Даниела вдигна очи и се загледа през прозореца. Беше започнало да се смръчава. Клоните на дърветата се открояваха в бледото небе.

– Винаги съм предполагала, – каза Даниела, – че между момчетата съществуват много близки приятелства. Като между Давид и Йонатан.

Емил сви рамене.

– Имал съм приятели, разбира се, но с никой от тях не останах заедно през годините. Нямам такъв приятел, който да нарека истински.

– Жалко, – каза Даниела. – А не съжаляваш ли, че е станало така?

Емил се позамисли:

– Бих искал да имам много приятели.

– Но ти можеш да имаш много приятели, хората на твоята възраст се сприятеляват толкова лесно.

– Не и аз, – възрази Емил. – Това, което искам, е само …..човек, който да ме разбира и подкрепя в живота.

Даниела взе чашата си кафе, отпи от нея и каза:

– Радвам се, когато успея у някого да предизвикам размисъл.

Двамата бяха интересна двойка. Емил беше на 25 години, строен млад човек, а Даниела стара жена, с посребрени коси. Често се събираха на кафе. Емил, често идваше за съвет при нея, тя му бе като майка, защото неговата бе починала много рано. На старата жена и беше приятна неговата компания. Понякога с въпросите си я връщаше в миналото ѝ.

Скоро го беше зарязала приятелката му, но Емил още таеше надежда, че тя пак може да го потърси.

Той беше навел глава и съсредоточил погледа си в една точка. След малко продължи мислите си на глас:

– Как става така, че човек се увлича по някой, който не го прави щастлив? Ти не си била щастлива с него, нали?

Тя му беше разказвала за голямата си любов, но …. беше останала сама.

– Не, не бях щастлива.

– Много ми е интересно, това не го ли осъзна още в началото, имам в предвид, че нищо няма да излезе от връзката ви?

– Много често се случва да обикнеш неподходящ човек и да продължиш да го обичаш с надеждата, че нещо ще се промени. Бях влюбена в него до уши. Обичах го толкова много, че той беше единствения човек, когото исках да виждам. Всичко друго нямаше значение. Като си помислих за болката, която щях да изпитам, ако се откажех от него, изтръпвах и за това упорствах.

Тя се върна в спомените си. Той я изостави само заради това, че родителите му не бяха я одобрили. След това тя чу, че забягнал с някаква проститутка и се оженил за нея. Мислите ѝ хвърлиха тъжна сянка върху лицето.

– Съжалявам, – каза Емил. – Не трябваше да те разпитвам.

– Аз не съжалявам, – отвърна Даниела. – Виждаш как човек взема големи решения, когато не е на себе си и греши. Внимай, не позволявай така да ти се замае главата, че да объркаш живота си.

Какво можеше да ѝ каже. Той обичаше, но не беше обичан. А когато човек е така, много боли …..

