Архив за етикет: възторг

Безценният съвет

originalСватбата е хубаво нещо, но Слави пристъпи към нея с малко притеснение.

Денчо, първият му приятел го смушка в ребрата:

– Какво си увесил нос? Забавлявай се, Дидка е яко парче! Какво те смущава?

Слави въздъхна тежко:

– Гледам майка ѝ Рена и се чудя кога ще почне да ни се меси в семейния живот.

– Не бери грижа за това, – посъветва го приятелят му. – Като му дойде времето, сам ще измислиш, какво да правиш.

Но Слави не можеше да се успокои. Наслушал се бе на разкази с оплаквания от вредни тъщи. Осен това Дидка бе единственото ѝ дете, а майка ѝ бе сама. Всичко можеше да се очаква.

Мина време, но тъщата за радост на Слави, не се появяваше често на хоризонта. Тя всеки ден звънеше на дъщеря си и двете тихо си говореха, но това бе всичко.

Когато му се роди син, Слави изтръпна:

– Сега по цяло денонощие ще стои у дома и ще ни учи на ум и разум.

Но Рена не направи така. Тя купи количка за детето, донесе цяла чанта с памперси и дрешки за малкия, но след това тихо се оттегли.

Е, понякога седеше с внука си, докато Дидка ходеше до поликлиниката или зъболекарят, но това бе за кратко време.

Един ден Слави предложи на жена си:

– Хайде тази година да отидем на море, а детето ще го оставим на майка ти, да му се порадва по-дълго време.

Дидка се усмихна и каза:

– Защо не поговориш за това сам с майка ми?

Слави вдигна рамене:

– Защо пък да не поговоря с нея?

Речено сторено. Слави се приготви предварително. Взе сладки и бонбони, и отиде при тъщата си.

Тя го посрещна с усмивка и му предложи чай. Слави похапвайки си от сладките и пиейки от време на време от чая, започна от далече:

– Хубаво би било нашият Румен да прекара известно време с теб през лятото, вярвам ще ти хареса тази идея. Знам, че обичаш внука си и не би изпуснала такава възможност. А ние с Дидка през това време ще отидем на море, малко на почивка.

Рена го изслуша внимателно и кротко му отговори:

– Разбира се, бих взела Румен през лятото, това не е проблем за мен. Но кажи ми, скъпи зетко, кога ще имаш възможност да заведеш тригодишния си син на море? Само сега. Защото следващата година  той вече ще е на четири и няма да е същото.

Слави въздъхна и си помисли: „Почна се“.

Рена продължи:

– А ти ще загубиш през това лято общението със сина си. Нима ще ми отстъпиш такива безценни и незабравими мигове? След 10-15 години твоят син няма да поиска да дойде с теб, защото ще се чувства голям и ще има свои приятели.

Слави разбираше накъде вече биеше тъща му.

– Той бързо ще порасне, – продължи поучението си тя, – но ти няма да имаш спомени, как за първи път си го държал за ръка и синът ти с възторг е гледал разбиващите се в брега вълни. Нито как заедно сте събирали мидени черупки или строили пясъчни замъци. Ти решаваш, но е хубаво сам да покажеш на сина си морето, той дълго ще помни това. Не го лишавай от тази радост!

Слави се замисли: „Всяко лято ме изпращаха при баба на село. Моят баща никога нямаше време за мен, беше все на работа. След това получи инфаркт. И никакъв спомен не ми остана от него“.

– Ти си много мъдра жена, – каза Слави. – Това лято трябва да заминем на море заедно с Румен. Ти си права не бива да губя това безценно време, което мога да прекарам със сина си.

Като в приказка

imagesВ клуба на тийнейджърите бе доста шумно. Наближаваше празникът на Свети Валентин.

Бе поканен специален говорител, който да беседва с подрастващите. Високият тъмнокос мъж бе с голям, опит особено с тийнейджъри.

На Кирилов това не му бе за първи път. Той бе слушал много история изпълнени с любов и преданост и бе решил част от тях да сподели с младежите.

Разговорът с подрастващите се оказа много ползотворен.

Освен разказите, Кирилов успя да поговори с тийнейджърите за любовта, отношенията между мъжа и жената, а някой от присъстващите възрастни разказаха свидетелства, случили се в християнските им семейства.

Накрая Кирилов разгъна и показа на младежите един плакат, на който бе написано „посланието на любовта“ и го прочете на глас:

– „Любовта дълго търпи и е милостива, любовта не завижда, любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи. Любовта никога не отпада“.

Младежите слушаха внимателно и съсредоточено. Тези думи оказаха силно въздействие върху сърцата им.

– А някой знаели, къде е написано това? – попита Кирилов.

Настъпи пълно безмълвие. Очите на подрастващите искряха, но мълчаха.

Отзад настъпи леко раздвижване. Един русоляв младеж плесна с ръце и с възторг възкликна:

– Това навярно е от някоя приказка ……

Медиите и обществото добре бяха промили мозъците на тези млади хора. За това те отъждествяват истинската любов с приказка.

Облаците

indexПухкави бели облаци, като далечни пътници, пропътували хиляди километри, се носеха от юг.

Група младежи ги наблюдаваха възторжено. Някои от тях ги сочеха с пръсти, обяснявайки причудливите форми, който им се привиждаха.

–  Облаците придават много красота на този свят, – въздъхна Асен.

– Синьото небе едва ли ще замениш с красивите скитащи се облаци, – контрира го Мила.

– Все пак светът би останал пуст без чудното им приложение, – констатира Борислав.

