Вън беше се бе смрачило. Развигоров и Малеков седя в близкия ресторант и празнуваха с бутилка вино победата, която бяха извоювали във фирмата си.

– Ако трябваше да прилагаме сила, нямаше да участвам, – каза Малеков.

– Какво толкова, – засмя се Развигоров. – Ако не искат с добро ….. – и ръката му отсече във въздуха някаква илюзорна глава. – Та ние живее в тези мръсотии. Да си чувал някъде да се говори за благочестив живот, освен в църквата. Навсякъде по медиите пробутват все убийства, внезапна смърт и какви ли не сензации.

– Все пак, – каза Малеков, – ние сме порядъчни хора. – не идваме от гората.

– И какво, – смразяващо го изгледа Развигоров, – да фалираме ли? Да не мислиш, че като изобличиш хората за грешките им, те ще ти благодарят и ще се поправят веднага?

– Щастлив съм, – каза Малеков, – че съм далече от такъв „черен“ бизнес. Знаеш, че съм чувствителен човек и много преживявам ….. Аз съм солиден мъж, имам жена и деца.

– Тогава се дръж за полата на жена си, – присмя му се Развигоров. – Във всяка работа се иска хладно сърце и бистър ум. Помниш ли онзи мъж дето правеше смъртоносните скокове?

– Какво стана с него? – попита Малеков.

– С Добри Маринов ли? – сбърчи нос Развигоров. – С него бяхме приятели. Казвал съм му не веднъж, да се откаже, от тази опасна работа, но той не, още малко и щял да се откаже.

– Трябва бая пари да е натрупал, – замечтано каза Малеков.

– Бяха му напълно достатъчни да си купи къща в града и да живее спокойно с останалите, – каза с тъга Развигоров. – Той искаше да си купи ферма, да отглежда животни. Казваше ми: „Още най-малко два пъти и с жената отиваме в някоя ферма“.

– И какво стана? – попита Малеков.

– Преби се. Бях там. Видях, че парашута му не се отвори докрай, резервния също не задейства. Полуотвореният парашут забави падането му, но преди да стигне земята спускането му се ускори и ….. когато стигнахме до него, слабо дишаше. След това отвори очи и си отиде.

– Човек трябва да е доволен и от малкото, което има, – заключи тъжно Малеков.

– Ако хората се задоволяваха с малкото, – махна с ръка Развигоров, – нямаше да ги има тези „акули“ в бизнеса.

Росица се бе примирила със обстоятелствата. Беше изчезнало и мрачното ѝ настроение. Чувстваше се чиста пред съвестта си.

Бе решила да остане хладнокръвна, каквото и да се случеше.

„Ще бъда спокойна и сдържана, – каза си тя. – За всичко още от самото начало е виновен Запрян. Колко пъти го предупреждавах? Но той не обърна внимание на моите думи. И ето ти сега резултата от това“.

Росица бегло се усмихна:

– Сбогом Хаваи! Дори и на концертите на филхармонията няма да ходя, – изведнъж се усети че говори на глас на диалекта от своя край.

След това Росица се засмя и смело обърна лице към бъдещето.

– Въпреки всичко ще остана лоялна към Запрян. Все пак аз съм му съпруга. Трябва да внимавам да не го нараня с някоя дума. Ще омекотявам упреците на другите като изразявам солидарността си с него. Готова съм на всяка саможертва.

В главата ѝ започнаха да се въртят конкретни планове за издръжка на семейството.

– Първо ще продам бижутата си, – усмихна се тя. – Не, че са много, но на първо време парите ще стигнат за хляб.

Росица не бе от жените, които обичаха да се кичат. Тя можеше да направи още много неща. Въображението ѝ се развихри.

– Мога да отворя малко магазинче за продажба на ръкоделията ми. Или по-добре да отворя малка сладкарница.

Дойде ѝ идея за онези домашни курабийки от пшеничено брашно, които сестра ѝ правеше. Това можеше да се окаже завладяващ и покоряващ специалитет в новото ѝ заведение. Тя непременно ще пише на сестра си да ѝ изпрати рецептата.

Шум от кола на улицата прекъсна мислите ѝ. След малко Запрян се появи на вратата. Той бе радостен, прегърна я и я целуна. Беше блед но бузите му горяха.