Дипломата лежеше на дъното на голяма дървена кутия. Вероника се натъкна на нея случайно, търсейки някакви документи. Сърцето ѝ трепна. Студенските години сякаш свършиха вчера. Но не беше така.
Всъщност вчера се скараха със Сашо. На Вероника бяха предложили хубава работа и в един момент, тя разбира, че мъжът ѝ не разрешава тя да работи.
До сега тя изобщо не беше търсила работа, но вече ѝ омръзна да седи у дома. Сънът им стана вече на 3 години. Неочакваното предложение за работа беше много развълнувало младата жена. В главата ѝ се завъртяха планове …..
Малкият ще отиде в детската градина, сега е най-подходящата възраст.
Вече имаше повод да извади от гардероба костюмите, любимите поли, обувките на високи токове.
„Колко отдавна не съм слагала всичко това. – помисли си Вероника“.
Веднага след дипломирането тя остана в отпуск по майчинство. И всичко това беше захвърлено в най-далечния ъгъл на дома им.
Но преди още да се зарадва, всичко се обърна наопаки. Реакцията на съпруга ѝ бе неочаквана и неразбираема за нея. Независимо от това, че допълнителните пари, заплатата беше добра, биха им дошли добре. Освен това имаха баба, която с удоволствие би поседяла със внука си.
– Защо не искаш да ходя на работа? Какво искаш? – питаше обляна в сълзи Вероника.
– Там ще има много мъже, които ще те заглеждат! – нервно обясни причината Сашо.
– Какви мъже? Там има само 5 жени. Единственият мъж е възрастен и той охранява входа. Да не си се побъркал?
Но умните доводи се разбиваха в глухата стена на ината, която издигаше ревнивия мъж около себе си. Двете седмици спорове, кавги и уговорки до нищо не доведоха, освен до тъга и отвратително настроение у Вероника.
Този човек искаше да види съпругата си само като негова жена и майка на децата му. Сашо се страхуваше жена му да не излезе извън неговия контрол. В неговите представи за живото, дълбоко заложени в психиката му, жената трябва да си знае „мястото“, а то по-далече от кухнята не се простира.
Такова отношение на мъжа към жената говори за едно неразбиране, че сега в света са създадени условия мъжете и жените да се реализират пълноценно в работата си. Това не засяга жизнената позиция нито на единия, нито на другия.
Но Сашо усещаше заплаха във взаимоотношенията им, страхуваше се, че неговата власт над жена му ще намалее. И като стане финансово независима, недай Боже и да получава повече от него, тя ще престане да му се подчинява.
Такъв човек трудно ще го убедиш с думи. Никакви доказателства не могат да му помогнат. Просто той трябва да осъзнае как да разчупи страховете си…

Тишината ставаше още по-прозрачна от стъкло и всеки момент щеше да се счупи. Разтърсен от тревожно тръпки, Добри се ослушваше да чуе познати стъпки. Едри капки пот се трупаха над веждите му.. Дишането му чезнеше. Най-накрая долови едва чуто шумолене.Тъмна сянка се плъзна край къщата.

Добри протегна ръце и Яна се притисна до гърдите му. Той погали косите ѝ. Ето я отново при него….и светът заблести с чудни светлини, звездите затрептяха  ярко. Никой повече няма да му я взема. Кошмара свърши. Той я намери и те ще се съберат така, както си бяха обещали преди шест години. Добри я дръпна към колата и прошепна:

– Няма време, да побързаме….

Яна не мръдна от мястото си. Скри лицето си в дрехите му и се разрида.

– Не мога….

Добри я пусна, не можеше да повярва  на очите си. Смръщи вежди:

– Губим време, …Ела!

Яна поклати глава:

– Най-малкият ми син ще ме търси и ще плаче….Децата ми са тук….

Прегърна го отчаяно, обля със сълзи рамото му:

– Сбогом! Аз още те обичам…..Но не мога……Сбогом….

Отнякъде долетя тънък жален писък. Гласът на малко момченце, зовеше майка си.

Магията свърши. Имаше ли смисъл изобщо да я търси? Намери я, за да я изгуби отново. Нямаше преграда пред волята на този, който обича. Нито времето, нито разстоянията можеха да съборят надеждата му.

Ала между тях бе застанала сила по-страшна от опостушителна буря, по-силна от  ураган, по-непобедима от тъмнината на вечната нощ. Само любовта на майката към децата ѝ, може да сломи копнежа по любимия човек.

