Захар се загледа в хоризонта. До залеза оставаха още няколко минути. Сутрин слънцето изкачаше почти неочаквано, а вечер рязко се скриваше. Той никога не беше напускал това място и не знаеше дали и другаде е така.

Беше време за вечерната му обиколка в лагера. Много му се искаше да види онова 13 годишно момиче, което се бе превърнало в майка за шесте си сестрички. В лагера я смятаха за истинска героиня.

Бяха дошли преди две седмици, когато мъже нахлули в селото им и го опожарили. Малките бяха уплашени, но тя му разказа какво се е случило:

– В полунощ нахлуха в селото ни ужасни хора. Те бяха на коне и носеха факли. Палеха всичко наред. Повиках сестричките си и побягнахме.

– А баща ти и майка ти? – беше я попитал тогава.

– Когато се измъкнахме от селото, – продължи да разказва тя, – Ила проплака: „Мама!“. Тогава осъзнах, че са останали в селото. Навярно са ги убили.

Той знаеше, че тя е права. Беше виждал труповете в такива опожарени селища. Беше страшна гледка. Между тях имаше  деца, жени и старци. В очите им се беше запечатал ужаса и болка, които бяха изпитали.

Когато Захар мина край колибата, която им бяха набързо отстъпили, я видя. Тя бе седнала до вратата и държеше в скута си най-малката си сестричка. Пееше ѝ тихо и я люлееше в ръцете си. Гласът ѝ беше приятен, нежен и успокояващ.

На земята пред вратата имаше очукано гърне. То съдържаше мизерната брашнена каша, която раздаваха на всички успели да се спасят от околните села.

Захар въздъхна: „Защо беше нужно това изтребление, – мислеше си той. – Воюват, избиват се, но какво бяха виновни тези малки създания?“….

Една вечер Надя се разхождаше по улиците. Тя тъгуваше, защото съучениците ѝ се присмиваха за нейната външност.
Всички останали момичета бяха красиви и момчетата тичаха след тях, но никой не поглеждаше Надя.
Изведнъж пред нея се появи странна старица.
– Мило дете, защо плачеш? – прошепнала тя с хрипливия си глас.
– Съучениците ми се присмиват, – Надя тилкова много искаше с някого да сподели мъката си.
– Аз зная как да ти помогна. У дома имам вълшебна пудра….
Старицата не успя да довърши, когато Надя бързо скочи и извика:
– Аха! Ще сложа твоята пудра върху лицето си и кожата мо ще се смъкне! Да не мислиш, че съм толкова глупава? От къде на къде бабичка ще кръстосва улиците нощем и ще предлага „вълшебна“ пудра? Не, благодаря, аз си отивам.
– Стой, момиче, исках да ти дам пудрата, за да я продаваш евтино на твоите съученички. И тогава те ще станат неприятни на външен вид.
На следващия ден Надя продаваше пудра на тези момичета, които я бяха обиждали и ѝ се присмиваха. По лицата им се появиха същите пъпки, както и по нейното.
Да, но това не направи Надя по-красива и приемана от другите. Не отмъщението, а любовта обръща нещата към по-добро.

Често родителството се превръща в поредица от ежедневни битки с детето, което води до нервен срив на майката и капризничене на детето.
И защо е всичко това?
Защото ние виждаме света и събитията в него по съвсем различен начин. Ако отчетем това, става много по-лесно да си взаимодействаме с детето. Можем да намерим решение и в най-сложните ситуации и най-важното е, че се прекратява „войната“ между родители и деца.
Представете си следната ситуация.
Вечер. Дете увлечено играе с новото автомобилче. Майката приближава и му казва:
– Време е за сън.
И чува възмутения глас на сина си:
– Не!
Майката започва дълго обяснява:
– Късно е. По това време всички деца са вече в креватчетата си.
Но това в ушите на детето звучи по-скоро, като „мама нещо разказва“.
Но може да се постъпи и така.
– Хайде да играем с това автомобилче. О, но то вече иска да спи. Хайде да го приберем в гаража и да го сложим да спи.
След пет минути детето ще е по-склонно да ви чуе и да иде в кревата.
Времето за децата е това, което преживяват или изпитват.
Ако искате да приканите детето да спи, може да се опитате да му кажете, че утре ще бъде нов ден и вие нещо ще правите, но това за него е лишено от детайли и активното му участие.
Много по ефективно е ако се разкаже за „неговото утре“ в подробности. Например:
– Утре ще се возиш на трамвая. Ще видиш слон. Ще си играете с Петърчо.
Тогава детето с желание очаква „утре“ и веднага се приготвя да спи.

