Вера бе атеистка. Каквото и да ѝ говореха, щом чуеше споменаването на Господ или Бог, веднага се отдръпваше. За нея това бяха бабини деветини, начин да се всява страх у хората.

Тя имаше една единствена дъщеря Моника, която стана още по-красиво момиче, след като навърши 15 години. Имаше си приятел Сашо, с когото ходеше къде ли не.

Един ден Вера бе притеснена без видима причина, но скоро загадката се разреши. Чу се звън по телефона и женски спокоен глас ѝ съобщи:

– Дъщеря ви Моника е катастрофирала. Била е с приятеля си на мотора му. Момчето почина, а момичето е с тежки наранявания и е в интензивното на градската болница.

Вера се разтрепери. Преодоля объркването си и хукна към пострадалата си дъщеря.

Там лекарят съчувствено ѝ съобщи:

– Имам много малък шанс дъщеря ви да оцелее. Трябва да бъдете силна и да се подготвите психически за най- лошото.

Краката на Вера се подгънаха и тя се строполи на пода. След като я свестиха, тя се надигна и излезе от болницата.

Вървеше и тя не знаеше накъде, а сърцето ѝ преливаше от скръб и отчаяние.

Мина покрай местната църква и се спря.

– Аз не вярвам в Бога, – каза си тя.

Но подхваната от някакъв неочакван импулс, влезе в храма. Вътре нямаше никой. Тя пристъпи срамежливо напред. Видя кръста, на който бе разпънат Исус Христос и спонтанно падна на колене:

– Господи, – мълвеше отчаяно Вера, – ако наистина Те има, помогни ми! Спаси моята Моника!

Тя продължи да се моли, изказвайки всичките си неволи в живота. Когато свърши, усети мир в сърцето си.

Няколко месеца по-късно Вера и Моника влязоха в църквата, за да благодарят на Бога за чудното изцерение.

Вие знаете какъв е вълкът?! Вярно е , че в приказките го представят като лаком и глупав, но самото животно в природата е далеч по-умно.

Колко пъти овчарите са се изненадвали, когато част от глутницата привличала кучетата, а другата в това време отмъквала най-хубавото от стадото.

Но днес няма да се възползваме нито от едните, нито от другите споменати характеристики на вълка, а ще го облечем в нова роля, за да можем от приказката да си извлечем поука.

И така Вълчо решил да стане добър. Той се помолил на Бога за това и започнал да помага, както на животните, така и на хората.

А Злото не мирясало, веднага дотичало и гневно се развикало:

– Своята плячка на никого няма да отстъпя! Ще видим дали Вълчо ще успее да се въздържи от лошото и дали постоянно ще постъпва, както трябва?!

За беда дошъл и такъв момент, Злото изкушило Вълчо и той сгрешил.

Седнала Злината, усмихнала се самодоволно, запляскала с ръце на случилото се и предизвикателно започнала да гълчи:

– Не можеш да избягаш от мене!

Станалото – станало не можело вече да се върне назад.

Но това помогнало на Вълчо да стане по-умен.

Той отново застанал пред Бога и се помолил:

– Господи, предпази ме от злото и ми дай повече ревност да върша добро.

След това, както и да го уговаряло Злото, Вълчо останал невъзмутим. Той съвсем не му обръщал внимание.

Злото се ядосало. Разтреперило се от яд. Посиняло от злоба и забегнало.

И къде отишло?

На първото място, където не искали да чуят за Бога и да приемат Неговата благодат.

Тази пролет се случи доста дъждовна, но хубавото е, че имаше и слънчеви дни, които се преплитаха  с плача на огромните сиви облаци. В промеждутъците, когато времето беше  хубаво, хората бързаха да засеят, защото в калта нищо не може да се прави.

Днес беше относително топло. На запад се надигаха отново сиви валма, които предвещаваха пак дъждове.

С надежда, че могат да излязат и да си поприказват навън Крум, Дельо и Теньо тръгнаха към градската градина. Тримата приятели бяха неразделни в училище, след учебните занятия, …. Обичаха да спорят и да уточняват нещата. Търсеха истината.

– Има разлика между идеала и откровението отгоре, – заяви Крум.

– Каква? – попита Теньо.

– Идеалът не вдъхновява, но откровението насърчава и възпламенява, – отговори кратко Крум.

– Да, вярно е, – съгласи се Дельо. – Тези, които се отдават във властта на идеалите, рядко правят нещо.

– Човек може да измисли бог като нещо удобно за себе си, – допълни Крум, – за да оправдае съзнателното пренебрегване на своите задължения.
– Виж, – отбеляза Теньо, – Йона убеждаваше себе си, че щом Бог е справедлив и милостив, всичко си струва.

– Мога да имам правилна представа за Господа, – отсече Дельо, – но точно поради тази причина мога да започна, да се отклонявам от отговорностите си.

– Да, но ако на човек му е дадено откровение свише, – размаха ръце Крум, – неговият живот не може да не приеме правилната посока, защото с откровението  идва и моралния стимул.

– Идеалите могат да те приспят и да те доведат до гибел, – подчерта Теньо.

