Нова година скоро щеше да настъпи, но Огнян изобщо не се радваше. И на какво да се радва? Той толкова се надяваше да прекара този празник с Ана….

Преди осем месеца те се засякоха в Интернет. Огнян беше много зает със своя бизнес и нямаше време за традиционни срещи и ухажвания. В началото бе радостен, че виртуално може да общува с такова весело и интересно момиче. Това с нищо не го обвързваше, но времето минаваше и Огнян не забеляза, как Ана му стана много скъпа.

Разговорите им в мрежата изпълваха Олег с радостни чувства. Ана имаше невероятната способност, даже от разстояние, да отвлече вниманието на Огнян от проблемите му, дори да го накара да се смее.

С нея той се чувстваше спокоен, като с много близък човек. Огнян непрекъснато мислеше за нея и накрая разбра, че се е влюбил.

С всеки изминат ден желанието му да я види нарастваше, но това не се оказа много лесно, въпреки е и двамата живееха в един и същ град.

Ана категорично му отказваше среща:

– Не се познаваме много добре, за да преминем към следващия етап на нашите отношения.

Но Огнян не отстъпваше и настояваше да се срещнат. Тогава тя му призна:

– След мъчителната раздяла с мъжа, който ми измени, все още не съм готова да започна нова връзка.

– Добре, – каза Огнян, напълно разбирайки я, – ще те чакам, докато сама решиш, че е време да се видим.

Те продължиха да си пишат по Интернет, след това се добавиха и телефонните разговори. Нежният глас на Ана караше сърцето на Огнян по-бързо да бие.

Преди една седмица в поредния разговор той не издържа и направо ѝ каза:

– Ана, тази Нова година искам да се срещна с теб. Не е ли достатъчно времето, през което се кри от мен? Нека да празнуваме този празник заедно. Не ми отказвай, много те моля.

Огнян със затаен дъх очакваше отговора ѝ. „Ако тя се съгласи, – помисли си той, – ще бъдем заедно до края на живота си“.

– Добре, – след дълго колебание каза Ана.

Огнян ликуваше, радостта му нямаше край. И трескаво се зае да изпълни всички подробности свързани с празника.

На 31 декември всичко беше готово. Огнян изпълни целия си апартамент с бели и червени рози. Хладилникът бе натъпкан с деликатеси. А в ъгъла ярко осветена от мигащи лампички стоеше накичена с играчки елха.

И най-важното в джоба на панталона му лежеше подаръка за Ана, малка кадифена кутийка. Вътре имаше златна верижка с ангелче, чийто крила бяха посипани с диамантен прашец.

Огнян се надяваше подаръка да ѝ хареса. Оставаше само да дойде поръчаната от ресторанта топла храна.

Изведнъж  се чу звънец. Огнян изтича до вратата, защото предполагаше, че поръчката от ресторанта е дошла, но звънеше неговия телефон.

Гласът на Ана бе разстроен и звучеше виновно:

– Така се случи … Извинявай, но няма да мога да дойда. Тази жена , която трябваше да ме смени се е разболяла и аз трябва да поема нейното дежурство. Съжалявам много, но нищо не мога да направя. Не го преживявай толкова тежко, ще се видим утре сутринта. Честита Нова година!

Празник няма да има. Огнян отчаяно гледаше прозореца. Снегът бе затрупал всичко наоколо. И колко му се радваше тогава Огнян, като някое малко момченце.

Той си представяше как с Ана разгорещени от шампанското ще излязат на този пухкав сняг и весело ще се замерят със снежни топки. Но това вече няма да се случи.

Огнян дълго се разхождаше в празния си апартамент, чувстваше се като изгубен. Сега цветята разпръснати навсякъде му навяхваха чувство за погребение. А той очакваше весел празник, който да сложи начало на новия му живот.
Огнян незаинтересовано се втренчи в телевизора, отвори шампанското и изпрати старата година.

По време на почивка в Сочи в стаята на Висоцки влезли крадци. Заедно с вещите и дрехите, те взели и документите му, дори и ключовете от апартамента му в Москва присвоили.

