Нина и Минко вървяха бавно, прекосиха една градина и се озоваха до ъгъла на една висока  стена.

Група жени в широки дрехи, бяха коленичили с лице към насип върху , който имаше полирани камъни. На върха му се издигаше дървен кръст. Нина веднага разпозна разпнатия Исус на него.

Жените, пееха химн. Нежна и мелодична песен, която се извисяваше с призив към Христа и Го умоляваше отново да дойде.
Когато химнът достигна славословие към Отца, Сина и Светия Дух, Минко се присъедини към пеещите. После гласовете стихнаха. Жените коленичиха с наведени към земята глави и започнаха да се молят. Когато свършиха една от жените, изглежда водачката, им се изправи. Тя видя Нина, засмя се и плесна с ръце.

– Сестри!  – каза тя.  – Имаме гостенка.

Другите жени също станаха и поздравиха Нина усмихнати. Нина познаваше някои от тях. Лицата им нямаха никаква следа от разкрасяване. Не носеха скъпоценности и по дрехите им нямаше украшения. Бяха скромни и чисти.

Всички заедно се оттеглиха към градината. Там беше прохладно, а въздухът бе по-свеж. Жената, която ръководеше групичката  седна на една пейка.

– Радвам се, че си тук, Нина. На това място всеки може да отдъхне от горещината и задълженията си.

Нина само повдигна рамене.

– Християнка ли си? – попита Елена, ръководителката на групата.

– Изучавала съм нещо от вашата вяра, Пътят, както го наричате, Писанието.

– Навярно си чувала за Мария Магдалина, жената обладана от седем бяса, които Исус прогонил. По-късно станала една от най-близките му последователки и започнала да служи из Галилея и Юдея. Когато разпънали Исус, тя останала да бди край гроба му. Според нашите Писания, тя била първата, на която се явил Господа след възкресението си. Била предана Негова ученичка. Като Мария Магдалина, всяка от нас се е посветила единствено на Господа Исуса и проповядват в Неговото име.

Нина попита:

– А какво означава това?

– Това означава,  – поясни Елена, – че ние правим така, че името на Исус да стане известно във всяко кътче на околността и дори по-далече, било то в бордеите и мръсните улички на града, било в жилищата и вилите на големите и могъщите. Ние помагаме в болниците и лечебниците, но преди всичко убеждаваме онези, които скитат по улиците и продават плътта си, да се отрекат от този грях и да се обърнат към Исус Христос.

Нина бе слушала за такива жени, но сега за първи път се срещаше с тях. Тя бе чела Библията, но не бе предала сърцето си на Господа, тъй като още не искаше да се раздели с някои от „тайните си прегрешения“.

С Минко се запознаха скоро. Тогава той ѝ говори за спасителното дело на Исус Христос. Като го изслуша,  тя се засмя и му каза:

– И от други съм чувала за това, но още не съм готова. Има прекалено хубави неща в живота, от които не мога да се откажа.

– Когато приемеш Исус Христос за свой Господ, ти няма да искаш да правиш тези неща, – уточни Минко.

Нина бе отговорила уклончиво и затова Минко я заведе, да я запознае с жените, които бяха посветили живота си на Господа.

Тази среща се оказа много важна и решителна за Нина и само два дена след това, тя прие Исус Христос за свой Господ и Спасител.

В Кападокия в едно семейство се роди момче. Георги бе голяма радост за баща си, който служеше като офицер в римската армия и майка му Лида. Георги още от малък загуби баща си, но когато порастна тръгна по неговия път.
Той беше добър войник и бързо се издигна във военната йерархия. Дори в Никомедия започна да служи в личната гвардия на император Диоклециан.
Това бяха тежки години за християните. Императорът издаде едикт за преследване на християните. На Георги му бе заповядано да вземе участие в преследването. Той раздаде имуществото си и се яви пред императорския съвет в Никомидия. Там Георги застана пред Диоклециан и смело каза:
– Аз вярвам в Исус Христос и не мога да преследвам християните.
Разгневен императорът заповяда:
– Да бъде бит с пръчки.
След това го хвърлиха в затвора, там претърпя много изтезания. През цялото време устните му мълвяха:
– Благодаря ти, Господи, че ми даваш сили да изповядам вярата си в Исус Христос и да свидетелствам на мъчителите си, че ти си истинския Бог.
Въпреки мъченията Георги остана твърд пред съда и императора.
Завързаха младия войн на дървеното колело и стъргаха тялото му с железни остриета. Императорът, който присъстваше на мъченията, помисли, че Георги вече е мъртъв, за това отиде да принесе жертва  в храма на Аполон.
Но тогава стана чудо. Появи се ангел, който изцери и освободи мъченика. Когато Анатолий и Проталеон, двама от съдиите,  видяха това с очите си, изповядаха:
– Христос е Господ.
Веднага последва заповед за обезглавяването им.
Императорът разярен се разкрещя:
– Хвърлете Георги в ямата с негасена вар за три дни.
Мъченикът влезе в ямата с молитва на уста и излезе невредим.
Мнозина от народа, които станаха свидетели на тези чудеса повярваха в Господа.
На другия ден Диоклециан повика магьосника Атанасий.
– Заповядвам ти, – крещеше императорът, – да сломиш вярата на този човек в Христос.
Василий приготви силна отрова. Георги я изпи без страх и каза:
– Не вярвайте на идолите! Повярвайте в истинския Бог!
Магьосникът Василий като не знаеше вече какво да направи, обясни на останалите присъстващи:
– Исус Христос е възкресявал много мъртви, нека да видим сега дали Георги ще възкреси някой със силата на Бога, Когото изповяда.
Заведоха мъченика при един нов гроб извън града. Там Георги се помоли и мъртвецът излезе от гроба. Падна на колене и завика:
– Слава Тебе, Господи! Да се слави вечното Ти Име!
Множеството хора, като видяха какво стана повярваха и прославиха Бога. И веднага бяха убити на място.
Атанасий довчерашният магьосник започна да слави Бога заедно с възкресения мъж и двамата веднага бяха убити.
Георги отново бе хвърлен в тъмница, но там не престана да върши чудеса.
На сутринта последва нов разпит пред императора. След това заведоха Георги в храма на Аполон да му се поклони, но там той изгони множество бесове, а статуите паднаха и се разбиха на земята.
При това чудо царица Александра падна в краката на Георги и изповяда вярата си в Господа. Оковаха я заедно с Георги и ги поведоха на смърт.
Царицата склони глава на един камък и предаде душата си на Бога. След това посякоха и Георги пред стените на Никомидия.

