Един монах влязъл веднъж при своя наставник и казал:
– Колкото пъти и да идвам при теб, колкото и да се покайвам и ти да ме наставляваш, не мога да се поправя. Каква е ползата да идвам, ако след като разговаряме, аз отново греша?
Наставника казал:
– Синко вземи тези два глинени съда, в единият има мед, а другия е празен.
Ученикът направил така.
– А сега, – казал наставникът, – прелей меда от единия съд в другия.
Монахът го послушал.
– А сега погледни празния съд и го помириши.
Ученикът погледнал, помирисал съда и казал:
– Празният съд мерише на мед и там на дъното е останал малко мед.
– Ето така, – казал наставникът, – моите думи остават в душата ти. Ако заради Христа ти усвоиш частица от тези добродетели, то Господ според своята милост ще изправи твоите недостатъци и ще спаси душата ти. Домакиня не сипва пипер в съд, който мирише на мед. Така и Бог няма да те отхвърли, ако запазиш частица от поученията.

Колкото са сложни изчисленията на физиците. Техните резултати са винаги осезаеми и се проверяват в практиката. Сигурна съм, че за електричеството са написани милиони книги, които не съм чела и по този въпрос са работили милиони хора, за които не съм и чувала. Но виждам светлината, която е  от него.

А къде е върховната добродетел, резултат от цялото богословие и всички тайнства?

Духовните ценности на човека остават незабележими, защото са естествени. За това и християнството никога не е на мода. Защото е здравомислещо, а всяка мода си е лека форма на лудост.

Когато в Италия полудяват по изкуствата, църквата им се струва пуританска. Когато англичаните се превръщат в пуритани, църквата им изглежда прекалено артистична.

Църкавата никога не е в крак с времето. Всъщност тя е извън времето и чака моментът, когато модата ще изкара последното си лято. Тя държи ключа към непреходните стойности.