Като забелязал кражбата, Висоцки отишъл в близкото полицейско управление и подал жалба. Обещали да му помогнат.

Но помощта им не била нужна.

Когато Висоцки се върнал в стаята си, там стояли всички взети вещи и документите, а на масата имало бележка:

„Простете ни, Владимир Семенович, ние не знаехме чии са тези неща. Джинсите за съжаление продадохме, но якето и документите връщаме цели и невредими“.

Влака спря на гарата. Той слезе бързо и докато се движеше между тълпата Радков си спомни за полученото съобщение от дъщеря си Соня:

„Поканила съм някои приятели за празника, намини, ако имаш възможност“.

Радков беше непрекъснато зает човек. Постоянно се обаждаше и обсъждаше въпроси с най- влиятелните финансови  фигури в страната и чужбина. Жена му бе катастрофирала и той потъна в работата си. след погребението рядко се срещаше и разговаряше с дъщеря си.

Беше празник. Така стана, че ангажимента му тази вечер бе отменен и на него съвсем не му се искаше да остане сам в апартамента.

За това извади телефона и реши да звънне на Соня.

– Соня, – каза Радков.

– Татко? – Соня бе изненадана. – Какво се е случило?

– Тази вечер е празник и съм свободен. Видях съобщението ти, ще сложиш ли още един прибор на масата?

От другия край на линията нищо не се чу. Радков предположи, че дъщеря му се двоуми.

„Навярно не ме е предвидила, – каза си Радков, – но сам съм си виновен. Колко пъти ме е канила, а аз все отказвам. А сега в последния момент…“

– Не се притеснявай, Соня. Напълно те разбирам, – каза спокойно Радков по телефона.

От другия край на линията се чу хлипане и той разбра, че тя плаче.

– Да, татко.

– Мога ли да дойда? – попита Радков притеснен.

– Разбира се, татко. Много ще се радвам да дойдеш.

Изведнъж Радков усети как го заля една благоговейна топлина.

Той бе пренебрегнал дъщеря си, но тя го прие и му прощаваше …..

Апартаментът на Лилов се намираше в тих квартал. Когато Росен стигна до него, небето бе натежало от дъждовни облаци и се чуваха далечни гръмотевици. Влезе в предверието и позвъня на звънеца на апартамента. Лилов веднага отвори вратата.

– Заповядай, – каза той.

Двамата мъже си стиснаха ръце.

– Лилов, знаеш ли какво става изобщо?

– Успокой се, Росене. Всичко ще ти обясня.

Росен го гледаше изпитателно.

– Преди три години на земята са идвали представители от други планети  и са се срещали с представители на правителствата. Искали са да се премахнат ядрените централи и изгарянето на твърдите горива.

Росен слушаше заинтригуван.

– Пожелали са да се преустанови производството на петрол, химикали, каучук, пластмаси, – продължи Лилов. – Това означава закриването на хиляди заводи в целия свят. Световната икономика ще рухне.

– Защо са поискали това?

– Те твърдят, че ние замърсяваме вселената, разрушаваме земята и моретата… Искат да преустановим производството на оръжия, да прекратим войните.

– Че това съвсем не е лошо, – каза Росен

– Един човек е организирал група магнати от САЩ, Япония, Русия, Китай… за осуетяване на планове на гостите от космоса.

– С оръжие ли ще им се противопоставим? Та това е смешно.

Росен седеше мълчаливо. Беше потресен. Той се опитваше да преосмисли това, което му разкриваше Лилов, докато тътенът на гръмотевиците се засилваше.

– Искаш да кажеш, че правителствата подкрепят този човек? – недоумяваше Росен.

– Нека да кажем, че във всяко правителство има по няколко заговорници. И тази операция се провежда частно. Сега разбираш ли?

– Господи, правителствата не разбират ли, че…? – Той погледна към Лилов. – Ти откъде узна за всичко това?