През 1881 г. възникнала една нова религия в Аризона сред племето апачи на Белите планини.
Основател на тази религия станал пророк Накайдоклини, който твърдял, че може да общува с мъртвите.
Той проповядвал, че мъртвите войни апачи ще възкръснат от гробовете, за да изгонят белите от окупираната им страна.
Освен това пророкът заявил, че ако получи достатъчно коне и одеяла, той ще съживи двама от мъртвите вождове на племето.
В крайна сметка, той обвинил за провала си присъствието на бели хора в святата земя на индианците.
Вярващите в Накайдоклини загубили сражението с европейците, а самият пророк бил убит. Така била унищожена тази религия.

Малко село закътано в планината бе приютило повече възрастни хора. Намираха се и млади, които редовно пътуваха до града, където работеха. Поне децата им можеха да посещават местното училище, което имаше хилядолетна история.

Хората си помагаха, бяха дружелюбни и отзивчиви.  Тук таме се срещаше по някой опърничав старец, но те се брояха на пръсти.

Забележителна двойка бяха дядо Петър и дъщеря му Рени. Той беше ветеран от войната, но беше много саможив и разговаряше само с дъщеря си.

Рени рано овдовя, нямаше деца и дойде да живее при стария си баща. Тя беше учителка, а тук си намери и работа в месното училища. Децата не бяха много, но тя ги обичаше и даваше всичко от себе си, за да ги научи на нещо.

Съседите рядко търсеха компанията на Петър и Рени, но и двамата също не се интересуваха от тях. Връстниците на Петър бяха отдавна измрели или бяха с един крак в гроба, но и той нямаше много приятели или познати.

Рени  преподаваше в месното училище. През два три дни ходеше до бакалията да пазарува и разменяше по някоя дума с магазинера.

Рядко някой прекрачваше прага на къщата им. Тя се намираше накрая на селото на няколко крачки от гробищата.

Имаше дни, в които кмета се отбиваше у дома им, да побъбри с дядо Петър, стар негов приятел. Но разговорът много не вървеше и след като си изпиеше кафето, което Рени му правеше, кмета си тръгваше. Предлагащи търговци стоката си, също чукаха на вратата им. Те бяха вежливи и предлагаха предмети, които продаваха дори на разсрочено плащане.

– Електрическа сушилна ли? – мърмореше дядо Петър. – За какво ние? Да не би слънцето да е спряло да грее? Или въжетата до толкова са се изкъсали, че не можем да си купим нови?

Един ден дойде съседа им. Кучето му се бе загубило и попита:

– Да сте виждали едно такова, – започна неуверено човекът, – черно, средно на ръст, с къс косъм куче? Мелез, от три дена го търся.

– Куче ли? – злобееше дядо Петър. – Котките на Рени са толкова лоши, че едва ли щяха да го допуснат насам. Казвам ви щяха да го разкъсат.

Понякога канеха Рени и баща ѝ да присъстват на събрание в местното читалище, за да чуят някой гостуващ лектор или да отбележат тържествено нечия годишнина. Рени приемаше с благодарност поканата от името на двамата. Но както обикновено час или два преди събранието дядо Петър получаваше пристъп, задушаваше се или изгубваше нещо от вещите си и тогава никой не можеше да го изкара от дома му, докато не го намери.

И Рени беше принудена да се обади и извини, че няма да могат да отидат.

Така си живееха двамата баща и дъщеря непритеснявани и необременявани от никого. На Рени и се искаше да захвърли всичко и да замине за града, но мисълта, че баща ѝ ще остане сам и няма кой да се грижи за него, я възпираше.