Симов затвори вратата и застана пред високото бюро.

– Приготвил съм се да вървя на тенис, – каза Радулов, – така че давай накратко.

Симов се постара да бъде убедителен, но докато още говореше, разбра, че Радулов знаеше за какво е дошъл. Човекът зад бюрото се държеше радушно, но очите му го наблюдаваха и внимателно проучваха.

– Яко си затънал, Симов. Говориш за вашите активи, но ако фалирате каква стойност ще имат те? Канторите ви са стари. Това са сгради от миналия век, които отдавна трябваше да се разчистят и за тях едва ли ще получите нещо. Помещенията, в които държите машините си, са в по-добро състояние, но те не са ваша собственост, вие сте само наемател там. Колкото до фирмата ви никой няма да я купи, щом конкуренцията ви доведе до фалит.

– Няма да допусна да ме смачкат, – Симов беше пребледнял, но се държеше твърдо.

– Така казвате вие, – засмя е Радулов. –  Възможно е да постъпват грубо и нечестно, но това е борба, конкуренция и надмощие на пазара.

– Да, те успяват благодарение на шантаж и клевети, – Симов кипеше от негодувание. – Човек трябва да бъде честен и почтен в професията си, а не да подлага динени кори на конкурентите си. Освен това, те дойдоха и се настаниха тук. Никой не ги е викал.

– Чакайте, Симов, вие не знаете с кого си имате работа. – гласът на Радулов стана назидателен. – Като приятел ви съветвам да не си окачвате сам въжето на врата. Защо не се откажете, докато е време? Бъдете благоразумен. Ако искате мога да говоря с тях и да ви помогна да вземете добра цена за фирмата си.

Симов усещаше, че Радулов иска да му помогне и че е убеден в това, което казва.

– Не, няма да се предам толкова лесно, – каза Симов.

Радулов дълго обмисля нещата и накрая каза:

– Винаги съм ви смятал за умен човек, Симов, макар и малко наивен. Но сега мисля, че сте неблагоразумен. И между нас казано, ви се възхищавам на упоритостта.

– Тогава наредете да ми се отпусне заема.

– Не мога да ви обещая нищо, Симов. Трябва да поговоря с другите от банката.

– Кога?

– Може би по-късно. – Радулов махна неопределено с ръка, той искаше по-скоро да се отърве от „натрапника“.

Мозъкът на Симов започна да работи бързо. Това, че му отказаха от банката, вече нямаше значение. Той нямаше да се откаже лесно. Живееше с надеждата, че все нещо ще измисли …..

Най-накрая Добринов реши да си тръгне. Без да каже нещо, Николета го придружи до колата.

По студеното тъмносиньо небе блещукаха звезди. Лунната светлина придаваше синкав отенък  на близките възвишения.

Внезапно Николета промълви:

– Наистина ли трябва да си ходите?

– Става късно, – каза Добринов.

– Не е толкова късно ….. Ще ми бъде тъжно ако си отидете.

Някакво внезапно вълнение го обзе. Николета трепна. Тя още държеше ръката му. Той усети колко хладна и мека бе тя.

– Какво ти е? – попита загрижено Добринов. – Ръката ти е ледена.

Николета тихо се изсмя:

– Казват, че това било знак за топло сърце…. Каква нощ.  Нима наистина искате да се приберете? Искате ли да се поразходим по брега?

– Но нали вече се разхождахме?

– Да, но ….. толкова е хубаво и светло, – гласът ѝ потрепери. – Там накрая ….. има една малка къща с мрежи в нея. Ще ви заведа. Няма никой наоколо …. бихме могли да поседим там за малко.

Николета настойчиво го погледна в очите, но той поклати глава и тя сведе погледа си надолу.

– Наистина е късно ….. наближава десет. Съжалявам, но трябва да вървя. Ще отидем някой друг ден.

– Да?

– Не се тревожи, скъпа Ники …. всичко ще се нареди и за Дани, и за всички нас.

Навярно го чу, но не отговори. Тя взе ръката му и нежно я погали.

– Вие сте много добър човек ….. много добър – и добави, – нали ще дойдете пак …… моля ви.

Тези думи силно докоснаха сърцето му. Той се наведе и я целуна по косите. Тя бе съпруга на сина му. Добро момиче, което се притесняваше за заболяването на съпруга си.