Дора иаглеждаше разсеяна. Ангел не обърна особено внимание на това, но тя го погледна хладно и престана да бърка с лъжицата яденето.

Ангел се стъписа, наистина беше забравил, а Дора мълчеше и чакаше обяснение.

– Извинявай, – започна умолително Ангел, – днес беше много напрегнато в офиса, бях си изключил и телефона, докато бвх на съвещание, навярно си ме търсила. Забравих, чак сега се сетих.

– Това е важно, не разбирш ли, – каза с ледено спокойствие Дора.

Така говореше, когато беше ядосана. Ангел се чувстваше ужасно,

– От една седмица мисля само за това, а той „сега се сетил“. Забравил бил! – Дора повиши глас

– Работих….

– Все за работата си мислиш. Тя е най-важното нещо в живота ти. А аз не мога да ям и да спя, каквото и да правя все за това си мисля…

Очите и се зачервиха.

– Кажи ми поне какъв беше резултата, – каза тихо Ангел.

– Ако искаше да знаеш това, щеше да дойдеш в болницата днес със мен.

Разбира се, че трябваше да отиде. Как може да забрави? Всичко, което тя му каза беше наистина така. Той обмисляше постоянно схеми, тактики, …., мислите му бяха непрекъснато заети с това, което работеше.

– Мила, наистина съм много виновен. Едва ли заслужавам да науча какво е станало, но аз наистина искам да знам. Моля те, кажи ми.

Тя седна тъжно на стола и заговори много тихо:

– Те дори не ме прегледаха. Казаха да опитаме още три месеца, преди да започнат лечение, – очите ѝ се напълниха със сълзи. – Казаха, че и двамата сме абсолютно здрави и трябва да си дадем още време преди да „се намесят“.

– Можем да опитаме, щом са казали, че може, – плахо каза Ангел

– Това усложнява нещата, – избухна Дора. – Ако яйцеклетките ми и сперматозоидите ти са толкова „добре“, защо не можем да имаме дете?

Тя хвърли дървената лъжица и избяга в спалнята. Ангел изтича след нея, но тя затръшна вратата пред носа му и се разплака.

Как можа да направи такава глупост? Беше обещал да отиде с нея в болницата, но отиде на работа и забрави. Той наистина се затрупваше с работа, за да не мисли за това. След четири години брак през две, от които „опитваха“ сериозно, Дора не можеше да забременее. И той искаше да имат дете. Да беше доста амбициозен, но трябваше повече време да обръща и на жена си. Тази промяна беше трудна за него, но си заслужаваше…

Тишината ставаше още по-прозрачна от стъкло и всеки момент щеше да се счупи. Разтърсен от тревожно тръпки, Добри се ослушваше да чуе познати стъпки. Едри капки пот се трупаха над веждите му.. Дишането му чезнеше. Най-накрая долови едва чуто шумолене.Тъмна сянка се плъзна край къщата.

Добри протегна ръце и Яна се притисна до гърдите му. Той погали косите ѝ. Ето я отново при него….и светът заблести с чудни светлини, звездите затрептяха  ярко. Никой повече няма да му я взема. Кошмара свърши. Той я намери и те ще се съберат така, както си бяха обещали преди шест години. Добри я дръпна към колата и прошепна:

– Няма време, да побързаме….

Яна не мръдна от мястото си. Скри лицето си в дрехите му и се разрида.

– Не мога….

Добри я пусна, не можеше да повярва  на очите си. Смръщи вежди:

– Губим време, …Ела!

Яна поклати глава:

– Най-малкият ми син ще ме търси и ще плаче….Децата ми са тук….

Прегърна го отчаяно, обля със сълзи рамото му:

– Сбогом! Аз още те обичам…..Но не мога……Сбогом….

Отнякъде долетя тънък жален писък. Гласът на малко момченце, зовеше майка си.

Магията свърши. Имаше ли смисъл изобщо да я търси? Намери я, за да я изгуби отново. Нямаше преграда пред волята на този, който обича. Нито времето, нито разстоянията можеха да съборят надеждата му.

Ала между тях бе застанала сила по-страшна от опостушителна буря, по-силна от  ураган, по-непобедима от тъмнината на вечната нощ. Само любовта на майката към децата ѝ, може да сломи копнежа по любимия човек.

Добри тръгна сам, без да знае накъде. Сърцето му бе изгоряло. Светът бе станал празен за него…