– Ясно, – разтърка ръцете си Дельо, – нужно е, човек да достигне и до това, до което ръцете му не могат да се доберат. Иначе за какво са тогава небесата?

– „Без откровение от горе …“  – вдигна пръст нагоре Крум. – Точно, когато губим Бога от погледа си, ние ставаме
безразсъдни, невъздържани, преставаме да се молим. Вече не виждаме Господа в дребните неща и започваме да действаме по своя собствена инициатива.

– Ако ние вярваме, че дължим всичко на себе си и правим всичко каквото считаме за необходимо, без да очакваме Божията помощ, – изтъкна Дельо, – ние ще се търкаляме по наклона към пропастта, изгубили откровението.

– Трябва да се замислим сериозно, – каза Крум. – На какъв дух сме сега? На Този ли, Който изхожда от Божието откровение? Очакваме ли от Бога да направи повече, от колкото е свършил до сега? Има ли някаква жизненост и свежест в нашия духовен поглед?

Въпроси, които очакваха своя отговор.  Момчетата мълчаливо се разделиха, вглъбени в дълбок размисъл.

Времето се стопли и хората започнаха да излизат навън, радвайки се на топлите лъчи на слънцето. Всичко това сякаш предизвикваше нови срещи, запознанства и разбира се безкрайни диспути.

Група младежи заеха традиционното си място под брезата на пейката и започнаха поредното си обсъждане.

– Когато смятаме парите за наша цел, – намести очилата си Антон, – очаквайки по този начин да бъдем щастливи, ние живеем със страх, да не ги загубим.

– Да така е, – съгласи се Бранимир. – Ставаме параноични и подозрителни.

– Когато се стремим към славата, ставаме конкуренти на другите, които се опитват да ни засенчат, – дебело подчерта Владо.

– А, това ни поставя в такова положение, че останалите започват да ни завиждат, – дебело подчерта Гено.

– Когато се водим от желание за власт и влияние, ние ставаме егоистични и користолюбиви, – продължи в същия дух Драгомир.

– И ставаме автоматически високомерни, – плесна с ръце Емил.

– А ако това, което притежаваме, ни стане бог, – засмя се Живко, – постоянно ще искаме още и никога нищо няма да ние достатъчно.

– Това спомага да станем алчни, – натърти Здравко.

– Всичко това предизвиква ли задоволство и радост у нас? – запита Антон.

– Само Христос може да ни удовлетвори, независимо дали сме бедни или богати, известни или не, здрави или очакващи смъртта, – категорично отсече Бранимир.

– Но аз имам една добра вест! – подкупващо се усмихна Владо.

– Каква? – чу се хор от няколко гласа.

– Можем да преживеем смъртта над греха и да нямаме вече желание към съблазните на този свят, което за наш ще бъде като услаждаща се торта, – каза тържествуващо Владо.

– Това ще е напълно достатъчно да се радваме и засмеем отново, – добави Гено.

– За мен животът е възможност да служа на Христос, въпреки че смъртта е за предпочитане, защото там ме чака много повече – произнесе ликувайки Емил.

– Какъв е смисълът и съдържанието на всичко това? – свъси вежди Живко.

– Тайната на животът е същата, каквато е  и на радостта, – помъчи се да обясни Бранимир. – И двете се въртят около централната роля, която може да играе Исус в нечие битие.

– С други думи, – каза задълбочен в разсъжденията си Гено, – стремежът към щастие се подхранва от целеустремеността ни към Христос, т.е. Исус трябва да контролира живота ни.

– Когато към Христос е насочен фокусът ни, – констатира Емил, – удовлетворението заменя нашето безпокойство, страховете и неувереността ни.

Нели бе младо момиче. Тя учеше в колеж. Бе записала специалност, която много искаше и очакваше с нетърпение времето, когато щеше да завърши и започне практикуването на наученото.

В колежа Нели се запозна с Андрей. Двамата много се обичаха и искаха да създадат семейство. Тези им планове бяха предвидени за в бъдеще, когато и двамата щяха да завършат колежа, но се случи така, че Нели забременя.

Тя страдаше много от това и често плачеше:

– Искам първо да завърша колежа, да започна работа. Това дете дойде не на време…… Ще абортирам.

Отчаяна Нели се прибра на село за една седмица. Когато баща ѝ Сава научи, какво се е случило с дъщеря му извика:

– Те те лъжат. Не им вярвай! Това не е само едно неоформено парче месо. Не я унищожавай! Това е моята внучка. Видях я насън преди три години. Имаше бяла кожа, червена коса и сини очи. Тя ще бъде благословение за много хора.

Нели се засмя, прегърна баща си и каза:

– Добре, нека живее, но ще помагате с мама.

По-късно историята се повтори. Дъщерята на Нели забременя, когато учеше в университета. Тогава Андрей , който си бе спомнил думите на дядо Сава, реагира по същия начин, както стареца:

– Те те мамят. Това не е парче плът. Това е моя внук. Не го убивай!

Вярвате или не, но това малко бебе порасна и се превърна в истински мъж. Стана адвокат. Сега е женен и чака първото си дете…..