– Роси, успяхме, – започна той направо, не можеше да се овладее, – нищо няма да продаваме, – Владо обеща да ни даде пари, докато си стъпим на краката. Никога не съм бил толкова щастлив. Уредих си всички сметки.

Росица гледаше сияещото лице на съпруга си и си мислеше:

„Все още има надежда за Хаваите. И на концерти ще ходя“.

И тя се присъедини към еуфорията на Запрян.

Ангелина седя цяла вечер, очаквайки съпругът си да се прибере. Бе готова да се разплаче, когато чу да се хлопва външната врата. Тя едва успя да се съвземе, преди Васко да влезе в стаята.

– Защо още не си си легнала? – попита Васко изненадан. – Дима прибра ли се?

– Тя си легна отдавна, – каза Ангелина и погледна към стенния часовник над камина, който показваше единадесет. – Започнах да се безпокоя за теб.

– Не ти ли съобщиха от офиса? – Васко уморено се строполи на стола. – Бях при Меги и Дани.

– Предположих, – каза много тихо Ангелина.

– Дани го нямаше. Беше отишъл на лекар. Надявам се да не е нещо сериозно. Меги беше притеснена, за това останах малко с нея.

Ангелина стоеше с наведена глава и усещаше как кръвта нахлува в лицето ѝ.

„Така значи, последните пет часа е прекарал с Меги“, – помисли си Ангелина.

Въпреки безпокойството си, тя се опита да говори спокойно:

– Останал си май повечко там?

– Да, постоях. Разходихме се до пристанището, после тя ме покани на вечеря. И добре ме нагости. След това седнахме край камината и си поговорихме.

Тонът на Васко, с който разказваше всичко това, бе безличен и незаинтересован, но за Ангелина това бе хвърляне на прах в очите. И тя пламна.

От известно време Ангелина подозираше, че чувствата на Васко към Меги минаваха всяка граница и мярка.

Още първия път, когато Меги се появи у тях, Васко проявяваше към нея прекомерна нежност. При всички случаи вземаше нейната страна. Подаряваше и разни неща, глезеше я.

„Сега отиде твърде далече, – помисли си Ангелина. – Да бъде при нея пет часа. Сами цяла вечер. А аз тук седя сама и го чакам …“

Ангелина бе решила да му вдигне сериозен скандал. Искаше да сложи край на всичко това.

Но когато вдигна поглед, Васко я гледаше уморено и смирено, и тя се отказа …

Всичко, което си бе мислила преди малко ѝ се стори глупаво и безсмислено.

Най-накрая Добринов реши да си тръгне. Без да каже нещо, Николета го придружи до колата.

По студеното тъмносиньо небе блещукаха звезди. Лунната светлина придаваше синкав отенък  на близките възвишения.

Внезапно Николета промълви:

– Наистина ли трябва да си ходите?

– Става късно, – каза Добринов.

– Не е толкова късно ….. Ще ми бъде тъжно ако си отидете.

Някакво внезапно вълнение го обзе. Николета трепна. Тя още държеше ръката му. Той усети колко хладна и мека бе тя.

– Какво ти е? – попита загрижено Добринов. – Ръката ти е ледена.

Николета тихо се изсмя:

– Казват, че това било знак за топло сърце…. Каква нощ.  Нима наистина искате да се приберете? Искате ли да се поразходим по брега?

– Но нали вече се разхождахме?

– Да, но ….. толкова е хубаво и светло, – гласът ѝ потрепери. – Там накрая ….. има една малка къща с мрежи в нея. Ще ви заведа. Няма никой наоколо …. бихме могли да поседим там за малко.

Николета настойчиво го погледна в очите, но той поклати глава и тя сведе погледа си надолу.

– Наистина е късно ….. наближава десет. Съжалявам, но трябва да вървя. Ще отидем някой друг ден.

– Да?

– Не се тревожи, скъпа Ники …. всичко ще се нареди и за Дани, и за всички нас.

Навярно го чу, но не отговори. Тя взе ръката му и нежно я погали.

– Вие сте много добър човек ….. много добър – и добави, – нали ще дойдете пак …… моля ви.