Добри тръгна сам, без да знае накъде. Сърцето му бе изгоряло. Светът бе станал празен за него…

Лидка и Рени бяха големи приятелки. Те често отсядаха на кафе и споделяха проблемите си. Днес Мая беше сериозно угрижена. Беше много натъжена.
– Лидка, ти знаеш, толкова много книга заедно прочетахме и се съветвахме, какво да правим и какво не. Никога не съм преследвала момче след като сме се запознали, но се радвам, когато се срещнем или ми звънне. Винаги съм си казвала и така ми е добре. Но всичките ми отношения с момче свършват с това, че той става тъжен и ми казва: „Виждам, че и така си щастлива, аз не съм ти нужен.“ Къде греша?
– Това, че някое момче ти е скъпо, трябва да му го показваш, но не и да го „гониш“. За тях ти изглеждаш „самодостатъчна“, такава, която не се нуждае от никой.
– Да спомням си, – каза Мая, – някъде четохме: „За да се старае мъжът пред теб, той трябва да вижда резултата от своите усилия“.
– Не просто да вижда, – натърти Лидка, – а да чува. Ето, при нас е така. Всеки ден хваля Васко и той хвали себе си, даже на шега подхвърля за какво да го похваля. Така той получава много „браво“ на ден.
– Е, – каза Мая, – аз не искам да ме хвалят много. Имам нужда от похвали, но не всеки ден и постоянно.
– Да, – започна Лидка, – но мъжът е защитник, победител, шеф, снабдител,….. и се нуждае от постояни похвали. Със всяка своя постъпка те питат: „Добре ли те защитавам? Успях ли да победя днес всички проблеми? Направих ли те и този ден щастлива? …..“
– Ще опитам, – тихо каза Мая. – Изглежда директната похвала е по-силна от това да съм пряма спрямо него.
Мая наведе глава и се замисли. След минута се усмихна, погледна дяволито Лидка и каза нежно:
– Благодаря ти.

Живял някога един стар часовник. Той стоял на каменен рафта под огледалото толкова дълго, че не помнел кога са го поставили там. Редовно измервал времето и помагал на домакинята да разбере, какво трябва да върши.
Докато един ден през декември … Домакинята, гледайки се в огледалото, изведнъж забелязала, че всяка година, прилича на другата…само, че отражението в огледалото ѝ говорило за това, че нещо се е променило и то не към по-добро….
– О, колко е тъжно! Ако часовникът ми беше вълшебен, аз през всяка следваща година щях да изглеждам по-добре, а не да остарявам! – възкликнала тя.
Оказало се, че часовникът наистина е бил вълшебен, но някой го е омагьосал.
Да отнеме магията може само този, който ще направи часовникът отново да прави чудеса.
– Та това е много просто, – казал часовникът.
Домакинета не само се изненадала, тя се уплашила и помислила, че се е побъркала. Поклатила глава, примигнала и се огледала, но в стаята освен нея нямало никой друг.
Часовникът я успокои и ѝ разкрил своята тайна. Оказало се, че той отмерва само това, което собственикът искал да се измери.
– Ако поискаш, мога да удължа моментите на щастие. Така става, когато се захванеш за творческа работа и не забелязваш, че времето е отлетяло. Но ако повтаряш едни и същи скучни неща всеки ден, тогава аз изгарям времето или го поглъщам. Време е да се захванеш с нещо ново. Скучното повторение прави времето невидимо и изчезва. Само заниманието с нещо ново аз възприема с „нормална“ скорост. Тогава времето не бяга, а искри в потоци и доставя радост. В такива моменти човек не старее, а животът придобива смисъл.
– Ако правилно съм те разбрала, – каза домакинята, – всеки път трябва да намирам нещо ново, така че времето да не лети и аз да оставам млада.
– Разбира се! Навярно си го забелязала, когато се увлечеш по нещо, което те е заинтересувало. Благодарността във всеки един такъв момент, изменя темпа на времето.
– Но аз имам толкова много задължения, грижа за съпруга си, децата, дома….Какво да правя тогава?
– Това е много лесно! Не копирай всяко свое действие! Намери удоволствие и смисъл във всяка работа! Ето наближава Нова година. Ако ти се отнесеш към това, което вършиш както преди ще загубиш времето си. Но ти можеш да го направиш вълшебно. Всичко зависи от теб.