– Забелязали ли сте, че се появяват облаци и в живота на хората, причиняващи им сянка, охлаждане, а понякога обгръщат съществуванието им с черен саван, като нощ? – отбеляза философа на групата Велко.

– Но няма облак без ярка светлина. – отбеляза Галя. – Нали Бог е положил дъгата в облака.

– Ако можехме да видим обратната страна на облаците, – поклати многозначително глава Дичо, – обгърнати с тази светлина, който прегражда пътя, на струпалите се, като камъни снежни планини.

– Ако можехме да съзрем обхваналото ги сияние, – замечтано продължи Емил, – ние бихме изпаднали във възторг от тяхната неописуема красота.

– Но ние гледаме само грозната им страна, – натърти Жана.

– Кой ще опише нежната им и очарователна светлина, стелеща се по долините, отразяващи на всяка крачка необятността им? – попита Зорка.

– Нима те не съдържат капчици дъжд, падащи на земята, даващи ѝ живот? – засмя се жизнерадостно Ивета.

– Ако можехме да видим всичките си мъки и премеждия от обратната им страна, – сподели своите мисли Йовчо.

– Ако гледахме към тях не от земята към високите части, където се разполагаха, а от небето, там където седи Бог, – унесено каза Кирил.

– Ако осъзнавахме, как в красотата на дъгата те отразяват пред взора на Небесата светлия лик на Христос, – добави Любо, – щяхме да бъдем доволни, че тъмните им сенки падат на гористите склонове на земното ни съществуване.

– Нека не забравяме, че облаците се движат и преминават пред очистващия вятър на нашия Бог, – обобщи Мартин.

Всеки, който би се загледал в тези бели валма, който се движат по небето, би бил предизвикан към дълбоки размисли и проява на въображение, изпълнено с илюзия, блянове и мечти.

Тайната

imagesХубаво е, когато хора разсъждават, особено младите.

Дори и времето да е лошо, мислите на младежите не им дават покой.

Стамен и Страцимир бяха приятели още от детската градина.

По-късно в училище дружбата им се задълбочи. Заедно покоряваха всеки нов връх на знанието, но не се задоволяваха само с това.

Четяха много и беседваха по въпроси, които бяха им направили впечатление или не разбираха.

Когато станаха тийнейджъри започнаха да посещават местната църква. Там за тях се откри един нов свят за изследване.

Днес денят не бе горещ, но приятен и двамата младежи предприеха разходка до близката гора.

Още по пътя двамата започнаха доста интересен разговор.

– В началото на християнския си живот често стигаме до обезсърчение. Хората, които са били светлина за нас, гаснеха. Тези, които стояха близо до нас, ни оставиха, – каза Стамен.

– Ние трябва да основаваме вярата си не на светкавици, който блясват и изчезват, а на светлина, която не гасне никога, – уточни Страцимир.

– Когато „големите“ ни напускат, ни става тъжно, – със съжаление констатира Стамен, – но това е само докато не разберем, че така е трябвало да се случи.

– Всички хора си отиват. Единственото, което ни остава е да отправим поглед към Бога, – наставнически каза Страцимир.

– Да, съгласен съм, че нищо не трябва да ни пречи да гледаме към Него, – съгласи се Стамен.

– И когато правим това, делата ни ще изявяват Неговата слава, – допълни Страцимир.

– Работникът на Божията нива е човек, който не отклонява погледа си от Бога, а чак след това отива и говори с хората, – продължи мисълта му Стамен.

– Виж, Бог не ни е призовал да разкриваме своите съмнения или пред всички да изразяваме възторга си от своя живот с Бога, – каза Страцимир…..

Двамата младежи още дълго се разхождаха и размишляваха, но накрая стигнаха до един и същи извод:

– Тайната на Божия работник се състои в това, той постоянно да е настроен на Божията вълна.

Не чрез страх

indexКолко е хубаво човек да е безстрашен и да не се страхува при преодоляване на трудности, поредния изпит или ново препятствие към успеха.

А защо тогава предизвикаме страх в детската душа още от най-ранна възраст? Това ли е начинът да се контролират и да се карат децата да правят „правилните“ неща?

Фанка бе здраво и будно дете. Всичко искаше да пипне, да разбере как е движи или защо прави така.

Родители и роднини приемаха любознателността ѝ с възторг:

– Много е умна, – казваха те. – С това неуморно изследване на света около себе си, кой знае каква професия ще избере в бъдеще?

Фанка имаше един основен проблем, не обичаше да яде. Противеше се  и не хващаше лъжицата, щом зърнеше препълнената паница с попара пред нея.

Веднъж дядо ѝ я заплаши:

– Ако не ядеш, ще те грабне дядо Торбалан. Виждаш ли къде се е скрил там в храстите. Ето само червеният му пояс се подава, – сочеше старецът с ръка към близкия парка.

Фанка уплашено погледна, гребна една две лъжици, но след това окончателно отказа да яде.

Вечерта, когато дядо ѝ я заплаши отново с дядо Торбалан, детето се усмихна и каза:

– Дадо, но това е пеката (пейката).

Фанка внимателно бе изследвала мястото през деня, където сочеше дядо ѝ, но там нямаше никакъв Торбалан, а само една пейка и то червена.

На следващия ден баба ѝ реши да вземе нещата в свои ръце:

– Яж, че ще дойде баба Меца и ще те изяде.

Фанка войнствено извика:

– Взема пешите (машите), бия мечката!

Малката хитруша почти винаги надделяваше и не изяждаше препълнената паница с ядене. Може би бе права, човек яде колкото желае, защо трябва да я насилват?