Никой не може да отрече, че всеки преминал през болка и страдания, умее да утешава страдащите. Такъв най-добре знае, какво е да страдаш  и по-добре от другите разбира, какво преживява страдащия – физически, емоционално и духовно.

Благодарение на това, че е имал подобни преживявания, той може да съчувства и състрадава на тези, които са претърпели нещастие.

Бедите ни могат да бъдат тежки, но те могат да ни научат на много и да ни позволят да помогнем на други хора попаднали в подобна ситуация.

Нашето отношение към страданията не трябва да се ограничава само до това „да стиснем зъби и да търпим“, надявайки се всичко скоро да свърши.

Нашата цел е чрез това, което ни е достигнало, да научим някой, който на свой ред да може „да увещава и назидава … другите“.

В терапевтичното отделение лежеше жена на 32 години. Алкохоличка, наркоманка и със всички възможни заболявания: хепатит С, цироза, чернодробна енцефалопатия……
Елена дежуреше в отделението. Духаше топъл пролетен вятър и нищо не предвещаваше беда. Пациенти бяха прегледани, вечерта приближаваше края си, в отделението бе настъпила тишина.
Изведнъж със силен ритник се отвори врата на дежурната стаята и влязоха няколко полицаи със автомати. Елена застина, изпадна в шок. След като се посъвзе тя попита:
– Какво се е случило?
Отговорът им я порази:
– При нас постъпи оплакване, че при вас в отделението стрелят, бият хората, а жените изнасилват.
– А, кой ви каза това? – изненадано попита Елена.
– Накаква жена с фамилия Н…..
И изведнъж Елена разбра, кой и защо ги е повикал. Новопостъпилата е получила „весели“ халюцинации. Полицаите имаха чувство за хумор и когато Елена им обясни ситуацията, те се усмихнаха и си отидоха.
Лекарите от отделението се събраха на съвет, а след това разговаряха с пациентката.
През ноща всички в отделението слушаха как тя крещи на невидимия си син, бие го, наказва го, дърпа му ушите и т.н.
Изглежда в такова отделение е доста „весело“!

Небето потъмня. Завесата в храма се раздра на две. Земята се разтърси, отвориха се големи цепнатини в нея. Наоколо само страх и съмнения.
– Трябва да бягаме и нас ще ни убият.
– Не мога да разбера, какво стана?
– Аз Го изоставих в бедата.
– Той трябваше да ни предупреди!
Те бяха дошли от всички краища на Ерусалим. Чувстваха се твърде виновни да се върнат по домовете си и твърде обезкуражени, за да продължат работата си. Във всеки от тях тлееше отчаяна надежда, че всичко това е кошмар или лоша шега. Всеки се надяваше да намери някаква утеха у другите.
Споменът за думите на Учителят ги призоваваше да се върнат обратно. Стана им неловко, те бяха рухнали под вълните на паниката и страха от опасността, която можеше да ги застигне.
– Не мога да повярвам какво направих!
– Никога повече няма да постъпя така.
Тези, които бяха с Исус се завръщаха, те знаеха, че от Него може да се очаква нещо необикновенно. Видяха как Той прости на жена, която бе живяла с пет мъже, с какво уважение се отнесе към крадеца, който се криеше под маската на бирник. Видяха как изгони бесовете от някои и припомни на идващите в храма, да имат страх от Господа. Той правеше чудеса, традицията бе срината, прокажените бяха освободени, свещениците мърмореха …..
– Може би Той наистина е възкръснал от мъртвите.
Нещо повече от слухове за празния гроб ги поведе обратно. Нещо в сърцата им не им позволяват да живеят с чувство за предателство. Когато Исус се нуждаеше от тях, те избягаха. И сега трябваше сами да се справят със срам си.
Трябваше да му поискат прошка, но къде да го намерят. Той им бе говорил, че тези които добре Го познават, няма да се лишат от милостта Му.
За единадесетте не оставаше нищо дуго освен гибел или милост. Те добре Го познаваха, знаеха, че и да нарушат обещанията си, все имаше още възможност да им се прости.
Така те се върнаха с надеждата, че невъзможното  може да се случи отново.
– Ех, ако имах поне още един шанс.
Те седяха в стаята и тихо разговаряха за празния гроб. Сред мрачните мисли някой каза:
– Готов съм да дам безсмъртната си душа, за да го видя отново.
И стана чудо. От стената пристъпи познато лице.
Какъв финал, не това бе началото.
На разкаяното сърце не му трябва много. Излезте от сенките и престанете да се криете. Призовете Божият Син да премине през стените на вашата вина и срам. Той е готов да прости. Единственото, което трябва да направите е, да се върнете при Него.

В африканското езеро Чад се влива река Шари, която по време на пролетните и летните дъждове носи толкова много вода, че езерото се препълва. Когато водата прелее в източния край на езерото, тогава Чад изпраща излишъка от своите води на североизток, в котловината на пустинята Сахара, което прави тази котловина много плодородна.
Ако Бог препълва чашата ни с добро, радост и благословение, трябва да си спомним за хората, които се намират в котловината на мъката и бедите и да им дадем от нашите благословения.
Ние угаждаме на Бог, като вършим добро и всичко необходимо за тези, които са край нас. Истината и доброто са неразделни.
Някой попитал християнина Нистерий, приятел на Антоний:
– Какво добро да направя?
Нистерий отговорил:
– Не са ли всички дела равни? Писанието казва, че Авраам е бил гостоприемен и Бог беше с него. Илия обичаше тишината и Бог беше с него. Давид беше кротък и Бог беше с него. Така че, виж какво Бог иска за душата ти и внимавай в сърцето си.
Прави добро на приятелите си, за да те обичат още повече. Прави това и за враговете си, така че да станат някога твои приятели. Когато говориш за врага си, не забравяй, че ще дойде ден, когато той ще ти бъде приятел. Божията воля е да живеем щастливо със другите, а не взаимно да си носим притеснения и смърт.
Сърдеченото „добро утро“, любезното „лека нощ“, дума на съчувствие или утеха, насърчение или съвет, една чаша студена вода, учтивост, дружеско ръкостискане – всичко това е помощ и доброта. Там, където има хора, се появява възможност да направиш добро някому.
„И тъй, доколкото имаме случай, нека струваме добро на всички, а най-вече на своите по вяра“.

Наблюдавам интересна закономерност. Когато всичко е добре при човека, той е щастлив, здрав и успява във всичко, с което се захване.
Но само да му се случи някоя неприятност, болест или беда започват оплаквания: „От къде ми дойде това? Защо на мен?“
И веднага си спомням за ефекта на бумеранга. Живота ни е като бумеранг.
Каквото давате, ще се върне. Каквото посееш, това ще пожънеш. Ако използваш лъжа и вас ще излъжат.
Всяка постъпка има значение.
Черните мисли се връщат като заболяване, а светлите като Божествена светлина.
Ако не си мислил за това до сега, помисли!
Знам, че има много скептици, които ще се присмеят на думите ми.
Огледайте се в живота си, върнете се година, две, пет назад. Анализирайте постъпките и мислите си. И тогава ще разберете защо живеете така, а не иначе.
„Каквото посееш, това ще пожънеш“ – това е напълно справедливо изявление. Всичко в този свят е взаимносвързано. Цялата информация се натрупва и се връща към подателя си. Нищо не остава незабелязано. Просто понякога не е очевидно тъй като е трудно да се проследи връзката между причината и следствието.
За това е необходимо добре да обмисляме всяка своя крачка и действие и да постъпваме така, както бихме искали другите да постъпват с нас.