Добринов също бе разтревожен, синът му днес беше постъпил в болница, а вероятно жена му вече се тревожеше за него.

Той искаше да успокои Николета, но трябваше да върви.

Тя стоеше неподвижна. Гледаше го безмълвно как запали мотора на колата и потегли.

Денят бе горещ и задушен. Климатикът работеше на икономичен режим. Франческо и Антонио избраха маса далече от прозорците. Бяха си взели по една халба бира.

– Радвам се, че прие поканата ми, – каза Франческо.

– Отдавна не бях те виждал, – засмя се добродушно Антонио.

Допряха чашите си, които откликнаха със звън.

– Какво мислиш за пророчествата на епископът от Арма? – попита Антонио. – Навсякъде се говори само за това вестници, телевизия, Интернет.

– Епископът е живял през 12 век, – започна спокойно Франческо, – пророчествата му били „изгубени“ и се появили след 500 години. В своите подробни, но доста неясни писания този архиепископ изброява всички папи, даже се твърди, че посочил  кой от тях щял да бъде Антихрист. Неговото избиране щяло да обрече света на големи мъки.

– Трябва ли да вярвам на тези глупости? – попита Антонио. – Тези „пророчества“ навярно са фалшификати?

– Вероятно са такива, – съгласи се Франческо, – защото са се появили в края на 16 век, за да осигурят избирането на Симончели за наследник на Урбан VII. Това е всичко.

– Искаш да кажеш, че всичко е било нагласено? – попита Антонио.

– Знаеш ли за „Шифърът на Леонардо“?

– Бегло.

– Една от най продаваните книги, преведена на много езици. Всичко в нея са пълни глупости. Исус се оженил и имал семейство. А, имаше нещо и за Светия Граал. И най-лошото е, че милиони читатели повярваха на тази измишльотини. Знаеш ли колко ми бе трудно да убеждавам хората, че това е измислена история?

– Някой хора биха повярвали на всичко, – засмя се Антонио. – Това означава ли, че не вярваш на пророчества?

– Вярвам в Бога, а не в играта на думи, – каза сериозно Франческо.

– Искаш да кажеш, че Бог не е играл на скрабъл?

– Не, нито пък на табла. Може би Айнщайн е бил прав, че пасиансът е любимата игра на Бога.

– Виж хората са разтревожени, – каза загрижено Антонио. – Те се страхуват, че следващия папа ще е Антихрист и ще дойде Денят на Страшния съд и края на света.

– Така говорят при всеки избор на нов папа и се ровят в измислени и фалшифицирани пророчества, – засмя се Франческо.

– Знаеш ли кое е най веселото? В Интернет  се пусна слух, че кардинал присъствал на последния конклав е изразил мнение, че последния избор е бил нагласен, че бил в разрез с желанията на мнозинството кардинали избиратели.

– Е, какво излиза, че всеки път е избиран антипапа? – усмихна се Франческо. – Вероятно има уговорки, но нали трябва да има определен брой гласове за да се потвърди изборът на папата. Такава е процедурата им. Стига с тези неща, хайде да сменим темата.

След това двамата споделяха грижите си свързани предимно със семействата и децата им.

Сушата продължи доста дълго. Не само хората, но растенията и животните викаха към небето за влага. Ако продължаваше така, жива душа нямаше да остане по тези места.

Изведнъж небето побледня и се нажежи, сякаш всеки миг щеше да заплаче. Това бе буря като никоя друга. В миг земята бе прах, а в следващия се образуваха езера.

Наоколо стана мокро и искрящо. Всичко бе залято от плътни струи вода. Дъждът носеше в себе си всякакви цветове, зелен като полето, син като небето, бел като агнето, жълт като глухарчето.

Мъжете паднаха на колене, вдигаха ръце към небето и прославяха Бог. Козите и овцете в кошарите също усетиха влагата. Пред очите на всички по живия плет от бодливи тръни се появиха пъпки и за един миг, по повелята на Всемогъщия, тези пъпки разцъфтяха.

Хората шептяха молитви изпълнени с благодарност към Бога. Елена благославяше мислено, докато тичаше през изливащия се порой към стаята си, за да взема една купа.