Тези думи силно докоснаха сърцето му. Той се наведе и я целуна по косите. Тя бе съпруга на сина му. Добро момиче, което се притесняваше за заболяването на съпруга си.

Добринов също бе разтревожен, синът му днес беше постъпил в болница, а вероятно жена му вече се тревожеше за него.

Той искаше да успокои Николета, но трябваше да върви.

Тя стоеше неподвижна. Гледаше го безмълвно как запали мотора на колата и потегли.

Зимата закъсняваше, а времето предлагаше добри възможности за разходки и разговори. Денис бе срещнал чичо си пред общината. Двамата решиха да отскочат до близкото кафене, да си побъбрят.

Речено сторено. Двамата бързо се озоваха на една маса под един голям чадъра на сянка.

– Представи си, ако начело на Ватикана застане човек, който тласне хората към сблъсък, – започна чичото настъпателно.

– Пети кръстоносен поход? Стига, това вече е прекалено, – засмя се Денис.

– Но това е напълно възможно да се случи, – загрижено подхвърли чичото.

– И хората ще позволят това? – Денис невярващо се усмихна.

– Зависи как ще бъдат представени нещата. Огледай се, мюсюлманското население в Европа е нараснало няколко пъти през последните тридесет години. В Обединеното кралство има повече мюсюлмани, отколкото християни. В Рим най-голямата джамия в Европа се намира на по-малко от два километра от площад „Свети Петър“, а арабски пазари има на всеки ъгъл.

Денис се усмихна:

– Това наистина е вярно. Световна столица на католическата вяра е 10% мюсюлманска и този процент постоянно расте.

– Мюсюлманите стават все по-уверени във възможностите си, – загрижено поклати глава чичото. – Ако оскверниш тяхно гробище или не уважаваш традициите им, ще излязат да протестират. Стигнали са до там, че искат отстъпки относно своята култура и начина си на живот.

– Чух, че искали равнопоставеност за религиозните си храмове, – подметна Денис.

– Ако смяташ, че тук става въпрос за равноправие и справедливост, ще бъдеш напълно прав. И аз ги подкрепям напълно. Но като християнин искам  да попитам: Къде са еквивалентните отстъпки за нас в мюсюлманския свят? В повечето мюсюлмански държави християнството е забранено или строго ограничено. Мисионерите са извън закона. Ако бъдат заловени да проповядват Евангелието, рискуват да бъдат депортирани или бити и хвърлени в затвора. В някои държава наказват всеки новопокръстен се със смърт.

– Но има и още нещо, – Денис започна да обмисля по-дълбоко нещата. – Европейците се чувстват заплашени и стават все по-враждебно настроени срещу мюсюлманите. Хората се чувстват като чужденци в собствената си държава. Така никой не е щастлив.

– Ето на турците им отказаха членство в Европейския съюз и те се чувстват обидени, – поклати глава чичото. – Кой може да ги вини за това? Щом светската власт не може да им осигури бъдеще, може би исляма ще направи това.

– Много жени са започнали отново да носят фереджета, – констатира Денис.

– А правната им система? – не се стърпя чичото. – Но това не е всичко. Организация, която работи за връщането на халифата, работи легално в Истанбул и други европейски държави. Сякаш хадисите се сбъдват.

– Какви са тези хадиси? – попита Денис.

– Това са устни предания на пророка Мохамед, записани от неговите последователи. Според тях светската власт ще бъде изместена от ислямско възраждане, а това щяло да даде начало на религиозна война. Нейната кулминация ще бъде завладяването на Рим.

– Исусее! – възкликна Денис.

– Исус или Иса, както го наричат мюсюлманите, – продължи обясненията си чичото, – щял да се върне две години след падането на Рим и щял да влезе в битка с Антихриста, който преди това е опустошил света. Иса ще спечели и последователите на Антихриста ще бъдат прокълнати. След това ще настъпи края на света.

– А ти какво мислиш, че ще се случи? – попита  Денис.

– И аз бих искал да зная. Единственото, което знам сега е , че живеем в смутни времена. Бъдещето зависи от ценностната система на хората.

Денис гледаше втренчено някъде напред.

– Историята е голям звяр, – продължи чичото. – Мислим, че можем да го опитомим и да го водим в посоката, която искаме. Хората най-сетне трябва да проумеят, че Бог е над всичко това.