и живота си.

Малкото телце бе поставено в дупката. Пръст се посипа по него, а снегът заличи всичко.

Първите лъчи на новия ден нахлуха през прозореца. В полуосветената стая на масата седеше мъж с буйни коси и очила с голям диоптър.

Димитър бе замрял с химикалка над белите листове, а взорът му се бе отнесъл нанякъде. Неспокойната му мисъл бе навлязла в дълбока и необхватна зона.

– Как да обясня на хората кой е Бога и каква е Неговата същност? – отчаян пророни тихо в тишината Димитър.

Той дълго и напрегнато бе мислил по въпроса, но нищо не се получаваше. Изморен от напрегнатия размисъл, той почувства болка в главата.

– Ще изляза да се поосвежа край морето, – реши Димитър.

Вървейки по пясъка, той все още разсъждаваше върху измъчващия го въпрос.

Неусетно стигна до малко момче, което бе изкопало малка дупка на брега. Детето с парче от счупена чаша изливаше вода от морето в пробития отвор на пясъка.

– Какво правиш, момченце? – попита Димитър.

– Направих си дупка и искам да прелея всичката вода от морето в нея, – отзивчиво отговори малчугана.

Димитър се засмя и продължи нататък по брега.

– Колко са наивни децата, – каза си той. – Какво знаят и разбират те?!

Изведнъж Димитър се спря. Почеса се по главата и се усмихна.

– Не съм ли и аз като това малко дете? Със своите ограничени възможности искам да обхвана и разкрия на другите същността на необятния и безграничен Бог. Толкова съм малък спрямо Него. По-добре да му се покоря. Да позная волята Му и да я изпълня в живота си.