Изнесе купата навън, вдигнах я над главата си и запя високо молитвата си, докато вятърът удряше в лицето ѝ и бученето му я заглушаваше.

Купата се препълни, сърцето ѝ също. Тя чуваше как внуците ѝ се викаха един друг, докато подскачаха под дъжда, радостни и с леки сърца, каквито трябва да бъдат децата на техните години.

Гласовете им бяха заглъхнали. Децата бяха онемели, защото бяха станали свидетели на нечовешкото измъчване и убийство на майка им. Сега те бяха освободени, докато дъждът се изливаше върху тях.

По-късно Елена ги заведе при баща им и макар децата да се свиха при вида на страховития мъж. Когато баба им ги накара да го поздравят, баща им се разплака от благодарност, щом чу отново гласовете им. Може би сега и неговата вяра щеше да бъде възстановена от този дар, както бе станало с Елена и внуците ѝ.

Елена чуваше гласа на Бог навсякъде около себе си, но не се боеше.

– Може би трябва да се разтреперя от страх пред Всемогъщия и да се скрия от взора му, – каза си тя. –  Може би трябва да взема нож и да разрежа собствената си плът, за да залича миналите си деяния.

Не тя усещаше нещо друго в себе си.

– Сега разбирам, – усмихна се Елена, – че макар словото да е първото творение на Бог, мълчанието е близо до Неговия божествен дух. Молитвите, изречени в сърцето, без глас, са много по-силни от хилядите думи, които хората могат да крещят към небесата.

Тодор сложи ръка върху главата на Иво и шеговито го дръпна за носа. Малкия пое дълбоко въздух и замахна с разперени пръсти за поздрав, но Тодор несръчно парира и не уцели дланта му. Иво поклати глава, осъждайки непохватността му и избяга в другата стая.

Тодор пипнешком заслиза по тъмните стълби. Отзад го застигна гласът на Теодора, майката на Иво:

– Можахте ли да разговаряте? Помирихте ли се? Той толкова често говори за теб. Обича те по свой начин.

Какво можеше да ѝ каже Тодор, баща му си бе инат и това е. Тя бе негова жена, но много по-млада от него, затова трудно разбираше съпруга си.

Теодора изпревари Тодор по стълбите и застана пред него.

– Изглежда нищо не може да го събори, – продължи тя да говори за баща му. – Здрав и силен като бик е, а за апетит да не говорим, яде за двама. Лекарят каза, че болестта му няма да се разпространи толкова бързо.

Тодор само привидно я слушаше, но тя продължи, все едно не е забелязала безразличието му:

– Баща ти изглежда чудесно с това тяло и мускули, а наближава седемдесет.  Ако не гледаш лицето му, ще кажеш, че пред теб стои двадесетгодишен младеж.

– Да, наистина изглежда добре, – отговори безизразно Тодор.

Той взе шапката си и подаде ръка на Теодора за довиждане. Тя бързо хвана ръката му и го дръпна към себе си. Изведнъж тона ѝ се промени:

– Тодоре, едно време толкова много се обичахме, помниш ли? Бях глупава и прекалено млада, това е истината, но те обичах. А това дето по-късно беше с Филип си бяха просто хормони и нищо повече. Когато го видех не можех да мисля разумно.

Тодор се усмихна. Най-напред го бе зарязала заради Филип, а после, когато той почина внезапно, го замени с баща му.

– Ти бе слабичък, пък и не беше голям красавец, – започна да се умилква Теодора. – Когато човек е млад гледа само външността. Но повечето мъже стават интересни, след като навършат четиридесет и ти си от тях.

– Теодора, стига толкова.

– Тук вътре в теб винаги е имало местенце и ако ….

– ….ако затъна в тинята, няма да ме познаваш, знам, – усмихна се Тодор.

– Какво? – извика Теодора.

– Лека нощ.

Тодор се освободи от хватката ѝ, избърса натрапената му целувка от лицето си и хукна навън. Стана му мъчно, че никога не е имал семейство. Всичко бе проиграно, още преди да започне.

Към чувството на болка се прибави и отвращението му към Теодора, която се опитваше да се залепи за него, когато виждаше, че баща му си отива и че положението ѝ става нестабилно.