– Много просто, – отговори Лилов спокойно. – Аз съм една от връзките им.

Чу се оглушителен тътен на гръмотевицата, блесна светкавица.
–  Това е лудост! Нима не осъзнавате, че те са прави?

Жена в бяло стоеше в стаята и слушаше. Тя не говореше, но мислите ѝ се вляха в съзнанието на двамата събеседници.

– Дойдохме тук, за да ви попречим да унищожите своята планета. Всички сме част от вселената.

Настъпи мълчание изпълнено със страхопочитание.

Стаята вибрираше от светлини и звуци.

Жената в бяло се обърна към Росен:

– Сега си отивам. Кажи на хората, че трябва да престанат да унищожават планетата, Росене. Накарайте ги да разберат.

– Но аз съм сам.

– Има хиляди като теб. Всеки ден броят им нараства. Един ден те ще станат милиони и тогава ще можете да извикате със силен глас. Ще опитате ли?

– Ще се опитам.

„Кажете на хората, че трябва да престанат да унищожават планетата. Така е, – мислеше си Росен. – Вече знам какво ще правя докато живея на този земя“.

И той се усмихна.

Теодор можеше да ограничи дефектите в една програма, докато същевременно пишеше друга. Очите му се местеха между екраните много бързо.

Той беше един от компютърните гении, който притежаваше необходимите умения за задачата. Дори беше лесен за вербуване, защото бе яростен защитник на околната среда, същински екотерорист.

Използваше знанията си, за да предизвиква хаос в дървопреработвателната промишленост, минно-геоложки обединения и тежките индустрии. Докато повечето природозащитници бяха по-доволни от рекламата, отколкото от резултатите в дейността си, Теодор предпочиташе да работи в сянка.

Той унищожаваше компютърните системи и причиняваше щети за милиони долари на онези, които съсипваха планетата.

– Задачата е твърде важна, – заяви гневно Теодор, когато му обясниха какво искат от него. – Мога да я изпълня за 24 часа. Няма проблем.

В гласа му се долови перчене. Китов поискаха обяснение:

– Ще ни трябваш след два дена. Ще можеш ли да бъдеш на линия?

– Това е лесно, – заяви самодоволно Теодор. – Аз вече вкарах в системата им вирус, който ще изключи всичките им работни станции от централния компютър. Никой няма да може да използва компютъра. Тогава ще ме повикат да оправя системата.

Заговореше ли за компютри, Теодор придобиваше респект, който прикриваше физическите му недостатъци.

– Няма ли да разберат, че някой е проникнал в системата им?

Теодор поклати глава в отговор. Това бе обида за способностите му.

– Изтрих тяхната част от антивирусната програма. Няма да намерят следи от външно проникване.

 – Можеш ли да въведеш първоначалната програма в техния централен компютър? – попита Китов.

– Вече ти казах – въздъхна Теодор. – Програмата ще бъде скрита в харддиска на компютъра по време на пренастройването му. Никой няма да попадне на нея, когато включи главното меню или да я намери, като проникне в системата. Направих я е невъзможна за откриване и същевременно много трудна за достъп.

– Кога ще можеш да блокираш компютрите? – попита Китов.

– Около четири часа след като се върна в апартамента си. Щом блокирам системата, те ще ме повикат след няколко минути. След това за няколко часа ще стартирам програмата.

– Отлично. Искам довечера да се върнеш, но не блокирай компютрите, докато не ти се обадя. Закъснението не трябва да е повече от двайсет и четири часа. Ясно ли е?

– Да, но защо да чакаме?

– Вкарването на компютърната програма е само един етап от операцията. Има и други, за които ти не знаеш. Трябва да се уверя, че всичко е на мястото си, преди да превземем системата. – Китов не беше свикнал да обяснява заповедите си.

На Теодор не му хареса този начин на действие, но тъй като знаеше, какви големи поражения щеше да предизвика работата му в няколко тръста едновременно, си замълча. В края на краищата тези господа трябваше да се опомнят и да направят нещо, за да не замърсяват околната среда.